Мъжът на моите мечти

защото ми харесва да се измъчвам? Е, добре, ти не прояви интерес. Затова съм готова да чакам, докато Девлин Джефрис се върне.

Гневният й тон предизвика собствения му гняв.

— Глупости, дявол да те вземе! И ако искаш да си говорим за измъчване…

— Не искам!

— Тогава нека обсъдим това „ти не прояви интерес“. Щях да проявя много голям интерес, ако наистина ми беше казала, че ме обичаш, така че защо не го направи, след като си възнамерявала?

— Направих го.

— Не си! Проклятие, щях дяволски добре да запомня това, ако го бях чул.

— Чу го, проклетнико, снощи, в леглото си. Не се опитвай да ми кажеш…

— Мегън — прекъсна я той, като отчаяно се опитваше да успокои препускащия си пулс, поне мъничко, — аз си легнах снощи с бутилка в ръка, не ти.

Това я смути.

— Наистина ли не си спомняш, че бях в стаята ти?

— Не. Беше ли?

— Да.

— В такъв случай би ли повторила онова, което не съм чул?

Очите й се присвиха подозрително при неочаквано мекия му тон.

— Не, не мисля, че бих.

Девлин изруга яростно и закрачи напред-назад, подритвайки разпръснатата слама. Когато все пак се сети да погледне към съпругата си, той видя, че тя се е вторачила в него с ококорени от престорено изумление очи. Тогава Девлин рязко се спря и избухна в смях.

— Господи, обичам да ме предизвикваш така, зверче. Цялата ми кръв кипва.

Очите й се ококориха още повече, защото докато говореше, той бе започнал да съблича сакото си.

— Наистина ли?

— Не се преструвай на невинна. Нарочно го направи, нали?

— Разбира се, че не… Девлин, какво правиш?

Бялата ленена риза беше съблечена и метната на земята.

— На какво ти прилича?

Мегън отстъпи крачка назад, макар че погледът й галеше всеки сантиметър от голата му кожа.

— Сега е посред бял ден! — запротестира тя.

— Е, и?

— Не можеш да…

— Нима? Стори ми се, че искаше дукът да върви по дяволите.

— Исках, но… но… — Думите й се превърнаха в писък, защото в опита си да отстъпи още крачка назад отново се бе препънала в проклетия си шлейф и се бе стоварила по гръб върху сламата.

— Пак падаш в краката ми? — ухили се Девлин. — Това е дяволски приятно.

Мегън изпищя отново и се помъчи да се изправи на крака, но преди да успее, той се озова върху нея и тя се замята, полагайки отчаяни усилия да попречи на пръстите му да свалят дрехите й заедно с остатъка от собствените му дрехи. Но в крайна сметка се разсмя, след като разбра, че опитите й са обречени на провал и че не е способна повече да сдържа радостта си от завръщането на стария Девлин.

— Правихме любов в моята конюшня — каза тя, като прокара нежно пръсти по гърба му надолу към хълбоците и почувства как тялото му потръпва и се притиска още по-силно към нейното. — Предполагам, че справедливостта изисква да опитаме и в твоята.

— Справедливостта няма нищо общо — отвърна Девлин с предрезнял от желание глас.

Мегън въздъхна.

— Обичам да пращаш дука по дяволите.

— Какво още обичаш?

— Теб — простена тя, когато устните му захапаха зърното на гръдта й и го стиснаха нежно. — Смяташ ли, че би могъл някога да отвърнеш на любовта ми?

Той вдигна глава с ослепителна усмивка.

— Какво те кара да мислиш, че не е така?

— Така ли е?

— Хм, мисля по въпроса.

— Мразя те!

— Не, не е вярно. Ти ме обичаш.

— Е?

— Продължавам да мисля по въпроса.

Мегън се усмихна, сетне направо се разсмя.

— Ти си един непоносим проклетник, Девлин Сейнт Джеймз. Нима ще ме накараш да го кажа вместо теб?

— Не. — Девлин се наведе и захапа лекичко устните й, после още веднъж; после я целуна жадно и добави: — Доколкото те познавам, ти би го казала напълно погрешно.

— Просто бих казала: „обичам те“.

— Но аз бих казал: обичам те… зверче.

Три седмици по-късно двамата заминаха с баща й за Девъншър, защото Девлин твърдеше, че имал работа наблизо, а също и че не искал да се разделя с Мегън за повече от няколко дни, поради което трябвало да дойде и тя. Но беше нагласил нещата така, че пристигнаха в Тийдейл точно в неделя сутринта и когато Мегън осъзна, че файтонът с герба на дуковете Ротстън, в който пътуваха, спира пред енорийската църква, от устните й се отрони тихо възклицание.

— Не беше необходимо — каза тя, като обви ръце около шията на съпруга си и го прегърна силно.

— Знам.

— Ти вече ми даде прекалено много.

— Нищо не може да се сравни с онова, което ми даде ти — твоята любов. И аз ще те глезя не по-малко от баща ти. Какво говоря — не, много повече от него.

Мегън наклони глава назад, за да го дари с онази зашеметяваща усмивка, която разкриваше двете и трапчинки и която винаги му въздействаше по един и същ начин.

— Може ли и аз да те глезя?

Девлин изпъшка.

— Ти вече го правиш. Хайде, нека да натрием носа на твоята лейди О.

Някой очевидно му беше разказал всичко. Мегън погледна през прозорчето и видя пълната фигура на Офелия Такъри и трите й дъщери… и Фредерик Ричардсън… и Тифани и Тайлър. Девлин бе нагласил всичко както трябва. Заради нея.

— Не мога да го направя. Прекалено е подло и злобно, и отмъстително, и… Може и да съм зверче, но не съм звяр. — Тя погледна отново към Девлин. — Виждам, че си се постарал, но това вече няма значение. Ти си всичко, което има значение за мен, Дев.

Той я погали по бузата.

— Идеята беше на Тифани, скъпа. Нещо като закъснял сватбен подарък.

— Разбирам. — Сега вече Мегън се усмихваше широко. — В такъв случай би било проява на грубост от моя страна, ако не го приема, нали?

Дук Ротстън избухна в смях.

— Така е, зверче.

,

Информация за текста

© 1992 Джоана Линдзи