Мъжът на моите мечти

— Аз умея да пазя това, което… — „е мое“, понечи да каже Девлин, но го поправи на „ми е поверено“.

— Радвам се да го чуя, защото съвсем отскоро в района се е появил крадец.

— Крадец на коне?

Тайлър поклати глава.

— Пътен разбойник. Онази нощ са били ограбени две карети… — Той млъкна и впери заинтригуван поглед в Девлин.

— Всъщност, точно в нощта след вашето пристигане.

Девлин се усмихна.

— Да не би да намеквате…

— Не, не, и дума да не става — побърза да го увери Тайлър. — Очевидно това е само съвпадение. Както и да е, съвсем скоро новината ще се разчуе и несъмнено ще стигне и до вас. В крайна сметка, в нашата енория от години не се е мяркал разбойник, така че това със сигурност дълго ще бъде основна тема на разговор по време на следобедните чайове и приемите.

По-късно вечерта Девлин обсъди новината с Мортимър. В Шеринг Крос това не беше проблем, защото той бе наел за конюшнята си толкова ратаи, колкото бяха и конете му. Но тук беше глуха провинция, нямаше ратаи, а и що се отнася до сигурността, от конюшнята на ескуайъра имаше още много какво да се желае. Изправен пред опасността да му се наложи да спи в краката на Цезар — нещо, което никак не му се щеше да прави, — Девлин нареди на вратите на конюшнята да бъдат поставени здрави резета. Не можеше да си позволи да рискува конят му да бъде задигнат.

Проклятие, никога досега не се бе замислял за това, не и преди Тайлър Уейтли — младежът най-накрая се беше сетил да се представи — да спомене за разбойника. А пък останалото, което бе споменал — за Мегън — можеше да накара човек да се побърка от смях. Представете си само: тя нарочно се държала противно, за да попречи на мъжете да се влюбват в нея! Дори беше обвинила самия него в същото… може би неслучайно, може би наистина бе открила в поведението му прилика със собственото си поведение? Към него тя действително се отнасяше враждебно още от самото начало. Но Девлин не бе способен дори за миг да се усъмни, че Мегън се преструва. Самият той се държеше с нея достатъчно предизвикателно, за да е убеден, че враждебността й е напълно неподправена.

Но това го накара да се замисли как ли би се отнесла Мегън с някого, когото не би желала да отблъсне. Как, например, щеше да се държи с мъжа, когото бе решила да направи свой съпруг?

14

— Казват, че този имал ужасен характер.

— Откъде научи всички тези клюки, Тиф? — попита Мегън, загледана към другия край на балната зала и към мъжа, когото приятелката й току що беше посочила. — Та ние пристигнахме едва днес.

— Да, но докато ти си почиваше в стаята си следобед, дъщерята на лейди Лейтън не спря да ми бърбори.

— Но откъде знаеш кой кой е?

— Джейн ме завлече в спалнята си, която гледа към входа на къщата и ти се кълна, че успя да каже по нещичко за всеки новодошъл.

— Но гостите продължават да пристигат.

— Не съм казала, че знам по нещо за всекиго, само за ранните гос…

— А той беше ли сред ранните гости?

— Съжалявам, Мег, но домакинята изобщо не е сигурна, че той ще дойде.

Мегън престана да изучава жадно с поглед тълпата и съсредоточи цялото си внимание върху Тифани. Думите на приятелката й я бяха разстроили и това бе повече от видно, въпреки доминото, което носеше.

— Но той трябва да дойде! — възкликна тя по-скоро с надежда, отколкото с убеденост. — „Таймс“ писа, че ще дойде, а ако не може да се вярва на „Таймс“, на кого въобще може да се вярва?

— Знам. Освен това той наистина е приел поканата, но… очевидно твоят дук проявява доста голяма разсеяност по отношение на обществените си ангажименти. Казват, че обикновено се съгласявал да отиде някъде и след това веднага забравял за това. Че често се случвало после да приеме още една покана за същия ден — и да забрави и за нея. И после още една и т.н. Схващаш ли?

— Прекалено много покани за един и същ ден?

— Именно. И за да не обиди нито една от домакините, обикновено пропускал всички приеми и си оставал в къщи.

— Откъде Джейн знае това?

— Знае, защото майка й го е канила десетки пъти — Джейн дори не можеше да си спомни точния им брой, — а той се е отзовавал само на две от поканите й. Според нея във висшето общество вече се говорело с насмешка, че можеш да разчиташ на появата на Сейнт Джеймз само ако си сигурен, че никой друг не разчита на същото.

— Не мисля, че ми харесва висшето общество да се присмива на бъдещия ми съпруг — намръщи се Мегън.

Тифани долови остротата в тона й и побърза да се поправи:

— Насмешка ли казах? Това определено не е точната дума — става въпрос просто за общоизвестен факт, Мег, и то факт, който самият Сейнт Джеймз признава с усмивка.

— Значи няма да дойде — промълви Мегън с огромно разочарование.

— Стига, не можем да бъдем напълно сигурни. В крайна сметка, сезонът още не е започнал. Едва ли се организират кой знае колко приеми.

— Всичко е наред, Тифани. Няма нужда да се мъчиш да ми повдигнеш духа.

Пред Тифани стоеше една Мегън, която, ако се съдеше по „радостното“ й изражение, би могла да се намира и на погребение.

— Нима? — ядосано възкликна тя. — Сега изобщо няма да се забавляваш, нали?

— Естествено, че ще се забавлявам.

— По дяволите, няма. Познавам те. Обзалагам се, че вече обмисляш някакво извинение, за да се оттеглиш, при все че още дори не си се появила на бала.

Което беше абсолютно вярно. На слизане към салона двете момичета се бяха спрели в галерията над него, за да могат първо да огледат всички присъстващи, без самите те да бъдат огледани. Но още бе рано. Оркестърът, нает от домакините специално за вечерта, подхващаше едва втория танц. А и салонът все още беше полупразен.

Мегън се усмихна горчиво.

— Познаваш ме твърде добре, нали? Съжалявам, Тиф, но не мога да направя нищо. Разочарована съм до смърт.

— Но защо? — попита Тифани, искрено объркана. — Ако не го срещнеш тук, със сигурност ще имаш тази възможност в Лондон, по време на сезона.

— Тъкмо там е проблемът — отвърна Мегън. — Надявах се да избегна необходимостта да ходя в Лондон.

— Да я избегнеш? — изумено извика Тифани. — Но ти очакваше сезона с такова нетърпение!

— Очаквах с нетърпение да намеря своя Тайлър, а и двете с теб бяхме съгласни, че това може да стане само в Лондон. Но не очаквах с нетърпение самото отиване в Лондон.

— Но защо?

— Да си говорим честно, Тиф. Ние сме две провинциални момичета, лишени от всякаква префиненост и изтънченост. Просто съм сигурна, че ще успея по един или друг начин да се изложа. Толкова се страхувам от това, че се надявах да си го спестя, след като вече така и така съм направила избора си. Мислех, че ще срещна Амброуз тук и след това той сам ще дойде в Девъншър да ме ухажва.

— Що за фантасмагории! Къде, според теб, може да отседне мъж с неговото положение в малката ни