— Да.
— Как мислиш, дали иска все още да говори с госпожицата?
Ерик поклати глава.
— Тя е във ваша власт и вече не може да наема когото и да било. Вярно, че техният отряд е с четиринадесет души по-голям, но пък ние имаме четирима рицари. Тези тарикати може и да са глупави, но не чак толкова.
— Да не искат да се главят при нас? — попита Уолтър.
— О, да. И то най-охотно.
— Защо тогава изобщо са се канели да се обърнат към нея? — поиска да узнае Ранулф.
Ерик се засмя тихо.
— Отмъщение. Толкова мразят Ротуел, че са решили да пресекат апетитите му към състоянието на милейди. Но когато изпуснали изгодния момент, се усетили.
Ранулф изръмжа. Чутото го задоволяваше, но желаеше да разговаря лично и с предводителя.
— Фаринг Крос не е достатъчно голям и няма да изхрани всички ни; а и все още не го притежавам. Всъщност двадесетина души може и да ми свършат работа… Кажи на мастър Скот, че искам да разговарям с него — нека дойде при мен довечера, след като построим лагера. Сега обаче смятам да развържа госпожицата. Да видим какви ще ми ги надрънка. Ако успея да изтърпя крясъците й, разбира се. След час потегляме отново.
— Опасявам се, че няма да стои дълго с отпушена уста — предсказа Ерик, след като Ранулф се отдалечи към обозната кола.
— Възможно е — обади се Уолтър замислено. — Само че ти не си бил свидетел колко добре командва тази женичка. Цели две години до нея не е имало мъж, който да й дърпа юздите. Така че никак не е изключено крясъците да излязат от устата на Ранулф.
— Така ще стане. Независимо от държането й — засмя се Ерик.
Рейна успя все пак да поспи през остатъка на нощта. Бе съвсем неподвижна, възможност да избяга не съществуваше и сънят си остана единственото разумно решение; още повече, че бе преживяла един от най-изтощителните дни в живота си. Облицовката на тавана заглушаваше донякъде трополенето на колата и шумът не я събуждаше постоянно. Не я събуди и разчистването на чувалите. Но когато внезапно някой те вдигне не особено нежно във въздуха, дори и най-дълбокият сън не ще издържи на такова вмешателство.
Две силни ръце я понесоха нанякъде. Тя не разбра кой е техният собственик — долавяше най-различни звуци, но сред тях нямаше нито една членоразделна дума. Нима вече я водеха при този Ротуел? Нямаше ли поне да я развържат?
След не повече от няколко секунди я положиха на земята и я развиха, ще рече, някой я отърколи със замах от завивката й и тя зарови нос в гъстата трева. Почувства, че се задушава от аромата на свежата зеленина. Всъщност можеше ли да очаква по-добро отношение? Та нали самият Фиц Хю бе казал, че му е безразлично дали ще се появи гола или облечена пред Ротуел. Заизправя се с помощта на завързаните си ръце и съзря пред себе си гиганта и неговия най-млад оръженосец. Намираше се в неголяма и съвсем празна палатка. На някои места тревата бе смачкана — явно нещо е било изнесено непосредствено преди пристигането й. В палатката нахлуваше ярка утринна светлина. Рейна предположи веднага, че едва ли ще останат дълго на това място.
Онова момченце, Лензо, стоеше до великана — изглеждаше малко изплашен, сякаш не очакваше, че е възможно да се отнасят към Рейна толкова неуважително. В едната си ръка държеше вързоп дрехи, а в другата стол, който точно в този момент постави на земята, Фиц Хю бе Приклекнал на пети, очевидно за да не прегъва тялото си в твърде ниската палатка. Не изглеждаше ни на йота по-приветлив в сравнение с предния ден — смръщил вежди, той бе стиснал ядовито устни. Очевидно не му се нравеше мисълта да прекара времето си в близост до нея, но по някакви неясни причини се смяташе за задължен да й обърне внимание.
Той посегна към завързаните й ръце, които държеше в скута си.
— Развържи й краката, Лензо — разпореди се той, без изобщо да се обръща към момчето. — Няма да стоим тук цял ден, я!
