толкова много. За него обаче тя представляваше едно единствено нещо — продажна женска, която ще му достави удоволствие и толкоз.
Тя въздъхна тежко, когато той, чисто гол, излезе от палатката по нужда. Както повечето мъже Ранулф не обръщаше внимание на голотата си, щом не присъстват дами. А проститутката не е дама. Но Мей все пак се съмняваше, че същите тези дами ще се възмутят чак толкова, удаде ли им се да съзрат едрата и хармонична фигура на Ранулф Фиц Хю. Защото на пръсти се брояха мъжете, които можеха да се похвалят с такова тяло. А че сър Ранулф отбягваше благородните госпожици така, както се заобикаля задръстен нужник, си оставаше техен проблем.
Мей се изплаши, когато осъзна колко време е загубила, докато си мисли за разни неща. Както обикновено, сър Ранулф се бе събудил в лошо настроение и ако в този миг я откриеше все още в палатката си, можеше да я сполетят какви ли не ужасии.
Но тази сутрин Ранулф бе в сравнително добро настроение; цяло чудо, поне що се отнася до Лензо Шепърд. Вместо да го срита в кръста — редовният ритуал на събуждане — той само разроши рижата му коса и стовари лейди Ела в скута му, за да я нахрани.
— Дали пък тази нощ Мей не му е доставила по-голяма наслада от друг път, а? — обърна се Лензо към своя спътник, оръженосеца Кенрик, който тъкмо навиваше ленената си кърпа.
По-възрастният оръженосец само поклати глава и проследи с поглед Ранулф, който се скри в храсталака.
— О, не, та тя винаги се отнася с него по-добре, отколкото с всички нас. — Думите му прозвучаха примирено и в тях не се таеше озлобление.
Както всички останали, така и тези двамата знаеха отлично, че в присъствието на Ранулф жените не им обръщат внимание. Поне за Лензо този факт нямаше значение, тъй като бе едва на четиринадесет години и нямаше никакъв опит с другия пол.
— Просто е доволен, че скоро ще приключи най-сетне с това специално поръчение — продължи Кенрик и отново изгледа Лензо с тюркоазеносините си очи. — Старият Брюн, който ни е препоръчал за тази работа, е сметнал, че тя не е кой знае колко трудна; ти обаче знаеш отлично, че от всичко на този свят Ранулф най-мрази да се занимава с благородни дами.
— Да. Според Сърл той изобщо няма да приеме тази задача.
— Е, не я е и приел окончателно. Във всеки случай все още не е побутнал парите на лорд Ротуел, макар че разреши на хората на лорда да ни придружат.
— А, те само ни бавят. Но не разбирам защо…
— Ей, вие, пак ли сте се разклюкарствали като момиченца?
Лензо се изчерви и стана припряно от мястото си, Кенрик обаче се ухили широко. Сърл и Ерик се присъединиха към тях. Неотдавна двамата млади мъже бяха въздигнати в рицарски сан. Ранулф уговори церемонията с последния лорд, който ги нае — вместо заплащане.
Той самият също можеше да ги посвети в рицарството, но реши да им даде възможност да почувстват в пълна мяра празничната атмосфера на тази важна церемония — така щяха да присъстват и други свидетели, а не само неговите хора. И двамата бяха на по осемнадесет години. Сърл от Тотнес бе по-висок, рус, с дружелюбни светлосиви очи, докато Ерик Фицстивън имаше черни блестящи коси като Кенрик и дълбоко поставени лешникови очи, които му придаваха малко сънлив израз. В сравнение с Лензо и Кенрик двамата придружаваха от по-отдавна Ранулф и сър Уолтър дьо Брьот, но и четиримата притежаваха много общо помежду си — бяха незаконородени, появили се на бял свят я някъде на село, я в дворцовата кухня, неприети от благородните си бащи, лишени от надеждата да се издигнат в някое друго съсловие. Бидейки полукрепостни-полублагородници, те бяха отхвърлени както от едното, така и от другото съсловие. Ако Ранулф не бе разкрил какво се крие в тях и не бе откупил свободата им, те щяха да си останат крепостни, приковани към земята, собственост на своите създатели. Но както се казва, търкулнала се тенджерата, намерила си похлупак — защото и самият Ранулф бе незаконороден.
