Не искам никакво ранчо с диви цветя в Монтана. Това не е за мен. Ще си намеря работа в някой игрален дом. В Барбари Коуст има много възможности за умно момиче като мен. Не искам никакво ранчо в Монтана, никакви смърдящи крави. — Гарнет стисна мъничкия медальон, който Соломон й беше дал, с портретите на родителите му. Погледна го колебливо. — Косата на мама беше черна като твоята, но бързо побеляваше. Мисля, че мога да се грижа за теб така, както се грижех за нея.
Соломон видя как малката й ръчичка стисна грубите му мазолести пръсти. Тя не спираше да се взира в него.
— Имаш ли деца, Соломон?
— Може би — отвърна искрено той, имайки предвид сина на Бланш.
Син. Момчето не би могло да бъде на Бък Натсън. Младото тяло на Бланш беше толкова горещо, толкова жадно и готово да приеме семето му. Бък се беше заканил да я върне при бедните й родители, ако не забременее.
Гарнет кимна. Черните й очи гледаха прекалено мъдро за възрастта й.
— Мама казваше, че някои мъже не знаят нищо за децата си. На някои мъже въобще не им пука.
— На мен ми пука — каза Соломон сериозно.
— Целувал ли си някога детска бузка, мистър? — попита колебливо Гарнет, а в очите й отново блеснаха сълзи и бавно закапаха върху цветята на гроба на майка й. — Защото мама казваше, че целувките карат сърцата да се чувстват по-добре, а в момента моето много ме боли.
ГЛАВА 1
Форт Бентън, Монтана,
май, 1881 г.
— Покажи ни малко добра игра, Кайро — извика Дъд Харпли от тълпата, която я беше заобиколила.
— С удоволствие, момчета — отвърна тя.
Мъжете й направиха път. Нейната стара приятелка — масивната махагонова маса за билярд — я чакаше в средата на игралния й дом — „Палатът на Кайро“. Тя погледна към Харви Мъртъл с ленива усмивка.
— Приготви ли парите си, Харви?
— Може би тази вечер ще те победя — отвърна той и се усмихна похотливо.
Кайро докосна рамото му с ветрилото си.
— Може би.
Щеше да измъкне цялото съдържание на джобовете му и да го даде на жена му. Следващия път, когато Прис Мъртъл дойдеше пребита от бой на задната й врата, Кайро щеше да й даде парите и да я изпрати надолу по реката.
Кайро надигна полите на елегантната си синя вечерна рокля, когато мина покрай един мъж с мръсни дрехи и се намръщи.
— Бръснарницата е отсреща. Можеш да се избръснеш и да се измиеш и тогава да се върнеш — каза тя любезно.
Когато вдигна глава, лампите осветиха русата й коса. Усмихна се на мъжете, които бяха дошли да я видят — Кайро Браун, Кралицата на билярда, изкусен играч и дама от класа. Кайро докосна един кичур, който се спускаше по слепоочието й, и огледа империята си — едно преуспяващо царство, изградено с добри удари с щеката, с чар, търпение и решителност. Беше се борила с мъжкото общество на играчите на билярд и бе успяла да си изгради репутация на добър играч. Сега те вече не й досаждаха, освен когато играеха от време на време с нея, за да я изпитат. Повечето от професионалните играчи на билярд не обичаха да играят с жени — смятаха, че това е под достойнството им. А сега това беше нейната империя. Мъжете вече плащаха, за да дойдат в бизнеса й, да ядат в ресторанта й, да пият в бара й, да играят на нейните билярдни маси. Плащаха си да я видят как играе с тези, които са я предизвикали.
Ледовете по Мисури се бяха разтопили и вече можеше да се пътува. Мъжете се нуждаеха от развлечение и го получаваха… на съответната цена.
„Палатът на Кайро“ беше препълнен — някои пиеха на бара, други играеха карти, трети очакваха да видят играта й. Из въздуха се носеше аромат на скъпи пури, добро уиски, бира и миризмата на току-що изкъпани и избръснати мъже.