Нито я погледна, нито пък каза нещо — вниманието му бе насочено към възела. Лензо приклекна до нея и тя протегна краката си. За миг обаче загуби равновесие и презрамката на леката й дреха се свлече. Хладният въздух погали разголената кожа и страните й поруменяха. Младата жена се смути — сякаш я бяха разголили цялата. Явно случилото се не бе предварително замислено и двамата не искаха непременно да я унижат. Но именно поради този факт й стана особено неприятно, макар че те все още не забелязваха нищо. Рейна се опита да върне презрамката на мястото й, но глупавият гигант така и не пожела да пусне ръката й.
Рейна погледна бързо встрани и забеляза, че юношата бе по-внимателен от мъжа. Лензо се бе вцепенил и я зяпаше с жадни очи и отворена уста. Та той е само едно момче, помисли си тя, но въпреки това руменина заля цялото й лице. Всъщност желаеше да избегне погледа на мъжа. В този миг обаче несъзнателно помръдна с рамене и презрамката се свлече още повече.
В отчаянието си тя отново се опита да повдигне ръце — резултатът бе ужасяващ, Фиц Хю вдигна глава и погледът му се спря на разголената й гръд, която буквално му се набиваше в очите.
Рейна простена, но никой не й обърна и капчица внимание. Объркан, гигантът затегна още по-силно ръцете й. Двамата с юношата се загледаха втренчено в гърдите й, сякаш за пръв път през живота си виждаха такова нещо. Рейна бе като прикована към земята и не бе в състояние да стане на крака и да им обърне гръб. Но дори и мъжът да пуснеше ръцете й, докато се изправяше, гръдта й неминуемо щеше да се озове в лицето му. В такъв случай той сигурно щеше да престане да я зяпа, но поведението й можеше да се сметне като покана и тогава…
Най-накрая Лензо й се притече на помощ, макар че очевидно не му бе лесно да преодолее себе си. Бузите му пламнаха ярко, когато осъзна, че Рейна не може да се справи сама с положението си. Протегна колебливо ръка с опънати палец и показалец. Целият разтреперан, застанал сякаш пред лицето на смъртта, той върна обратно тънката презрамка на рамото й, без да докосне кожата.
Но преди фината дреха да покрие гърдите, горният й ръб се закачи за зърното и то се изправи. Тази подробност бе забелязана единствено от мъжа, чийто поглед все още не се откъсваше от нея. В мига, в който се почувства донякъде облечена, я обзе облекчение. Не можеха вече да я притеснят дори и теменужено-сините очи, които за момент срещнаха нейните. Но станалото станало и оттук нататък трябваше да забрави всичко.
Мислите й постоянно кръжаха около промененото лице на Ранулф, когато я погледна за миг. Дори и разгневен, Фиц Хю е хубав мъж; когато обаче се замислеше, лицето му ставаше направо красиво. Тя предпочиташе все пак изражението на гняв. Дишаше по-леко в негово присъствие, когато бе само хубав и сама не разбираше защо.
Навъсеният израз се появи отново на лицето му, тъй като все още не успяваше да разхлаби възела на китките й. В крайна сметка Ранулф изтегли шпагата си и сряза въжето. После развърза краката й и извади кърпата от устата.
Мина й през ум, че ако бе извадил острието още в началото, изобщо нямаше да се стигне до неприятния инцидент. Разбира се, нямаше да забрави какво стори с нея, но все пак единственото, което желаеше в този момент бе Ранулф да си иде.
Но той остана. Притегли стола към себе си и се настани пред нея. Разбира се, не предложи и на нея да седне, но можеше ли да се очаква нещо друго от човек с неговото нерицарско поведение. Толкова невъзпитан благородник не бе срещала до този момент. Ако този човек си въобразяваше, че тя ще продължи да лежи в краката му по този унизителен начин, значи бе направо луд.
Престана да му обръща внимание, изплю кърпата от устата и затърка брадичката си. Започна да масажира и китките, а после се изправи бавно. Макар и разрошена и леко облечена, тя се запъти по възможно най-достолепния начин към мястото, където бе захвърлена завивката й и се загърна с нея. Едва сега можеше да падне дотолкова и да погледне неприятеля си.
— И така, господин рицарю — започна тя с измамно любезен тон, — ако имате да ми съобщавате нещо,
