Уолтър се усмихна скришом.
— Значи Кенрик е решил Лензо да поеме тази отговорност, така ли? Главата горе, Лензо. Твоята задача е най-важната. Не допускай госпожицата да издаде и звук, докато трае начинанието. Защото пазачите не бива да забележат нищо, преди да стигнем до външната порта. Какво ще кажеш, Ранулф? Ще се справи ли? Той не е много по-висок от нея.
Кенрик се изкиска.
— С цели два сантиметра и половина.
— Ще успееш ли, Лензо? — Ранулф попита момчето направо и с много сериозен глас. — Защото ако не се справиш и госпожицата даде знак за тревога, ще се наложи да се оттегляме с бой. Знаеш ли колко души ще си отидат мърцина, ако се стигне до там?
— Ще успея — отвърна Лензо категорично и изгледа Кенрик самоуверено. — Но ако все пак някой ме попита защо съм в колата?
— Всъщност едва ли някой ще забележи, но ако все пак се намерят любопитни, ще кажеш, че си болен и не можеш да яздиш.
— Ще застенеш, ще изхъхриш няколко пъти, сякаш повръщаш. Така ще потулиш всякакви съмнения; пък и ще заглушиш госпожицата, ако охка — добави Уолтър. — А пък нашите през това време ще се групират незабележимо около колата. Те знаят отлично, че не бива да пускат никого твърде наблизо.
— Други въпроси? — попита Ранулф. Отговор не последва. — В такъв случай започваме в полунощ. Кенрик и аз ще хванем младата лейди. Сърл, ти ще ни чакаш навън на стълбището под моста. През това време Уолтър ще отвлече вниманието на стражите в пристройката, а аз ще ти предам госпожицата; значи трябва да си вече готов за действие, когато отворят портите. Трябва да задържиш дамата в колата, докато пристигне Лензо и те замести. Скрий се много добре, щом отворят портите пред Ерик. Той ще каже, че разбойниците от горите са нападнали нашия лагер. Смятам, че в очите на стражите това ще бъде достатъчно оправдание за напускането ни. Ще събудим и иконома — той ще ни придружи и ще приключим много бързо.
— А ако реши да извести господарката си? — попита Уолтър.
— Е, ако се наложи, ще използваш пъргавия си език, за да го отклониш от намерението му. Защо да смущава съня на стопанката? Та ние сме въоръжен отряд, който напуска замъка. Не искаме да влезем непоканени, нали? Всичко е много просто! Преди да започнем, трябва да поспиш малко. Ерик вече е изпратил напред войниците на Ротуел и след като се присъединим към тях, ще трябва да яздим цялата нощ и целия предиобед. Само един от нашите ще остане буден, за да те вдигне от сън, Сърл. Обаче организирай така нещата, че останалите да потеглят незабавно; защото преди това трябва да се нахранят и конете. Кенрик ще ни събуди тук, в жилищното крило, и извеждаме жената. После си лягаме отново в леглата, докато дойде Ерик и ни събуди отново за втори път.
— Значи сега няма работа — обади се Уолтър и освободи хората.
Ранулф пристъпи към масата и напълни отново чашата си с вносното вино.
— Получи ли пергаментова хартия от капелана? Предупреждението вече написано ли е?
Уолтър кимна утвърдително, извади листа от дрехата си и го връчи на Ранулф.
— Най-добре е да го оставим в стаята на стопанката. Който влезе там сутринта, ще открие и нашето послание. Но се питам дали всичко това е нужно. Онзи, сър Уилям, все още е на легло и няма кой друг да организира преследването.
— Забравил си, че има и други васали. Може след тазсутрешната атака вече и да ги е уведомила за случилото се. Младата лейди сигурно е наясно, че до подготвяната сватба се нуждае от по-добра закрила. Следователно не е изключено в най-близко време тук да се появи голяма въоръжена сила.
— Разбирам, че съществува опасност — призна Уолтър. — Но се питам дали ще обърнат достатъчно внимание на предупреждението ти.
