Кейт Лоуган
Сватбен хазарт
ПРОЛОГ
Барбари Коуст,
Сан Франциско, 1880 г.
— Остави майка ми на мира, нещастно извинение за Божията милост! — чу се гневен детски глас откъм вратата. — Сега не можеш да я имаш — продължи момичето и влезе в малката мръсна стая.
Една проститутка току-що бе умряла в студения мрачен бордей.
Гневните черни очи на момичето се взираха в Соломон Улф, който беше коленичил до сестра си Фанси. Тя лежеше мъртва на леглото си, а той беше сграбчен от спомените, от това, което тя му беше казала току-що. Държеше крехката й ръка, която вече изстиваше. Шестгодишното момиче извади един остър нож от парцаливото си наметало.
— Махни се от майка ми, пръч такъв, или ще те намушкам. Имам приятели, които ще дойдат само като подсвирна. Не се тревожи, мамо, аз ще те закрилям.
— Гарнет? — обади се тихо Соломон. Това беше детето, за което току-що бе обещал да се грижи.
Спомни си за Фанси на същата възраст. Колко щастлива и развълнувана беше, когато наближаваше Коледа. Дъщеря й бе наследила черните й очи…
— Да, аз съм Гарнет, но това няма значение. Тази жена, която спи тук, е майка ми, червей такъв, и ти ще я оставиш на мира. Тя вече не работи. Аз се грижа за нея и не ме интересува колко пари имаш. Изчезвай! — Мръсната ръка на момичето приближи ножа до лицето на Соломон. — Пусни ръката й и не се опитвай да ме придумваш. Няма да стане.
От оживената улица се чуваха гласове на проститутки, викове на пияни моряци и музика от игралните домове. В седем вечерта Барбари Коуст се събуждаше за нощния живот.
Соломон внимателно постави тънката безжизнена ръка на Фанси върху корема й и се изправи. Лицето му носеше отпечатъка на дългите години труден живот.
Само преди няколко минути Фанси шепнешком му беше разказала как се е озовала на Барбари Коуст, как са я изнасилили и продали в робство. Болната, използвана, умираща жена, която лежеше на леглото, все още напомняше за красивата сестра, която Соломон си спомняше и която бе търсил в продължение на дълги години.
— Казаха ми, че си мъртъв — бе прошепнала тя. Очите й бяха пълни със сълзи. — Дънкан ме местеше от един публичен дом в друг.
Соломон бе смятал в продължение на години, че сестра му е мъртва, защото тя не искаше той да разбере в какво се е превърнала.
А ето че Фанси имаше дъщеря — едно гневно мръсно момиченце, което го заплашваше с нож и го гледаше с недоверие. Заболя го, като си спомни каква беше Фанси като малка — Гарнет изглеждаше точно като нея.
— Гарнет, аз съм братът на майка ти. Аз съм вуйчо ти.
Гарнет присви очи и погледна към пистолета на колана му.
— Майка ми наистина е имала брат, но той е умрял. Аз имам много вуйчовци и всичките са заможни, а не такива стари стрелци като теб. Погледни се само — ботушите ти са пробити и дори нямаш златен зъб. Всички уважаващи себе си джентълмени на Барбари Коуст имат златен зъб. Тръгвай си и остави майка ми да почива. Направи го или ще те накарам да съжаляваш. Отиди при Ела. Кажи й, че Гарнет те изпраща, червей. Получавам процент за това, че й изпращам клиенти.
— Не съм умрял. Майка ти искаше да се грижа за теб, също както преди се грижех за нея — каза бавно Соломон.
Всъщност той не се беше погрижил добре за нея. Беше твърде зает да се фука пред една омъжена жена и да показва колко добър стрелец е на границата на Монтана. После Фанси изчезна и той прекара години да я търси, като си мислеше, че е мъртва. Най-после я бе намерил.
Имаха само два часа на разположение, преди смъртта да я сграбчи.
