разбиране.
Значи да прости или да изчезва, така ли? Ранулф успя все пак да преглътне словата, с които искаше да изрази отношението си към този ултиматум. Това женче го постави пред свършен факт! Искаше от него да забрави обидата и освен това му попречи да даде път на гнева си. Разбира се, че не можеше да си тръгне преди да падне нощта и да вземе със себе си малката вещица. Но Бог ми е свидетел, помисли си той, че вече няма да ме измъчват угризения на съвестта. Просто я предавам по най-бързия начин на Ротуел. Защото тези двамата си бяха лика-прилика.
— Както сама казахте, вече съм простил — изрече той с усилие.
— Да ви кажа честно, не се чувствам като човек, комуто са простили, сър Ранулф. Ако се налага, можете спокойно да ме поразтърсите още веднъж. Може би така обидата ще ви остави по-лесно.
Той я изгледа остро — напомняше му, че и той е извършил непростима грешка. Не се усъмни ни за миг, че репликата й е подготвена. Отгоре на всичко тази жена се одързостяваше да му се усмихва, при което в устата й проблесна ред бисерно-бели зъби.
Очевидно не очакваше да й отговори! Тя просто хвърли мост помежду им и с неуловимо движение положи ръка на коляното му. Дръпна я веднага, сякаш едва в този момент се е досетила, че все още не го познава достатъчно и не може да си позволи такъв интимен жест. Но усмивката все още не слизаше от устните й.
— Разбира се, предложението ми не беше сериозно. Всъщност никога ли не се шегуват с вас?
— О, да. Уолтър често рискува живота си по този начин.
Тя се разсмя тихо. Гласът й бе наистина приятен.
— Засрамете се! Не бива да се държите така. Мога само да се надявам, че лошото ви настроение се дължи единствено на празния ви стомах. Защото в такъв случай мога да ви помогна незабавно.
Ранулф поруменя. Младата лейди явно продължаваше да го поднася. И все пак, не потиснеше ли бързо лошото си настроение, Рейна нямаше само да му предложи да си замине, а направо щеше да го поиска от него.
— Извинете ме, госпожице. Най-охотно ще се заема с гозбите ви.
— Е, в такъв случай не бива повече да ви бавим. Елате, ще споделите моето блюдо.
Боже милостиви, нима наистина се налагаше? Тя безспорно го отличаваше, но за него този жест не беше награда. Да седи до нея и да се придържа към всичките тези дворцови правила, да я храни с най- отбраните хапки, да реже парчета месо за нея, да не оставя чашата и празна и изобщо да прави всичко възможно само и само да й хареса — нима всичко това можеше да се нарече удоволствие? Ако мъжът е гладен, трябва да седне и да се нахрани на спокойствие — нещо невъзможно в присъствието на дами, които естествено очакват да бъдат обслужвани и забавлявани.
Ранулф затвори очи и простена, но веднага ги отвори — Рейна се върна до подиума, предполагайки отново, че той я следва по петите. Докато тя се плъзгаше по пода, погледът му се спря на тесните, леко полюшващи се бедра. На колко ли години беше? Петнадесет? Или може би шестнадесет? Не бе възможно, каквато е мъничка, да е много по-възрастна. Трябваше обаче да й се признае, че гърдите й си бяха наред. Две малки, но изпъкващи хълмчета. Независимо от множеството гънки на одеждата й.
Както седеше срещу нея в нишата не му бе трудно да я разгледа подробно, поне докато избягваше погледа му по време на извинителната си реч. В лицето й нямаше нищо детско. Бе малко, но изразително — лице на жена. Косите вежди буквално се скриваха зад мигли — ресни като на пони. Бадемовите очи, малкият, прав нос, широката уста с пълна долна устна и изящната брадичка допълваха нейния образ. Това лице не бе красиво в приетия смисъл на думата, но пък бе наистина интересно с тази пищна долна устна и безупречната кожа, нежна и изящна като крем, кожа, която сякаш те кани да я докоснеш. Но най- необичайната, направо смайваща особеност на Рейна бе съчетанието на невероятните светлосини очи с коса, черна като катран, със също толкова черни вежди и още по-черни и гъсти мигли. Може и да не бе хубава, но в никакъв случай не и грозна.
