Ерик или пък…
— Ти да си държиш езика зад зъбите — прекъсна го Ранулф. — До един час Ерик ще се появи и затова сега заминавате по леглата си. Когато дойде, той ще ви „събуди“ с новината си.
— Идиот такъв! Само един ред чували. Да не искаш да я смажеш?
Доста време след тези думи Рейна не чу нищо повече. Някой по погрешка бутна точно върху лицето й един чувал, който щеше да я задуши. Добре, че успя навреме да извърти главата си надясно; в противен случай тези бандити щяха да преживеят пренеприятна изненада, когато решеха да я извадят изпод чувалите.
Бе наясно, че са я напъхали в обозната кола, под житото, което Джилбърт продаде на тези мошеници. Очевидно това бе единственият начин, по който можеха да я изведат незабелязано от Клайдън и покупката на житото бе замислена предварително.
Разбира се, тя видя човека, който я отвлече. За никаква шега не можеше да става и дума. Той можеше да има един-единствен мотив — всичко се изясняваше от подхвърлената реплика, че я водят при някой си Ротуел, който и да бе този човек. Глупавият великан дори не я крадеше за себе си, нещо, което тя все пак би могла да разбере. Който и да се оженеше за нея — било безимотен рицар или могъщ лорд — щеше да получи и Клайдън, стига да положеше клетва за вярност пред лорд Ги. Все пак Фиц Хю бе поел върху себе си всички трудности, и то в полза на друг. Сигурно е получил цяло състояние, помисли си тя. Друго обяснение просто не съществуваше.
Рейна забеляза също, че същият този Фиц Хю все още й е сърдит заради инцидента с Тео, защото не прие извиненията й. Стана й неприятно, че го е молила за прошка. Този човек си позволяваше да се обижда заради такава дреболия. И то след като през цялото време е замислял това злодейство.
Постоянно я глождеше мисълта, че е приела радушно змия в дома си, че е изпитала искрена благодарност към този човек. Да, той я спаси, но подбудите му бяха низки. Всичко бе измама, лъжа и коварство. И този човек наричаше себе си благородник! Прояви огромно лековерие и вече не можеше да върне събитията назад. Бе пленничка. В едно нещо обаче нейният похитител се оказа прав — дори и да разкриеха престъплението му, хората й нямаше да се справят с по-силния противник и щяха да загинат безсмислено. На помощ можеше да се разчита най-рано след няколко дни. Но дотогава сигурно щеше да е омъжена — всичко зависеше само от местоживеенето на този Ротуел. Кой ли пък бе той, по дяволите?
Рейна изръмжа сърдито — върху корема й отново се стовари нещо тежко, което за щастие бързо бе отместено. Не, всъщност това не бе чувал. Значи някой я придружаваше. И наистина — още някой пътуваше в колата заедно с нея. Долавяха се и други шумове, но те бяха сравнително слаби — за това допринасяха както завивката, както и чувалите, които я скриваха от чужди погледи. Запита се тръгваха ли вече тези мъже или само проверяваха дали мирува. Сякаш изобщо бе в състояние да помръдне от мястото си!
— Ела, Лензо, вземи!
— Какво е това?
— Роклите й. Нямахме време да я облечем прилично.
— О, така ли?
— Ей, не мисли за такива работи. Много е стара за теб, а освен това вече е сгодена.
— Има ли значение възрастта, щом като Ротуел може да й бъде дори и прапрадядо.
— Е, едно „пра“ стига. А сега млъкни, защото вече отварят вътрешната порта. И не забравяй да стенеш, ако се наложи.
— Знам си задълженията, Кенрик. Ти по-добре скачай на коня, за да не закъснееш.
Потеглиха, и то доста бързо. Рейна се запита как ли са обяснили на стража ранното си тръгване, но скоро колата се затресе по неравния път и болките, които изпита, я принудиха да не мисли за нищо друго. Момчето също се люшкаше от единия до другия край на колата. Веднъж дори се строполи върху й. Тя изохка силно, тъй като коляното му се плъзна между два чувала и притисна болезнено бедрото й.
— Шт, милейди! — изсъска момчето. — Потърпете още малко и скоро ще махнем тези неща от вас.
Рейна впи зъби в кърпата, напъхана в устата й. Този малък коварен бандит, както и другото момче с ангелското личице са знаели какво предстои и въпреки всичко целия следобед флиртуваха с госпожиците в замъка и я гледаха с невинно изражение, когато погледите им случайно се срещнеха. Останалите рицари също бяха най-долни измамници и мошеници, а най-много от всички сър Уолтър с неговите усмивки, шегички и дружелюбното му поведение. Единствен Фиц Хю се оказа по своему порядъчен и в останалата част от деня не се появи пред очите й. Не бе сигурна дали той го е сторил от яд, или защото просто не е в състояние да се преструва. Във всеки случай обаче той бе донякъде честен, но не дотолкова, че да й послужи като предупреждение за готвещото се покушение.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
— Бог ми е свидетел, през живота си не съм виждал толкова много навъсени лица на едно място — рече Уолтър, когато час след изгрев слънце бавно навлизаха с конете си в лагера. — Вчера всичките ли леки момичета ви избягаха?
— Какви ги говориш? Къде ще спечелят те друг път толкова за една нощ? — Ерик изпръхтя презрително. — Никога!
— А какво става с хората на Ротуел?
— Няма да ти е приятно да научиш.
Уолтър смръщи недоволно чело, а Ерик поклати глава и се ухили. В този миг нещо привлече вниманието му и той извика:
— Дръжте се здраво! Лейди Ела е открила стопанина си.
Някакво кафяво кълбо премина като вихрушка през целия лагер и се метна върху коня на Ранулф. Животното дори и не изпръхтя, тъй като бе свикнало с котката; другите бойни коне обаче се заизправяха на задните си крака и трябваше да минат няколко секунди, докато се поуспокоят. Отвсякъде заваляха ругатни, но под сурдинка — макар и усмихнат, Ранулф все пак бе сред тях. Съществото, причинило целия този безпорядък, не обърна внимание на нищо около себе си, а се намести бързо на любимото си място, широките плещи на Ранулф, и се уви плътно около неговия врат.
— Та за какво говореше, Ерик? — попита Ранулф, който яздеше от дясната му страна.
— За какво да съм говорел?
— За хората на Ротуел. Какво ново около тях?
— О! — На Ерик не му стана особено приятно, че Ранулф е дочул последната му реплика. — По-добре попитайте предводителя им. Ако ви го кажа аз, просто няма да ми повярвате.
— Нищо. Казвай.
Ерик нямаше друг избор и се подчини.
— Доколкото разбрах, ако бяхме закъснели само с един ден, отрядът на Ротуел е щял да се присъедини към господарката на Клайдън и да се обърне против нас.
— Как така?
— Ами, защото днес приключва службата им при Ротуел.
— Е, и?
— Те просто не желаят да се върнат при него. Ако днес все още бяхме в Клайдън, те са щели да предложат услугите си на милейди.
— И да издадат плана ни, така ли? — Уолтър бе вбесен.
— Да. Те мразят Ротуел. Но той им е платил предварително и са решили да не се отмятат от него преди изтичането на срока.
Уолтър подсвирна с уста.
— Невероятно! Значи само до преди няколко часа успехът ни е зависел от тези типове. Спазили са буква по буква договора, но ми се струва, че са прекалили с лоялността. Не може да не са знаели, че младата лейди ще бъде много признателна за сведението.
Ерик кимна.
— Ето защо тази сутрин мутрите им са вкиснати.
— От мастър Скот ли узна тези подробности? — попита Ранулф.
