моля ви, побързайте. Защото с големи усилия издържам присъствието ви.
Ударът го разтърси. Вбесен, той скочи от стола, забравяйки, че палатката не е съобразена с ръста му. На Рейна й идеше да се разсмее на глас в мига, в който главата му се блъсна в покрива на палатката, заплашвайки да я срути. Наложи му се отново да седне, но гневът му нямаше онова страховито въздействие, което би постигнал, ако стоеше пред нея, изправен в цял ръст.
— Виждам, че чувствата ни почиват на взаимност — поясни тя още преди противникът й да проговори, в резултат, на което лицето му помръкна още повече. — Поне в това си приличаме. Ако имате да казвате още нещо освен лъжи, сторете го сега.
С огромно усилие на волята си той остана седнал, но успя все пак да произнесе три думи.
— Затъкни й устата.
Рейна се вцепени, но след това се обърна към клетото момче:
— Ако ме докоснеш, така ще те перна, че ушите ти ще забръмчат. Щом като не може да понесе думите ми, нека сам ми запуши устата. Убедена съм, че ще го стори извънредно нежно. — Сините й очи, вперени предизвикателно в гиганта, блестяха.
— Пъзльо ли ме нарекохте, госпожице? Наистина ми е безразлично какво мислите за мен, вие просто си губите времето…
— О, да — прекъсна го тя с язвителен смях. — Естествено, че на благородник от ниско потекло като вас ще му е безразлично, а поведението ви сочи ясно, че сте такъв, нали?
— Права сте — отвърна той сърдито.
Тя изпита известно разочарование, че преднамерената обида се е оказала истина. Може би попрекали малко с предизвикателното си поведение; защото той буквално щеше да експлодира и очевидно полагаше титанични усилия да не я сграбчи и да не я разтърси във въздуха. Добре, тя изясни своята гледна точка, показа и презрението си към този мъж. Време бе вече да го изслуша.
— И така — започна тя с въздишка, — нека не губим повече време. За да се разделим колкото се може по-бързо, нали разбирате? — Не можа обаче да се сдържи и добави: — Питам се какво ли ви е накарало да бъдете толкова двуличен?
— Говорите за лъжи и двуличие, милейди, но все пак вие бяхте тази, която отвори портите пред мен, нали?
— Разбира се, нали се престорихте, че водите помощ?
— О, аз наистина доведох помощ. Освен това вчера не избих останалите ви хора, нещо, което щеше да облекчи задачата ми. Ако все пак фактът, че пощадих войните ви не задоволява вашата „възвишеност“ и „благородство“, трябва само да го кажете.
Тя осъзна, че думите му са справедливи и затова поомекна.
— Каквото и да ми говорите, нищо не може да оправдае отвличането — поясни тя с по-спокоен, но не по-малко огорчен глас. — Вас не ви е изпратил моят сюзерен, както твърдяхте.
— Много се заблуждавате, госпожице — възрази той и в гласа му прозвуча удовлетворение. — Защото годеникът ви, лорд Ротуел, е и ваш господар, а аз действам по негова поръчка. Той има право да ви отвлече и да ви принуди да спазите обещанието за брак. Не е важно кой от вас двамата с Шефърд е решил да изтласка Ротуел. Важното е, че той не понася да го пренебрегват.
Рейна го изслуша спокойно и накрая се усмихна на смаяния Ранулф.
— Ако вярвате на тази глупост, значи са ви преметнали яко. Вече две години, откакто моят годеник умря. Това се случи преди баща ми да се отправи към светите места. Не остана достатъчно време да се подготви нов годеж. Баща ми заръча да се заема с този въпрос. В писмата си се спряхме на двама кандидати, които сметнахме за подходящи. За единия от тях щях да се омъжа след една седмица.
— За кого?
— Е, това едва ли ви засяга… но вашият Ротуел не е сред тях. Никога не съм чувала за този човек и ако той ви е казал, че е сключил договор с мен, значи е лъжец.
— А може и вие да сте лъжкинята.
Рейна вирна брадичка.
— Писмата на баща ми доказват истинността на думите ми.
— Чудесно! Покажете ми ги.
— Глупак! — изсъска тя гневно. — Писмата са в Клайдън.
