Мъжът на моите мечти

— Защо казваш това на мен!

Мегън сви рамене.

— Просто съм много развълнувана. Прииска ми се да ти го кажа.

— Имаш предвид, че ти се е приискало да ми натриеш носа, понеже прекрасно знаеш, че аз не бих могъл да присъствам на такова място.

— Да, това също. — Тя го погледна закачливо изпод дългите си мигли. — Е, заболя ли те носът?

Той едва се сдържа да не избухне в смях.

— Не чак толкова. Бил съм на един-два бала.

— Какви? — прихна Мегън. — Онези обществени маскаради в Ковънт Гардън?

— Как позна? — сухо отвърна Девлин.

— Не е същото като да пообщуваш с дукове и графове.

— Тук ме хвана, зверче… Чакай, не се наежвай, госпожице Пенуърти. Просто ми се изплъзна.

Тя не каза нищо, но започна да разчесва коня си малко по-енергично. Девлин се усмихна — очевидно пак беше решила да не му обръща внимание. Господи, когато бе ядосана, тази жена направо искреше. Бузите й пламтяха, очите й горяха. Сигурно би изглеждала така и когато… Напрежението в слабините му го принуди да прокуди тази мисъл.

— Какво му е особеното на този бал в Хампшър? — реши да попита той. — Мислех, че мисълта за предстоящия ти дебют в Лондон е по-вълнуваща за теб.

Мегън се обърна изненадано. Сега вече бе успял да прикове вниманието й.

— Откъде знаеш, че ми предстои дебют?

— Не е ли вярно, че всяко момиче на твоята възраст хуква презглава към Лондон да си търси съпруг?

— Не, не всяко. Аз, например, може и да не отида, ако всичко в Хампшър мине добре… О, забравих за сватбата на Тифани… Да, заради нея ще се наложи да отида в Лондон, но…

— Какво трябва да мине добре в Хампшър? — попита Девлин без да си даде сметка, че тонът му изведнъж е станал рязък. — Да не би да очакваш предложение за женитба?

— Небеса, не! — засмя се тя. — Там само ще се запозная с него. Храня големи надежди, наистина, но не чак толкова големи.

— С други думи, ти вече си го избрала, но той още не знае. И кой е нещастникът, на когото си хвърлила око?

— Ще ти бъда признателна, ако говориш с по-голямо уважение за бъдещия ми съпруг.

— Притрябвала ми е твоята признателност — изсумтя Девлин. — Не се шегуваш, нали? Наистина възнамеряваш да се омъжиш за човек, когото дори не си виждала?

— Да — решително отговори Мегън. — Така че не се безпокой, господин Джефрис. Сърцето ми скоро ще бъде заето.

— О, освен всичко останало възнамеряваш и да се влюбиш в този непознат… Имаш ли представа поне как изглежда?

— Ами, не, но…

— А-ха! Значи просто се домогваш до титлата му, така ли?

— И какво, ако е така? Да не би да съм първата?

— Не, не си, това се прави от векове, но един благородник обикновено също иска да получи нещо в замяна на титлата си. Какво можеш да му предложиш ти?

Саркастичният му тон я засегна болезнено.

— Е, това се оказа едно краткотрайно примирие, нали? — Тя се извърна и поведе Сър Амброуз към конюшнята.

Девлин я догони и закрачи редом с нея.

— Съжалявам. Не исках да го казвам.

— Какво значение има една обида в повече? Може би Тифани беше права. Може би за теб се е превърнало в навик да сипеш оскърбления, за да пречиш на жените да „падат в краката ти“. Но, както вече казах, няма защо да се безпокоиш, че аз мога да „падна“, господин Джефрис. Опасенията ти, че това може да се случи — доколкото въобще си ги имал — са били смешни. Ти изобщо не ме привличаш.

Значи бялото знаме се сменяше с червено — ярко, ярко червено.

— Това изявление лесно може да бъде опровергано. Да ти покажа ли как?

— Да не смяташ да правиш представление току пред къщата?

— Вече стигнахме до страничния двор, ако не си забелязала. Да, точно това смятам да направя, по дяволите — изръмжа той.

— Хм, по-добре недей. Баща ми, който със сигурност ще чуе сърцераздирателния ми писък, изобщо няма да остане възхитен. Както, впрочем, и бъдещият ми съпруг, а дук Ротстън не е човек, с когото…

— Кой?

Мегън бе принудена да се обърне, защото Девлин се беше заковал на място. Шокираното му изражение я изпълни със злорадо задоволство.

— Предполагам, че това може да те слиса — каза тя невъзмутимо.

— Добре ли чух?

— Съвсем добре. До края на тази година аз ще бъда съпруга на Амброуз Сейнт Джеймз. И ти, господин Джефрис, няма да бъдеш поканен на сватбата.

— Защо… защо точно той?

— Защо не? Аз харесвам неговата конюшня.

— Харесваш неговата…

Останалата част от изречението премина в нечленоразделно ломотене. Мегън сви рамене и продължи напред сама. Когато стигна до конюшнята, видя, че пред вратата стои дребният мъж, с когото Девлин бе пристигнал в имението.

— Добър ден, госпожице — любезно поздрави той, като свали шапка.

— Добър да е и за вас, господин… Браун, нали така беше?

— Да, госпожице.

— Как е днес нашият прекрасен жребец?

— В отлична форма, просто отлична.

Мегън усети, че Девлин е зад гърба й и се обърна. Само миг размисъл й бе достатъчен да предположи, че би могла да се възползва от моментното му разкаяние и от безпокойството, което със сигурност изпитваше при мисълта за могъществото на бъдещия й съпруг.

— Искам да яздя жребеца.

— Не.

— Просто така? Не?

— Имаш чудесен слух.

Значи бе сгрешила в предположенията си.

— Ти си невъзможен! — каза му тя, преди да напусне конюшнята.

— Аз съм бил невъзможен! — изсумтя Девлин, като погледна към Мортимър. — Тя вече си е избрала съпруг, господин Браун. Още не го е виждала, но е твърдо решена да се омъжи за него. Можете ли да отгатнете кой е той?

— Някой, когото познавате?

— Да, познавам го. Дяволски добре го познавам. Тя си въобразява, че ще се омъжи за дук Ротстън.

— Но… — Очите на Мортимър се облещиха. — Нали вие сте дук Ротстън?!

— Именно.

11

Амброуз Девлин Сейнт Джеймз, четвърти дук Ротстън и притежател на множество други, по-малки титли, в настоящия момент полагаше черен физически труд. Той трупаше слама в обора, при това с усърдие, но същевременно и с някаква разсеяност, която му пречеше да усети, че по ръцете му избиват мазоли и че фината му ленена риза е подгизнала от пот.