или дори най-обикновен човек. Не беше амбициозен и не изпитваше потребност да си създаде име или пък да постигне власт и богатство. По-възрастните му братя го обичаха и ако изпаднеше в нужда, винаги можеше да намери подслон при тях.
Ранулф бе лишен от подобна опора. Баща му, прославен благородник, го прибра на деветгодишна възраст от селото, където бе отгледан от пастрока си, а по-късно го даде в школа за рицари. Въпреки всичко Ранулф мразеше този мъж и нямаше никога да го помоли за каквото и да било — дори от това да зависеше и животът му.
Ранулф не притежаваше собствен дом, но се стремеше с цялата си душа да промени това положение. Тази цел бе обсебила цялото му същество и затова бе готов да работи за всекиго, независимо от задачата и чувствата, които изпитваше в момента. Амбициозната му натура не му позволяваше да изпитва каквито и да било скрупули. Той бе превземал крепости за лордовете-поръчители, водеше войни в техен интерес, разгонваше от горите им крадци и разбойници. Услугите му се заплащаха скъпо. Защото каквото и да предприемеше, успехът винаги бе с него. Славата му се носеше навсякъде. По тази причина и лорд Ротуел бе готов да заплати страховитата сума от петстотин жълтици — защото желаеше да му доведат желаната от него невеста на всяка цена.
— Е? — Уолтър се усмихна широко. — Да не би лейди Ела да ви е откраднала езиците?
Най-сетне Кенрик се престраши. Момчешкото любопитство взе връх над всякакви скрупули.
— Сър Ранулф разговаря с вас. Познавате мислите и чувствата му по-добре от всеки. Кажете, да не би да не е приел парите от лорд Ротуел заради неприязънта си към него?
— Той не е казвал на лорда, че се отказва от поръчението.
— Да, но не е давал и съгласието си, нали? — добави Ерик.
Уолтър се разсмя.
— Така е. Въпреки свадливия си нрав този път той бе твърде словоохотлив. Каза „Ще видим“.
— Как мислите, защо ли Ротуел е изпратил петдесет от своите бойци с нас? Няма ли ни доверие?
— Сигурно. Типове като него не се доверяват никому; особено когато нещо им се струва особено важно. Лордът не вярва дори и на васалите си — щеше ли иначе да потърси нашите услуги? Ако не го измъчваше подаграта, щеше като нищо да тръгне с нас. Очевидно си мисли, че хората му, бидейки по-многочислени от нас, ще ни подтикнат да се справим по-успешно със задачата си.
— Е, значи не познава Ранулф — разсмя се Сърл.
— Не, не го познава — съгласи се Уолтър и също се подсмихна.
— Всъщност какво има Ранулф против него? Този човек ми се стори доста безобиден, макар че явно обича да хитрува.
— Безобиден ли? — Уолтър изпръхтя презрително. — Иди да попиташ хората му и ще разбереш що за тип е.
— А вие питали ли сте ги?
— Не, но двамата с Ранулф стигнахме до извода, че прилича много на лорд Монфорд, човека, който ни обучаваше. Вместо да ни причисли към някои от своите рицари, той ни направи свои оръженосци. Ранулф усети веднага, че Ротуел е подляр и затова се държи с него по този начин.
— Добре де, но как стоят нещата с тази задача? — попита Кенрик. — Тя не е необичайна, макар че никога досега не са ни карали да водим опърничава невеста при годеника й. Питам се дали Ранулф наистина е искал да откаже или пък лорд Ротуел трябва да остане в неведение, че сме готови да изпълним задачата.
Кафявите очи на Уолтър проблеснаха весело.
— Хлапета, ако сега ви издам тайната, няма да има за какво да клюкарствате, не е ли така?
Лицата на Сърл и Ерик помръкнаха, защото Уолтър ги нарече „хлапета“, независимо че бе едва двадесет и четири годишен. Внезапно Кенрик издаде тихо възклицание. Останалите обърнаха поглед към палатката на Ранулф и го видяха да излиза, облечен в бойните си доспехи.
