— Госпожице, създавате ми много повече трудности, отколкото струвате самата вие — избоботи той.
Ако не бе произнесъл точно тези думи, може би Рейна щеше да се изплаши за момент.
— Нищо подобно! Нищо не разбирате от тези неща, Фиц Хю — обясни тя с презрителен тон. — На всички е известно колко струвам, а тридесетте сребърника, които ще получите за отвличането ми, са просто едно нищо в сравнение с истинската ми цена. Само за година от Клайдън може да се спечели четворно по- голяма сума. Този факт може и да е убягнал от вашето внимание, но приятелчето ви Ротуел го знае много добре. Той сигурно си умира от смях при мисълта колко малко ще плати, за да се докопа до този имот и свързаното с него могъщество.
За своята реч тя бе наказана с лек тласък, след който се запрепъва гърбом и влетя в палатката.
— Давам ви пет минути да се облечете. Защото ще съберем палатката, а след десет минути потегляме на път.
Не каза нищо повече или по-скоро — не изрева нищо повече. Той сякаш изобщо не обърна внимание на онова, което се опита да му поясни. Явно, че този мъж бе само една мечка — както по ръст, така и по ум. Боже милостиви, та той можеше да поиска всичко от нея, а и тя щеше да му даде всичко, само и само да се измъкне от трудното положение, в което бе изпаднала. Бе в негова власт и Ранулф можеше да поставя каквито си иска условия. Дали обаче осъзнаваше изгодната си позиция? Очевидно единственото, което виждаше в момента, бяха онези жалки петстотин жълтици. За нещастие обаче точно пари не бе в състояние да му предложи — заради кръстоносния поход баща й бе опразнил раклите докрай.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Преходът, който извършиха през този ден, се стори на Ранулф по-дълъг от всякога, макар че всъщност отрядът се придвижваше доста бързо, и то при положение, че хората на Ротуел не разполагаха с коне, а и обозните коли бяха доста бавни. Собствените хора на Ранулф, тридесет на брой, го придружаваха от цели четири години и яздеха коне, купени изгодно още преди доста време. Вярно, че не бяха от най-добрите или най-младите, а още по-малко пък скъпи екземпляри като враните жребци, които подари на Сърл и Ерик по случай посвещаването им в рицарско звание. Но въпреки всичко конете отговаряха на изискванията на хората му. За тези тридесет животни Ранулф трябваше да работи цели четири месеца за един собственик на конюшни от севера. Но за целите, които си бе поставил, се нуждаеше от конен отряд — не бяха малко задачите, при които главното бе бързината.
Обикновено, когато яздеше, Ранулф не скучаеше. В такива случаи той или обмисляше някоя от задачите си, или пък рисуваше в съзнанието си едно бъдеще, в което ще има собствен дом, богати ниви и много крепостни. С времето бе успял самостоятелно да натрупа знания за полската работа, по животновъдство и поземлените закони, тъй като никой не се бе погрижил да му даде полагаемото се образование и възпитание.
Първите девет години от живота си прекара в дома на селския ковач, груб мъж, получил майка му за жена, след като се изповядала на дядото на Ранулф, че носи негов внук под сърцето си. Тя почина в годината на раждането му и по тази причина ковачът не получи обезщетение. Остана му само едно бебе, което не му вършеше никаква работа; малкият трябваше първо да порасне, за да изучи ковашкия занаят. Очакванията на пастрока се сбъднаха дори по-рано от предвиденото — още в детска възраст мускулите на Ранулф се изпълниха с огромна сила.
Противно на очакванията, извънбрачното дете на бъдещия лорд нямаше лека съдба. Селските момчета го избягваха, ковачът не можеше да го понася и го караше да работи до припадък от тъмно до тъмно, а собственият му баща, едва шестнадесетгодишен юноша в момента на раждането, не се интересуваше от него. Отвреме-навреме благородният му дядо го навестяваше, за да проследи развитието на момчето, но Ранулф така и не чу добра дума от устата му, нито пък почувства каквато и да било проява на благосклонност от негова страна. Що се отнася до баща му, бе го виждал само от разстояние.
