Джилбърт трепна уплашено при поредния удар на тарана.
— Знаете ли кои са тези люде?
— Това са хора на сър Фалкес — отвърна тя, без да се двоуми. Трапезникът не бе помислил за тази възможност, но думите на Рейна го обезпокоиха.
— Не носят ничии цветове — установи той. — Сред тях няма рицари, а и сякаш не са подготвени за обсада.
— Така е. Сметнали са, че ще проникнат лесно в замъка — с помощта на своя съгледвач. И за малко да успеят. Добре, че все пак забелязахме действията на поклонника и се даде знак за тревога. Че кой друг освен Фалкес ще се одързости да ме залови, Джилбърт? — Тя сниши глас. — Кой друг знае, че баща ми е мъртъв?
Джилбърт само поклати глава.
— Измина повече от година оттогава, господарке. Всеки може да го е научил, макар че самите ние узнахме едва преди четири месеца за смъртта на лорд Роджър. Мисля, че не един от придружителите на крал Ричард е писал на близките си. Нали така постъпваше и вашият баща? Както знаем, графът е уведомил кастелана си в Шефърд за гибелта на своя васал. Това, което не знаем обаче е кому и какво е разправял кастеланът в последните месеци; включително и по отношение на вас. Нима самият той не ви попита в писмото си от преди седмица кога възнамерявате да се омъжвате?
Казаното от трапезника отговаряше на истината, но Рейна не искаше да го признае дори пред себе си. Не й бе никак лесно да говори както за смъртта на баща си, така и за последствията от нея. Трагичното събитие я порази тъй дълбоко, скръбта й бе тъй силна, че пропусна почти цял месец преди да седне и да напише писмата, които щяха да подсигурят нейното бъдеще. Този един месец можеше да й струва извънредно скъпо, както показваше настоящето нападение над Клайдън. Изобщо не се съмняваше, че Фалкес дьо Рошфор се опитва да покори както замъка, така и нея.
— Може и да си прав — възрази тя, — но забравяш, че само преди две седмици ни посети самият Рошфор. Не поиска ли той ръката ми? И когато отхвърлих предложението му, взе че през нощта се промъкна в собствената ми стая, за да ме насили и така да постигне целта си по най-долния и низък начин. Ако Тео не бе чул писъците ми, то…
— Моля ви, господарке… не споменавайте за онази злополучна нощ. Наистина е възможно сър Фалкес да е организирал нападението, тъй като сигурно е петимен да си отмъсти, загдето го изхвърлихте от Клайдън. Но аз просто исках да ви подскажа, че той едва ли е единственият лорд, готов да рискува, за да ви покори.
— Но аз не съм богата наследница, Джилбърт — отвърна Рейна.
Той се смръщи и я изгледа продължително.
— Е, на някой граф имотите ви може да се сторят и недотам съблазнителни, но пък наоколо се въртят безброй дребни и по-едри барони, които най-охотно биха заграбили вашите земи. Дори само Клайдън да беше, пак щеше да си струва.
Не й казваше нищо ново, но темата не бе приятна и тя си замълча. Можеше да се омъжи два месеца по-рано, ако не се бе забавила с писането на писмата. Бе наясно, че положението й е несигурно, откакто нейният сюзерен, графът на Шефърд, пое на кръстоносен поход с половината от васалите й. Баща й и още трима от тях бяха вече покойници. А и нападението срещу Клайдън я изненада и тя нямаше време да уведоми. Саймън Фиц Осбърн, най-близкия от васалите си.
— Може да са пък нападателите и някои пройдохи и безбожници от горите — продължи Джилбърт.
Рейна едва успя да сдържи смеха си, за да не обиди Джилбърт и за момент дори забрави за страха си.
— Не, онези жалки плъхове в никакъв случай не биха посмели.
— Да, но сред нападателите няма ни един рицар, господарке; не виждам също и ризници — подхвърли той.
— Знаеш, че дьо Рошфор е доста стиснат и не е въоръжил хората си както подобава. Но нека спрем дотук, Джилбърт. Не ели все едно кой е нашият противник? Важното е ние да издържим.