— Господ да ни е на помощ, тази сутрин Лензо е пъргав като никога — рече Уолтър и шеговитото му настроение сякаш отлетя. — Пфу, какво ли съм се раздрънкал и аз като някоя стара баба. Хайде, магарета, движение! Току-виж взел, че тръгнал без нас!
Опасенията на Уолтър можеха и да се сбъднат, ако лейди Ела не бе отблъснала закуската, предложена й от Лензо и не бе поела сама на лов. Ранулф обаче не желаеше да изоставя котката си, независимо че целта му бе отдалечена само на един час езда. Затова се наложи да почакат милостивата госпожица, докато се завърне с полска мишка между зъбите си. После й намериха място в колата с провизиите и там тя с наслада оглозга своята плячка.
ГЛАВА ТРЕТА
Рейна подхвана ранения, но той бе твърде тежък и я повлече на земята. Бе изтръгнал стрелата от рамото си и в този момент младата жена нямаше с какво да спре кръвта, бликаща от зейналата рана. Лицето му бе изцапано с пепел и сажди и тя не можа да го познае. Явно не понасяше болката героически, защото изпадна в безсъзнание. Рейна не биваше да допуска кръвта му да изтече.
— Обер, трябва ми парче плат, нещо…
Но Обер не я чуваше — било от разсеяност, било поради грохота на тарана. Междувременно противникът бе разбил заключения подвижен мост и едната от двете падащи решетки на централната част на замъка. Мъжете, които атакуваха с тарана, се намираха вече от вътрешната страна на стената и бяха недосегаеми за врялата вода и горещия пясък.
Трябваше да се оттеглят в жилищното крило. Изтощени до смърт, защитниците, които се занимаваха с огнищата и казаните, бяха изпоналягали по протежение на крепостната стена. Войниците все още изстрелваха стрелите си, когато някой от враговете се покажеше от прикритието си. Нападателите обаче просто изчакваха момента, в който таранът най-сетне ще свърши своето, макар отвреме-навреме и те да изпращаха по някой стрела към насипа.
— Обер!
Момчето стоеше съвсем близо до нея, загледан надолу към външния двор, но все още не я чуваше. Рейна реши, че независимо от изхода на битката, ще му даде да се разбере. Ще си разчисти сметките с Обер Малфед, защото я разгневи почти толкова, колкото и онази глутница там долу. Най-накрая го перна по крака, за да привлече вниманието му.
— Дай ми ножа си… или меча.
Рейна нямаше оръжие; тя и не можеше да борави с него. Освен това и бронята й бе твърде тежка. Когато я обучаваше, Уилям нямаше предвид тя да влиза лично в бой. Учеше я само да се защищава, наложеше ли се да води преговори от крепостната стена.
Тази идея го споходи едва няколко дни преди нападението, защото установи с ужас, че той е единственият защитник, останал в крепостта; Рейна бе изпратила другите двама рицари със задачи извън Клайдън. Младата жена изпълни желанието му с огромна неохота, тъй като изобщо не предполагаше, че може да се сблъска с трудности. Оказа се обаче, че обучението при Уилям си е струвало усилията — облечена в иначе тъй омразната й броня, Рейна преговаря с враговете, струпани пред крепостната стена, като рицар от името на своята господарка. Косата й бе прибрана под шлема и никой от нападателите не заподозря, че е жена, и то не коя да е, а тъкмо онази, който бяха дошли до отвлекат.
Зелените очи на Обер се разшириха от ужас, когато видя, че тялото на ранения я е притиснало към земята.
— Господарке!
— Дай нож, тикво такава — сопна му се тя.
Той й подаде меча си, но ръцете й бяха целите в кръв и оръжието се плъзна на земята.
Обер успя да се съсредоточи, извади нож, изряза ивица от дрехата на ранения и я подаде на Рейна. Тя покри раната с парчето плат. Обер се досети да извика един от слугите, който да помогне на ранения, но забрави да изтегли Рейна изпод тялото на войника. Младата жена установи с неудоволствие, че поради тежката броня не е в състояние да се изправи сама. В този миг нещо отвлече за пореден път вниманието на Обер — той пое дълбоко въздух, след което издаде шумно възклицание.
— Какво става?