— Майка знае, че аз мога да се грижа за себе си и за нея. Правя го от съвсем малка. Виж! — Гарнет хвърли на масата с лекарствата на Фанси няколко портмонета, часовници и други дрънкулки. — Виждаш ли? Мога сама да купувам лекарствата на майка. — Тя подсмръкна звучно. — На какво мирише? Какво е това? Сапун? Проклет сапун? — Изглеждаше вбесена.
Отиде до легена, който Соломон бе използвал, за да измие Фанси. Взря се в студената мътна вода и я помириса.
Извърна се към него и вдигна ножа още по-високо.
— Мил си майка ми със сапун? Сега тя наистина ще се разболее, червей такъв! Не знаеш ли, че сапунът убива хората?
— Майка ти няма да има нужда от повече лекарства — каза Соломон и преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото му. — Нека те заведа при някого, когото познаваш, докато се погрижа за нея.
Очите на детето се разшириха, когато отново погледна към Фанси.
— Майко?
Накъсаният, уплашен глас на момичето сякаш разкъса сърцето на Соломон. Преди много време Фанси бе плакала за убитите си от индианци родители по същия сърцераздирателен начин. Никога нямаше да забрави този звук. Мисълта, как да оцелее, не му даваше възможност често да мисли за Бог или за каквото и да било друго. Запита се кога за последен път беше мислил за религията или за каквото и да било друго. Сега детето на Фанси имаше нужда от него и той се опита да я успокои. Тъй като той самият бе чувал малко добри думи в живота си, си спомни какво бе казал един старец тогава на Фанси. Същите думи излязоха сега и от неговата уста:
— Тя отиде в рая, Гарнет.
Гарнет се хвърли върху леглото и разтърси мъртвата жена.
— Мамо? Мамо, събуди се!
Безжизнените ръце на Фанси се плъзнаха отстрани на тялото й.
— Мамо! — продължи да вика Гарнет, вече наистина разтревожена.
Соломон си спомни как някога ръцете на Фанси държаха пиленцата, а лицето й бе озарено от щастие. Сърцето му болезнено се сви. Искаше му се да беше донесъл диви цветя от Монтана. Сложи ръка на слабичкото рамо на Гарнет.
— Да вървим, Гарнет. Ще те заведа при някого, докато уредя погребението. Кого познаваш?
Тя се отдръпна от ръката му.
— Мистър, знам, че има мъже, които искат малки момичета. Никъде няма да ходя с теб. Мамо?
Соломон си пое въздух. Беше виждал жени и деца да плачат, мъже да ридаят за хора, които са обичали, но никога никого не беше утешавал. Не знаеше как. Един застаряващ стрелец знаеше само едно — как да оцелява. Какво разбираше от отглеждане на деца?
Но беше обещал на сестра си на смъртния й одър. Щеше да се грижи за Гарнет, независимо дали това й харесваше, или не.
По стълбите се чуха стъпки и проклятия. Вратата се отвори с трясък.
— Това е то. Това е малкото копеле на курвата, което ни открадна парите!
Един дебел мъж влезе вътре, последван от още двама.
Соломон бавно се обърна леко разкрачен. Мъжете зад дебелия бяха професионалисти, в очите им не личеше никакво чувство. Соломон познаваше този поглед — той самият гледаше по същия начин в момента. Сложи ръка на дръжката на колта си и бавно си пое въздух. Мъжете бяха по-млади от него и вероятно по- бързи, но може би нямаха неговия опит. Една стрелба невинаги завършваше в полза на най-бързия стрелец.
Дебелият и стрелците се спряха до вратата. Соломон стоеше пред сестра си и пред ридаещото й дете.
— Сестра ми умря. Момичето е моя племенница. Ще трябва да минете през мен, за да се доберете до нея.
Гарнет продължи да плаче сърцераздирателно, а Соломон съсредоточи вниманието си върху очите на