Той изобщо не възнамеряваше да спори с нея и затова се оттегли. Рейна остана сама и страхът отново се настани в сърцето й. Ако се наложеше, можеше да издържи и многомесечна обсада. Но това едва ли щеше да стане, тъй като междувременно щеше да дойде Саймън, а и лорд Дьо Ласел сигурно вече е получил писмата й. Но онези негодници там долу изглежда бяха наясно, че в момента покрай нея са останали твърде малко мъже. В противен случай изобщо не биха се и опитвали да завземат замъка. Очевидно бяха твърдо решени да покорят господарката на Клайдън преди да пристигне подкрепление; защото, макар и повече на брой от хората на Рейна, те все пак не бяха чак толкова много.
Тя бе сторила каквото можа, но битката бе почти загубена. Вярно, че външният насип с широкия, дълбок ров представляваше най-мощното й защитно съоръжение и противникът щеше да загуби доста дни, докато построи мост над него, но все пак щеше да успее и затова по този въпрос вече не си струваше да се разсъждава. Вътрешният насип пък бе по-къс от външния. Той обграждаше едва една четвърт от имението. Жилищата се помещаваха в един от ъглите и можеха да се отбраняват, тъй като бяха подсигурени от четири здрави кули и от втора тежка порта. Тя пък водеше към външния двор и бе подложена на ожесточени атаки от страна на врага.
В началото Рейна спечели малко време, тъй като първо изслуша претенциите на нападателите, а след това ги отхвърли. После неприятелят трябваше да намери таран, да разбие ковачницата и да изколи животните й, така че тя успя все пак да подготви отбраната, припомняйки си уроците на сър Уилям. Провериха наличното годно оръжие, започнаха да нагряват вода и пясък, насъбраха прътове, необходими за отблъскването на стълбите и наводниха всичко, което можеше да се запали. Призовани бяха и слугите — макар и да не разбираха нищо от бойно изкуство, те можеха поне да хвърлят камъни, да изблъскват вражеските стълби, както и да опъват арбалетите. Но успееше ли таранът да свърши своето, вече нищо нямаше да им помогне. В такъв случай Райна щеше да се оттегли в жилищното крило — ако изобщо успееше, разбира се.
ГЛАВА ВТОРА
Събуди го силно измяукване. Лейди Ела очевидно не бе склонна да чака повече за закуската си. Без да отваря очи, Ранулф Фиц Хю протегна дългата си ръка, напипа проскубаното козиняво кълбо, вдигна го високо и го пусна върху широката си гръд.
— Май че е време да ставаме, а? — Въпросът бе произнесен със сънлив глас и се отнасяше до котката, но отговорът дойде от неочаквана посока.
— Господарю?
Ранулф се сепна. Бе забравил, че предната вечер не бе взел само любимото си животно в леглото. Проститутката — една от многото жени, които кръстосваха страната и се предлагаха на бойците му — се притисна в него и отърка голото си бедро в коляното му. Ранулф не отвърна на ласката. През нощта се люби с жената, тъй като усети в себе си желание, но вече бе настъпила сутринта и намеренията му бяха съвсем други.
Той седна в леглото и плесна здраво задните части на жената. Веднага след това погали удареното място, за да я поуспокои.
— Хайде, момиче, изчезвай!
Тя се понацупи, но гримасата й не му направи впечатление. Вярно, че бе най-хубавото от леките момичета, но Ранулф поначало бе безразличен към тях. Дори не помнеше името на нощната си гостенка, макар не за пръв път да топлеше ложето му.
Тя се казваше Мей и бе наясно, че я забравя в мига, в който извадеше монета от джоба си и й я подхвърлеше. Да, но този мъж не можеше да бъде забравен. Просто не можеше да не мисли за него поне по сто пъти на ден. Защото Мей стори непростимата грешка да намеси чувствата в своя занаят. Знаеше, че това ще я погуби, но вече бе много късно да промени каквото и да било. Бе влюбена — както и всички останали жени, съзрели веднъж този мъж. „Колежките“ й не правеха изключение — те мразеха Мей, тъй като бе единствената, която Ранулф викаше при себе си. Ако проститутките знаеха, че той изпраща оръженосеца си да доведе „оная, русата“, забравил за пореден път името й, едва ли щяха да й завиждат
