Джоана Линдзи
Златокосият великан
ГЛАВА ПЪРВА
Замъкът Клайдън, Англия, 1192 година
Тряс! И отново — тряс! Мощният тътен на тарана заглушаваше гълчавата зад защитния насип, писъците на бойците във външния двор, улучени от стрелите, както и пулсиращата болка в главата на Рейна дьо Шампани. И ето, пак същото: Тряс!
Нападението ги изненада. Рейна се събуди внезапно от викове „На оръжие!“. В резултат на предателството се очакваше противникът всеки миг да превземе външния двор. Мнимият поклонник, когото подслониха предната нощ, се оказа измамник. В утринния сумрак той бе разтворил външната порта и вражеският отряд навлезе в територията на замъка. За щастие Рейна не бе спуснала подвижния мост към вътрешния двор с жилищното крило и все още можеше да направлява отбраната от насипа, разположен над къщичката на вратаря. Но това бе и единственото й предимство.
Нападащите бяха не повече от стотина, но в този момент Клайдън, макар и голям замък, разполагаше с двадесет и пет бойци — едва една десета от общия им брой; а и от тях не всички се намираха в замъка. Голямата част бяха поели на кръстоносен поход с баща й. Позицията се удържаше от двадесет въоръжени бойци, както и десет стрелци с лък и арбалет. От тях пък поне шестима бяха или загинали, или обградени пред външния насип. Нападателите не се и стараеха да се предпазват, тъй като срещу себе си нямаха сръчни стрелци с лък, който да застрашат фланговете им.
— Наливай още масло в огъня! — изкрещя Рейна на един от слугите, призовани също да участват в защитата на замъка. — Врялата вода ни е нужна сега, а не когато портата отстъпи на техния напор.
Наведе се над насипа и успя да види как едър скален къс се стовари на метър от тарана и като не нанесе никакви поражения, се претърколи безславно в сухия ров точно под стената. Рейна изгледа страховито Теодрик, доверения си слуга. След като й донесе ризница и й я облече, тя поиска да го изпрати долу, но високият, непохватен осемнадесетгодишен момък бе настоял да участва в битката.
— Идиот такъв! — изкрещя тя. — Работата ти е да унищожиш тарана, а не да вдигаш прах!
— Тези скални отломъци са доста тежки — отвърна Теодрик сърдито сякаш думите му можеха да извинят пропиляната възможност.
— Да, обаче си слабосилен и затова по-добре се занимавай само с неща, които умееш, Тео. Трябва ни повече вода, както и още едно огнище, за да завира по-бързо. Няма време!
Тя се обърна бързо, за да не стане свидетел как той, преглъщайки гордостта си, изпълнява заповедта й и за малко да блъсне на земята седемгодишния Ейлмър, застанал безшумно зад нея. Момченцето обви крака й с ръце, за да не падне. Рейна се изплаши, тъй като детето можеше да полети от зида; със сакатото си краче то не бе в състояние да пази равновесие.
— Ти пък какво правиш тук? — изкрещя Рейна, извън себе си от гняв и страх.
Детето вдигна лице към нея и кафявите му очи се изпълниха със сълзи. Очите на Рейна също заблестяха подозрително. За пръв път му се караше; винаги бе говорила мило с него и момчето често изплакваше болката си на рамото й. То си нямаше никого и тя му бе като майка — крепостните селяни не го искаха заради крака. Бе само роб, но Рейна го бе спасила от толкова много болести, че в негово лице тя сякаш се грижеше за собственото си дете.
— Искам да ти помогна, господарке — отвърна Ейлмър.
Рейна приклекна до него и избърса сълзите от осаждените му бузи. Усмихна му се с надеждата, че така ще успее да изличи моментната си грубост.
— Радвам се, че си тук, Ейлмър — излъга го тя и го поизтласка малко встрани, така че гърбът й, защитен с броня, да предпази момчето от стрелите, които прелитаха със свистене над крепостната стена. — Много бързах да дойда и взех, че забравих да дам нужните разпореждания на дамите в къщи. Ти ще ме отмениш. Иди при лейди Алиша и й кажи да нареже и приготви превръзки за ранените. Остани при нея и госпожа Хилари; помагай им, колкото можеш. И още нещо, Ейлмър… — добави тя, усмихвайки се против волята си, — опитай се да убедиш по-младите дами, че все още няма причина да изпадат в паника. Нали ги знаеш колко глупаво се държат понякога.
