— И кого му изпрати?
— Амабел.
— Какво? Тлъстата Амабел? Тео! Как можа?
— Какво толкова съм направил? — попита той невинно, докато прикрепяше дантелите към горната част на роклята с дългите ръкави. — Тя ми беше под ръка и затова я изпратих.
Рейна го изгледа сърдито — идеше й да му зашлеви плесница.
— Сега вече положително се е обидил. Кълна се, че ако поради злобното ти и глупаво държане възникнат трудности с гиганта, аз с ей тези две ръце ще те одера и ще те прикова на стената.
Тео запротестира.
— Беше дълбоко замислен; не му и минаваше през ум да се люби с когото и да било. Няма и да забележи Амабел.
— Дано имаш късмет! Исусе, косата ми е още влажна. Хайде, Тео, побързай! Когато той се завърне, трябва вече да съм в залата.
ГЛАВА ОСМА
Ранулф се спусна по стълбището на кулата. Долу, седнал на първото стъпало, го очакваше Уолтър.
— Вече реших, че си се загубил някъде. Нали знаеш, бях с онази, русокосата. Та си мислех, че ще пристигна последен в залата.
Не можа ли този Уолтър да измисли нещо по-подходящо за поздрав! Ранулф бе останал за известно време в стаята си, докато раздразнението му поотшуми. Първо му изпращат онзи дупедавец, а след това и някаква женска с размерите на бъчва, която дори и да поискаш, не можеш прегърна.
— Е, тя как беше? — рече Ранулф рязко. — Иска ли питане!
Ранулф само изръмжа глухо.
— Стопанката слезе ли вече?
— Да, преди доста време — отвърна Уолтър и в очите му просветна любопитство. — Какво ти става днес?
— Нищо ми няма. Просто младата лейди трябва да внесе ред в някои неща — поясни Ранулф и с маршова крачка премина под арката, водеща към голямата зала.
Пристъпи към подиума с камината, разположена в средата на помещението, но гневът все още го задушаваше. Сърл и Ерик бяха вече там, обкръжени от ято дами. Този път дори и вероятността да се присъедини към толкова много жени на едно място не го изплаши. Но когато заобиколи масата, покрита специално за следобедното пиршество с бели ленени покривки, той се поуспокои и дори малко се позасрами. Защото много бързо осъзна, че така и не може да различи Рейна до Шампани сред многото присъстващи жени.
Имаше четири по-възрастни дами. Тук бе и младата лейди Илейн, която изплаши по-рано, както и три момичета на не повече от дванадесет-тринадесет години. Не бе ясно коя от по-възрастните е господарката, тъй като всички до една бяха полудеца.
Най-младата от четирите пристъпи напред, за да го поздрави. Но тя бе свела поглед, както и всички останали, и той все още бе в неведение с кого си има работа. Защото непременно щеше да познае небесносините очи на господарката на Клайдън.
— Сър Ранулф, разрешете ми да ви представя лейди Маргарет, жената на сър Уилям Фолвил. Той самият е на легло и не е в състояние да се присъедини към нас.
Лейди Маргарет бе най-възрастната; оставаха още три.
— Познавате вече лейди Илейн. — Не долови ли упрек в гласа на жената? — А това е лейди Алиша, дъщерята на сър Уилям.
Хубаво дванадесетгодишно дете. Явно представянето ставаше според техния ранг.
— А дамите Хилари и Флорет са вдовици — продължи жената. — Техните съпрузи бяха рицари на Клайдън. Те загинаха, както и баща ми, в Обетованата земя.
Бе длъжен да каже нещо, макар вече да знаеше коя е дамата, която го интересува. Госпожа Хилари изглеждаше твърде набита за своите петнадесет години, а госпожа Флорет бе чаровна брюнетка, чиито зелени очи го погледнаха боязливо.
— Съжалявам за вашата огромна загуба — обърна се той и към двете, но в ответ видя само мили усмивки и кимане на глава.
— Бащите на Сесили и Елинор също придружиха баща ми. Надяваме се, че те, както и лорд Ги, ще се завърнат живи и здрави.
Това бяха последните от изброените момичета; и двете изглеждаха твърде плахи и изобщо не вдигнаха поглед към него.
— За мен е чест — изрече Ранулф и се поклони пред всички.
Представлението завърши и слава Богу, всичките тези учтивости щяха да приключат. Той се обърна към лейди Рейна с намерение да я завлече някъде и да й обясни какво го вълнува.
Тя обаче заговори първа. Положи малката си ръка на рамото му, пристъпи плътно към него и прошепна с мек, нежен глас:
— Сър Ранулф, ще бъдете ли така любезен да ме придружите. Искам да поговорим на четири очи, преди да седнем на масата.
Независимо от учтивия тон, думите й прозвучаха като заповед. Той щеше да й каже приблизително същото, но не толкова учтиво. И все пак не му се нравеше жена да го командва по този начин. Тя не изчака отговора му, смятайки очевидно, че съгласието му е нещо, което се разбира от само себе си. После обърна гръб на останалите, а ръката й го сграбчи, сякаш иска да го повлече след себе си. Нещо, което едва ли щеше да й се удаде, ако той се възпротивеше. Все пак я последва, защото също желаеше да разговаря с нея.
Тя го поведе към една от бойниците до залата. Спуснаха се по две стъпала и се озоваха в ниша с две пейки, разположени една срещу друга и осветени от лъчите на следобедното слънце.
Рейна влезе първа и седна на пейката отляво. Ранулф се намести на дясната, която влизаше в полезрението на хората до огнището. Този факт едва ли щеше да го спре да даде воля на гнева си, но и този път Рейна успя да го изпревари.
— Благодаря ви, че ми давате възможност да ви се извиня на четири очи. Неприятно ми е да разговарям за инцидента, дължащ се само на моята недалновидност. Затова ще бъда кратка. Не съм искала да ви засегна чрез действията на личния си прислужник. Когато той ме помоли да го изпратя при вас, не бях в състояние да разсъждавам трезво. Обикновено Теодрик не е толкова несръчен, но във вашия случай е бил, както ми призна самият той. Затова ви моля да простите и на него, и на мен. Непростимо е, разбира се, предположението му, че вие сте… Той е бил просто опиянен… О, Боже, всичко това е много по-неприятно, отколкото си мислех.
В този момент Рейна буквално се загърчи от срам, а по страните й изби ярка руменина. Мъжът срещу нея не й помагаше с нито една дума. Докато говореше, тя избягваше погледа му, но същевременно осъзнаваше, че я гледа втренчено, изчаквайки следващите й реплики. Но всъщност имаше ли какво да му казва повече?
Само въздъхна, след което продължи.
— Достатъчно е човек само веднъж да ви погледне, сър Ранулф, и веднага ще му стане ясно, че вие не… Е, вече сте разбрали, че Тео е различен от останалите, че само с мъже… — Просто не можеше да продължи в същия дух. — Накратко, направих глупава грешка.
— Да, така е. Напълно сте права.
Рейна се вцепени, когато чу сърдития му бас. Значи този мъж все още се гневеше! Тя го погледна право в очите и никак не й хареса онова, което съзря в индиговите им дълбини.
Дълбоко я засегна фактът, че той не прояви великодушие, след като му се извини и затова добави хладно:
— Разбира се, вината бе моя. Тео не може да бъде по-различен от това, което е. Цели пет години е до мен — обичам го и го ценя. Наказвала съм го не един път и смея да ви уверя, че повече не ще ви смущава с присъствието си. Ако обаче не можете да простите случилото се и пожелаете да си тръгнете, ще проявя