Фиц Хю срещна създателя си едва в деня, в който му съобщиха, че го изпращат в Монфор, за да го въведат в рицарско звание. Получи това благоволение благодарение на факта, че баща му, женен вече от пет години, все още нямаше законен наследник. По това време той бе определил за наследник друг един свой извънбрачен син, в случай че бракът му се окаже безплоден, факт, който все още не бе известен на Ранулф. В продължение на много години той си въобразяваше, че го възпитават и подготвят за наследник и затова никога не се оплака от тежката участ да се подчинява безпрекословно на човек като Монфор. Вестта, че неговият по-малък и също тъй незаконороден брат ще наследи всичко, представляваше непоносимо тежък удар за него.
В Монфор го обучаваха единствено как да борави с оръжие. Що се отнася до рицарските добродетели, те се разглеждаха съвсем повърхностно, тъй като самият лорд Монфор бе всичко друго само не и галантен благородник. Въздигнаха Ранулф в рицарски сан и още на шестнадесетгодишна възраст той доказа способностите си в една от малките войни на Монфор. Прослужи извънредно още дванадесет месеца, защото приятелят му Уолтър, който бе с година по-възрастен от него, все още не бе посветен в рицарско звание, а двамата се бяха заклели да потърсят заедно щастието си в живота.
Ако бе вярно твърдението на Рейна, че държането му издава неговото ниско потекло, причината се коренеше само отчасти във „възпитанието“ му. Останалото бе резултат на лично решение. Недоверието и отвращението, което изпитваше спрямо дамите, определяха поведението му, когато му се наложеше да общува с тези благородни създания. А и последният сблъсък с господарката на Клайдън не разведри мислите му и денят премина отегчително бавно. Внезапно се почувства объркан, обзе го яд и дори ужас, спомняйки си какво изпита при вида на дамата, възседнала коня.
Със своята гарвановочерна грива, която се вееше около раменете, гърба и бедрата, Рейна в никакъв случай не приличаше на някаква си благородна госпожичка. Одеждата й се бе вдигнала нагоре и разкри крака, които независимо от дребния й ръст не бяха тънки като клечки. Великолепно оформени крака, много по-дълги от очакваното. А може би впечатлението му се дължеше на факта, че видя твърде голяма част от тях.
Рейна седеше върху гърба на коня с изпънати рамене и вдигната глава. Направляваше животното сръчно, умение, което очевидно носеше в себе си още от най-ранна детска възраст. Докато препускаше в галоп из лагера, тя изглеждаше направо хубава, макар че в действителност не бе красива. Но най- смайващото от всичко бе, че събуди сладострастието му.
Несъмнено за това допринесе видът на разголената й гръд. Всъщност не, само гръдта й не бе в състояние да възбуди подобни чувства — Ранулф бе виждал през живота си твърде много гърди и една в повече едва ли можеше да го разпали толкова. И все пак това снежнобяло хълмче бе по-различно — стегнато, не по-голямо от шепа, с великолепна форма, а не провиснало като повечето едри гърди. Розовото връхче, доста голямото, чувствително зърно на гръдта й бе неповторимо. Спомни си как му пресъхна устата, когато пъпката й набъбна при допира си с дрехата. А после я съзря разкрачена върху седлото и се възбуди светкавично.
Въпреки всичко не разбираше как е възможно да му се случи подобно нещо; та нали тази жена въплъщаваше всичко онова, което не понасяше. Просто не можеше да се познае.
В продължение на целия ден поглеждаше крадешком към Рейна, седнала в обозната кола. Ранулф държеше да се убеди окончателно, че в дрехи тя изобщо не е привлекателна. Впрочем точно така си и беше. Облечена от глава до пети, тя отново се превърна в благородна госпожичка, недостъпна, вдървена, непреклонна във величавата си гордост. Понякога усещаше върху си отровния й поглед. Това нейно държане подхранваше още по-силно гнева му. Как стана така, че не успя да внуши по-силен страх на тази миниатюрна Ксантипа? Бе положил немалко усилия в тази насока. Възрастни, здрави мъже се разтреперваха като тръстика, усетеха ли неговия гняв; тя обаче — не. Обиждаше го право в лицето, независимо че се намираше в обсега на ръцете му. Наистина никой до този момент не бе се одързостявал дотолкова.
— Пак ли ще спрем в абатството, Ранулф? — попита Уолтър, докато двамата яздеха един до друг. — Вече сме наблизо.
— Не! Не и когато малкият генерал е с нас.
— Малкият какво…? А-а, разбрах. Ами тя може да остане в лагера, а през това време ние…
— И отново да скочи на някой от конете ми и да изчезне, нали? О, не! Ще стои тук, до мен! Дори и да се