— Искате да ви повярвам, но щях наистина за бъда най-големият глупак на света, ако повярвах дори и дума на която и да било лейди — отвърна той вбесен.
При тези обидни слова очите й се превърнаха в тесни цепки.
— Значи все още възнамерявате да ме заведете при вашия сюзерен, така ли?
— Той не е мой сюзерен, обаче… Ето какво, за петстотин жълтици ще ви закарам при него, та каквото ще да става. Интересува ме обаче още нещо: Защо не срещнах никакви затруднения? Защо ви защищаваха толкова малко хора?
Главата й се замая, когато чу каква жалка сума са му предложили, за да разруши живота й. И като капак на всичко имаше наглостта да я разпитва…
— Я вървете по дяволите, Фиц Хю. До гуша ми дойде да разговарям с глупав инат като вас. Не мога да ви гледам повече.
При тези думи тя побягна. Намерението й не бе трудно осъществимо, тъй като между нея и входа на палатката нямаше никого. Не се поколеба ни за миг и се затича направо към центъра на лагера. Зад гърба й се раздадоха викове, които я подтикнаха да ускори своя бяг и тя се понесе боса право към най-близкия кон. Установи с облекчение, че е скопен жребец, а не тежко бойно животно. Неспособни да реагират бързо, мъжете, които се движеха под дърветата и покрай местата за готвене, се загледаха в нея със зяпнали уста. Тя успя да се промуши между тях и макар че побягна без подготовка, прояви забележителна сръчност. Достигна до коня, вече убедена в успеха на начинанието. Естествено се наложи да се лиши от завивката си — трябваше по най-бързия начин да се метне на гърба на животното. То не бе твърде високо, кракът й намери бързо стремето и тя се озова горе.
Точно в този момент обаче започнаха и истинските трудности. Най-незначителната от всички бе фактът, че свободно падащата рокля се вдигна нагоре и разкри бедрата й наполовина. Конят също не я прие твърде радушно и веднага се опита да я хвърли на земята, но тя имаше опит с непокорни ездитни животни и се справи. Най-страшното от всичко бе, че най-сетне мъжете в лагера осъзнаха какво се е случило и се надигнаха срещу й. Жива стена я обгради от три страни, а откъм четвъртата се долавяше заплашителният рев на добре познатия й рицар. Развиеше ли голяма скорост, вероятно щеше да успее да прегази всеки, който се изпречеше на пътя й.
Без много да му мисли, тя заби босите си пети в слабините на коня, но животното не помръдна от мястото си. Рейна дръпна рязко юздите с една ръка — внезапно жребецът литна напред като стрела, тя загуби равновесие и за малко да се озове на земята. Точно това бе скоростта, която й бе нужна. Първите, опитали се да я спрат, отскочиха панически встрани, тъй като осъзнаха бързо, че няма да спре и не ще се поколебае да ги прегази най-безмилостно.
За нейно нещастие, колкото повече наближаваше края на лагера, толкова по-смели ставаха и неприятелите й. Те се протягаха към юздите и към краката й, опитваха се да изплашат животното с диви крясъци. Едно от момчетата дори се закачи за ръката й, но преди да загуби равновесие, тя успя все пак да го запокити встрани. А после пред погледа й се изпречи Уолтър дьо Брьот, по-висок и по-едър от всички останали. Опита се да го избегне, но от другата страна я очакваше Фиц Хю. Той само протегна ръка и я забра от коня, който продължи в галоп, но вече без ездач. В този миг тя изпита чувството, че се сблъсква с някаква стена. Остана без дъх от сблъсъка, но веднага щом гърдите й се напълниха отново с въздух, тя нададе пронизителен яростен вик — първо, защото я хванаха, и второ, защото я завлякоха до палатката като някакъв вързоп.
— Малоумник такъв! Изчадие адово! Дръвник! Пуснете ме… — Тя се задави насред дума — желязната хватка около кръста й се затегна още повече. Рейна заразмахва ръце и крака във въздуха, но Фиц Хю продължи да марширува, без да и обръща никакво внимание. Фактически тя седеше плътно върху бедрата му, а краката й се люлееха свободно във въздуха.
Точно пред входа на палатката гигантът я пусна на земята. Тя вдигна поглед към него — изражението му бе направо страховито.