— Да, господарке. Нали са момичета…
А ти си само едно детенце, помисли си тя нежно. Момчето се отдалечи, накуцвайки. Поне гордостта му не бе накърнена. Ако можеше толкова безболезнено да отпрати и Теодрик, щеше да е чудесно. В този миг го видя, че се опитва да помогне на един от мъжете да обърнат големия казан с врялата вода през стената. Тъкмо отвори уста, за да го повика обратно, когато една стрела прелетя до сами бузата й. В същия миг Обер Малфед я дръпна на земята.
— Исусе Христе, за малко да ви…
— Пусни ме веднага, глупако! — изкрещя тя право в пребледнялото лице на Обер. — Да не мислиш, че съм дошла тук за собствено удоволствие? Нали знаеш, че от вчера сър Уилям не се чувства добре; може онзи „поклонник“ и да го е отровил. Така че няма кой друг да ръководи защитата на замъка, ясно ли е?
— Аз мога да се заема с тази задача.
— Не, не можеш — възрази му тя, но вече по-меко. Наистина нямаше да е зле да му възложи отбраната, но оръженосецът на сър Уилям бе едва петнадесетгодишен. Освен това преди седмица сър Уилям й изнесе лично кратък, но задълбочен урок за действията, необходими за защита на крепостта. За съжаление Обер не присъстваше. — Те са дошли за
— Поне не стойте толкова близо до стената — примоли се той, докато й помагаше да се изправи на крака.
— Да, аз… Тео!
Викът й сепна двете момчета. Врялата вода от казана се разплиска и Теодрик едва успя да отскочи встрани. Той я погледна сърдито и Рейна не можа да сдържи гнева си.
— Върви по дяволите с тази твоя горделивост, Тео. Изчезвай долу! Веднага! Много си ми мил и не искам да те видя сварен или пък прободен от някоя стрела само защото си мислиш, че с тези кльощави ръце можеш да вършиш и мъжката работа. — Той не помръдна от мястото си и тя се видя принудена да изреве:
— Тръгвай незабавно, Тео! Не ме ли послушаш, ще заповядам да те приковат с вериги. Теб също, Обер. Тук са необходими мускули, а не сукалчета, които да ми се пречкат из краката. Докато нападателите не са опрели стълбите на крепостната стена и не са разбили портата, от вашите мечове полза няма. Така че оттеглете се и… да не съм чула гък.
Обер се изчерви целият, тъй като разбираше, че е права. Уменията му придобиваха стойност едва в момента, в който се изправеше очи в очи срещу врага. Теодрик пък се усмихна широко и закрачи към стълбата. След като чу думите й „много си ми мил“, той можеше да се оттегли с достойнство. Макар и да бе с година по-възрастен от Рейна, видът на кръвта не му понасяше и неминуемо щеше да припадне — нещо, което бе известно и на двамата.
Когато момчетата си тръгнаха, Рейна въздъхна и отново насочи вниманието си към защитниците, които изливаха водата от стената. Някъде отдолу до слуха й долетяха писъци, които обаче заглъхнаха бързо; последва ги тътенът на тарана. Мръсна сган! Дано дяволът ги прибере всичките! Явно бяха убили нейните животни и сега се криеха под мокрите кожи; защото суровите кожи са най-доброто прикритие срещу огъня и врялата вода. Нападателите бяха откачили вратата на ковачницата и я прехвърлиха като мост над рова. Рейна забеляза, че използват една от колите й за подпора на тарана и че той е направен от огромен ствол, отсечен от нейните гори.
— Господарке?
Тя се обърна и се озова очи в очи със своя трапезник Джилбърт Кемп. Той й предложи комат хляб, сирене и вино. Беше мокър от глава до пети — явно идваше от наводнения вътрешен двор. Очакваше се съвсем скоро неприятелят да атакува със запалени стрели.
— Благодаря ти, Джилбърт — рече тя мило и пое храната, макар че в момента стомахът и отказваше да приеме каквото и да било.