Не го привличаше никак. Вниманието му привличаха здравите, яки жени, които бяха в състояние да издържат на едно безогледно, сурово съвкупление с него. Защото това бе единственото, което го интересуваше. Малките, крехки жени го хвърляха в ужас, а когато бяха и благородни дами, желанието му се изпаряваше напълно. А точно тази дама му бе особено противна, тъй като си бе внушила, че с няколко жалки думи на извинение може да изтрие вината си. А сега към черния му списък се прибавиха и нейните подигравки. Можеше да понесе закачките на Уолтър, нейните обаче не.
В този миг забеляза, че приятелят му се е ухилил широко. Стана от мястото си. Трябваше да приключи по-бързо с храненето — необходимо му бе време, за да обмисли на спокойствие плановете за през нощта.
Прозвуча рог, който призова хората от замъка на трапезата. Ранулф не можеше да повярва на очите си, виждайки колко малко войници влязоха в залата. А освен това някои от тях бяха и ранени. Голяма и богата крепост като тази би могла да издържа стотици мъже и се налагаше въпросът къде ли са останалите от гарнизона, необходими за защитата на цялото съоръжение. Ранулф очакваше с огромно нетърпение отговора на този въпрос, но трябваше да поизчака.
Реши да разпита стопанката някъде другаде, тъй като тук, в залата, му се налагаше да сдържа темперамента си. Със своя силен характер тя щеше да го ядоса лесно и затова трябваше да се въздържа от общуване с нея. Когато я отвлече от Клайдън, щеше да има предостатъчно време за въпроси и отговори. И в никакъв случай нямаше да си играе на учтивост и чинно поведение.
По тази причина предостави на Уолтър да води разговора и да забавлява дамите, макар че понякога това ставаше за сметка на самия Ранулф. Уолтър успя да привлече вниманието на лейди Рейна и затова на Ранулф не му се наложи да понася погледа й повече от един-два пъти. След като се нахрани, реши да се оттегли под предлог, че трябва да изпрати част от своите хора. Лейди Рейна прие желанието му с охота, тъй като изпитваше страх от превъзхождащия брой на неговите войници, не знаейки за какво може да ги използва. Той обаче изобщо не обмисляше възможността да плени стопанката на замъка със силата на оръжието. Този начин на действие би довел, разбира се, до изколването на нейните хора. А ако я отвлечеше тайно, щеше да се избегне даването на жертви.
ГЛАВА ДЕВЕТА
— Е, какво откри, Уолтър?
— Стаята й се намира в северната кула. Но до нея може да се стигне само по онова стълбище в източната кула, по което се качихте двамата тази сутрин.
Ранулф се отдръпна от тесния процеп на прозореца, през който наблюдаваше живота във вътрешния двор.
— Да, спомням си, че този дълъг коридор минава направо през стената, точно както и галерията над залата. Съгледвачът каза ли ти какво има още горе?
— Стаята на стария лорд и помещенията на жените, където спят нейните дами и прислужничките им.
— В такъв случай всичко ще мине като по вода. Щом няма да вдигаме шум, жените ще си спят спокойно. Видях някаква обозна кола пред един от складовете. Наша ли е?
— Да — намеси се Сърл.
— Точно както заповядахте, Ерик заведе хората на Ротуел обратно в лагера, след което изпрати колата насам. Натоварена е вече с житото, закупено от Уолтър.
— Надявам се, че в нея има още достатъчно място.
— Да, напълно достатъчно за младата лейди.
Ранулф кимна, а после погледна към Кенрик и Лензо.
— Решихте ли вече кой ще пътува с нея?
— Лензо — отвърна Кенрик, — защото е по-дребен и ще заеме по-малко място в колата.
— Само с два и половина сантиметра съм по-нисък — изръмжа сърдито Лензо, — и тази разлика едва ли е важна…
Кенрик се ухили.
— Е, поне си по-тъничък.