— Те не ме познават и не знаят на какво съм способен. Мисля, че не ще посмеят да изложат на риск живота на господарката си. Та нали вече ще знаят, че тя ще се завърне тук невредима.
— Невредима да, но заедно със съпруг, когото никой не иска, включително и самата лейди.
Ранулф само повдигна рамене.
— Това не ни засяга. Ротуел трябва сам да се оправя с хората й и с Шефърд.
Уолтър разклати бокала си и се загледа втренчено в кръжащото вино.
— Обикновено в случаи като този мъжът изчаква докато жената зачене от него, за да заздрави позициите си. Но Ротуел е твърде стар и семето му за нищо не става. Може би е в състояние все още да се люби с жена си, но не и да й направи бебе. Шефърд вероятно е наясно с този факт и не очаква да се появи някой наследник. Може да стане така, че да изостави стопанката на произвола на съдбата и сам да заграби Клайдън.
— Това също не ни засяга. След като я предадем, въпросът приключва. С парите, които получа от Ротуел, ще мога да платя на Дьо Милер, дори и да вдигне цената още веднъж.
В думите на Ранулф се прокрадна горчивина, която накара Уолтър да се разсмее.
— Този човек не знае какво иска. Когато последния път поиска от теб още хиляда марки, ти идеше да го убиеш, нали? Може би този път е решил изобщо да не ти продава Фаринг Крос.
— Дръж си езика зад зъбите, Уолтър! Искам това имение! Толкова го желая, че не мога да мисля за нищо друго.
— Е, продават се и други имоти — прекъсна го Уолтър сухо.
— Да, но земята е бедна, а и къщите са толкова запуснати, че ще трябва да въртя меча поне още десет години, за да събера пари за поправката им. Фаринг Крос може и да е малък, но пък е в безупречно състояние — крепостните съоръжения са здрави, земята не е изчерпана, а и селяните не боледуват.
— Обаче не си струва чак сумата, която Милер иска от теб.
— За мен си струва, Уолтър. Знам, че е ужасно алчен и затова съм събрал още хиляда, за да посрещна евентуално и новата му цена. До края на месеца Фаринг Крос ще бъде мой.
— Да. — Уолтър въздъхна. — Може пък за разнообразие да направим така, че всяка нощ да спя на една и съща възглавница. Наистина ми омръзна вече да прекарвам нощите си навън на студа и да кръстосвам надлъж и на шир из този остров.
— Винаги можеш да тръгнеш по собствен път, ако поискаш — отвърна му Ранулф.
— Да де, но като изключим младите животинки, които си осиновил, няма да има на кого да си наливаш яда отсега нататък.
— Боже, каква глупост! — Ранулф изпръхтя презрително, но линията на устните му се смекчи. — Остави ме на мира… и ме извини пред младата лейди, загдето няма да присъствам на вечерята. Кажи й там, че не съм спал цели две нощи и че не си искал да ме събудиш. Колкото по-малко я виждам, толкова по-добре.
Уолтър се позасмя.
— Май ти е правила въртели, а?
— Дори не можеш да си представиш колко ме ядоса тази жена.
— Ако искаш, мога аз да я прибера тази нощ.
— А, не. Ще я завържа собственоръчно. Това е единственото удоволствие, което ми е останало в моята работа — отвърна Ранулф.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Задачата им не бе лесна. Трябваше да преминат от единия крайна залата до другия, без да събудят пешаците, изпоналягали по пода. Също така не биваше да привлекат вниманието на стражите, които патрулираха покрай арките на галерията над залата. В тъмнината Кенрик се спъваше вече за втори път в нечий крак и Ранулф просто го грабна под мишница и го пренесе до стълбището.
— Ех, да имахме сега и една свещ…
— Щяха веднага да ни забележат — пресече го Ранулф шепнешком.
Той остави момчето на земята и двамата продължиха по тесните стъпала. Най-горе откриха факла, закрепена на зида. Кенрик я взе, за да осветят дългия коридор.
— Тук ли е? — прошепна момчето, когато достигнаха до последната врата.
— Да. Стига да са осведомили Уолтър правилно. Когато отворя вратата, трябва да затулиш светлината.