Тя се промъкваше през тълпата, като приемаше комплиментите със заучена усмивка. Тези мъже идваха да я видят и тя им даваше това, за което си плащаха — изискани маниери и лъчезарна усмивка — всяка вечер, с изключение на неделя.
Куигли вървеше до нея — огромен и внушителен в костюма си на иконом. Очите му оглеждаха мъжете, търсейки някакъв повод за тревога. Мъртъл беше известен с това, че винаги създава неприятности. Кайро му позволяваше да идва, защото често му взимаше парите, които използваше, за да помага на жени и деца, дошли при нея за помощ. Докато навсякъде в града царуваха грубостта и мръсотията, Кайро изискваше елегантност, добри маниери и пълни джобове.
Тя поглади с ръка масивната махагонова маса. Бяха стари приятелки — тя и тази маса. Като използваше разумно уменията си, щеше да се измъкне от този граничен град на Мисури и да заживее в нюйоркското общество. Триъгълник от червени топки я очакваше върху зеленото платно. Тя обичаше тези малки топки и звука, когато се удряха една в друга или влизаха в кожените джобове на масата.
Тя обичаше билярда и предизвикателството, което той отправяше.
Кайро размаха ветрилото си и разгледа мъжете. Тя беше практична жена и знаеше как да поддържа иначе скромната си външност — да подчертае кехлибарените си очи, да удължава фигурата си с подходящи рокли. Мъжете идваха само да я видят, да зърнат едно същество от друг, по-различен свят и докато те се наслаждаваха на външността й, тя увеличаваше състоянието си.
Беше платила скъпо за уменията си и за „Палата на Кайро“ и в момента нищо не можеше да я спре. Вече беше краят на май. До следващия май тя щеше да е опаковала багажа си и щеше да пътува надолу по Мисури към Сейнт Луис. Там щеше да прекара още една година, трупайки пари, които щяха да са й необходими за Ню Йорк.
Хвърли един поглед към стрелеца, който се беше подпрял на стената, пъхнал палци в колана си. Наблюдаваше я. Беше виждала стотици подобни мъже със студен поглед.
Пари. Злато. Джобовете на мъжете, които минаваха през този граничен град, бяха претъпкани с тях. Миньорите, търговците на кожи и фермерите във Форт Бентън предлагаха много възможности за една предприемчива жена.
Кайро взе щеката и погали върха й. Това беше нейната стихия. Знаеше как да играе билярд и как да кара мъжете да залагат и да губят. Тя прокара парчето талк по върха на щеката. „Не твърде много, момиче. Внимавай върху масата да не пада прах“ — така й казваше Бърнард Марчнард преди толкова много години.
Бърнард. Милият Бърнард с вратовръзката си, брокатената жилетка и монокъла. Обеднелият английски благородник, който беше виждал и по-добри времена. Впечатлени от изискаността му, каубоите му засвидетелстваха уважението си и той го използваше. „Очаровай тълпата, момиче, и после им вземи златото.“
Тя се усмихна леко към заобикалящите я мъже и се зачуди колко ли ще спечели тази вечер. Може би нямаше да е малко.
Кайро застана до ръба на масата и се наведе. Сложи едната си ръка върху нея и намести върха на щеката върху пръста си. Играеше като мъж — беше обучена от най-добрия английски играч на билярд на границата.
Тя си пое дълбоко въздух, съсредоточавайки се върху въображаемата линия, свързваща бялата топка с другите петнайсет, образуващи триъгълник върху зеленото сукно.
Затвори очи, като си представи как бялата топка разбива останалите. После отново ги отвори и удари. Бялата топка отиде точно там, където я беше насочила.
В момента не съществуваше нищо друго, освен тя, масата и топките. Бялата топка беше част от нея и изпълняваше точно това, което Кайро искаше. Жената бързо кимна към мъжете, които я окуражаваха, и каза на Куигли да добави още десет топки. Този удар беше труден. Тя дишаше дълбоко, върху горната й устна