— Тъкмо разсъждавахме по въпроса защо Ранулф отказа да приеме от лорд Ротуел първата половина от парите — отвърна Лензо в ответ на шеговития въпрос на Сърл.
— Поразмисли, малки ми Лензо, и ще си отговориш сам.
— Да, но единственият отговор е, че не желае да свърши работата, за която се кани да го наеме лордът.
— Точно така — рече Ерик.
— Но защо не иска?
Ерик се позасмя сякаш на себе си.
— Е, отговорът не е тъй прост. Как мислиш, Сърл? Дали Ранулф е осъзнал, че не може да понася Ротуел или пък не вярва на историята с разваления годеж?
Сърл повдигна равнодушно рамене.
— Той е работил както за хора, които не понася, така и за лъжци, но изобщо не се е интересувал от такива дреболии. Защото парите са си пари.
— В такъв случай този път го отблъсква самата задача; може би защото е замесена и някаква благородна дама.
— Сигурно има и други причини. Но дали е решил да…
— Дошли сме чак дотук — обади се Лензо. — Значи вече е взел някакво решение. Петстотин жълтици са това, не е шега работа!
Приятелите се умълчаха, тъй като Ранулф се приближи към тях. Момчето забеляза, че все още държи лейди Ела в ръце и се изплаши. В този миг котката се размяука сърцераздирателно — Ранулф трябваше да разбере, че тя едва ли не загива от глад. Проклето разглезено добиче, помисли си Лензо. Понякога му идеше да извие келявия й врат, но Ранулф пък бе в състояние да одере жив всеки, който само с пръст докосне любимката му. Грозно кафяво същество. Не бе за вярване, че човек може изобщо да обикне такава гнус.
— Нима не си нахранил още моята лейди?
— Още не, сър — призна си Лензо.
— Май не съм те събудил както трябва, така ли?
— Точно тръгвах — изписука Лензо, предвидливо покри задните си части с ръка и бързо се оттегли извън обсега на господаря си.
Ранулф се разсмя и се отправи към палатката. Сърл и Ерик размениха погледи и като по даден знак се ухилиха широко. Сърл изговори на глас онова, което си помислиха и двамата.
— Взел е решение. Явно ще придружим дамата до новия й съпруг. Прав беше Лензо, петстотин жълтици не са за изхвърляне, особено ако притежанието им означава и поземлена собственост. А ние всички знаем, че Ранулф мисли единствено за земя.
— Следователно не се е колебаел, а просто е дразнел Ротуел.
— Възможно е. Той изпитва дълбока неприязън към този стар лорд. Трябваше да попитаме сър Уолтър…
— И какво е трябвало да го попитате? — попита внезапно спокойният глас на Уолтър иззад гърба му.
Тримата младежи се обърнаха едновременно и се намериха лице в лице с побратима на Ранулф, който примигваше весело насреща им с топлите си тъмнокафяви очи.
Не съществуваха на света двама души, които по темперамент и външност да си приличат по-малко от Ранулф Фиц Хю и Уолтър дьо Брьот; въпреки всичко обаче още когато се запознаха, те изпитаха истинска братска привързаност един към друг. Със своя ръст от метър и осемдесет и пет Уолтър се извисяваше над повечето мъже, но Ранулф бе с още петнадесет сантиметра по-висок — истински великан. С маслинената си кожа и черна коса Уолтър наподобяваше нощта, докато Ранулф разпръскваше слънчево сияние със златистата си кожа и златна коса. Ранулф говореше високо и рязко дори когато бе в добро настроение, а Уолтър притежаваше тих глас и понякога останалите трябваше да напрегнат слуха си, за да го разберат по- добре. Уолтър се смееше и на най-обикновените смешки, докато Ранулф почти не се усмихваше.
Уолтър бе човек безгрижен по душа. Като трети син на незначителен барон той разполагаше точно с толкова малко земя, колкото и Ранулф. Но разликата помежду им бе, че се отнасяше равнодушно към този факт. Можеше да се чувства еднакво щастлив в обществото на всеки — бил той могъщ лорд, дребен лорд
