Той се огледа за слугите, които спяха дълбоко в сенките на помещението.
— Тук сме съвсем сами.
— Имах предвид… е, няма значение. — Тя нацупи устни като сърдито детенце. — Сигурно вече си забравил колко пъти сме се крили по тъмните ъгли.
Този разговор започна лека-полека да му омръзва. Какво ли все пак щеше да поиска от него?
— Вече съм мъж, Ан. Предпочитам затопленото легло.
— В моята стая има едно.
— Което и ме кара да те попитам какво правиш тук.
За миг по лицето й, което иначе владееше чудесно, се появи израз на смущение.
— Нима това е всичко, за което мислиш в момента? Та ние се обичахме, Ранулф!
— Аз те обичах! Поне така си мислех тогава. Само че ти избра съвсем друг път.
— Да, и бях жестоко наказана. — Тя произнесе защитната си тирада с подходящо чувство. — Господи, Ранулф, та ти не знаеш Монфор на какво чудовище ме даде за жена. — При тези думи тя посочи с острото си пръстче към камината. До нея гореше свещ, чието сияние осветяваше Рафтън, проснат на една пейка. — Това там е съпругът ми. Неговата душа е грозна като тялото му.
— Е, доколкото помня, най-важното не бе какъв е мъжът — отвърна той студено. — За теб бе от значение само богатството му.
— Не забелязваш ли, че се опитвам да ти кажа колко много съжалявам за постъпката си — рече тя с тон, който можеше да разнежи и камък. — Той е повече от заможен, но дори всички пари на този свят не са в състояние да ме обезщетят за погубените години, за ада, в който той превърна живота ми. Представяш ли си, дресира соколи да нападат хора, след което ги пуска да се упражняват върху собствените му крепостни! Ето такъв човек е той! Не мога да го понасям нито ден повече!
Ранулф не знаеше дали говори истината или не, но думите й го оставиха съвършено равнодушен.
— Ами, напусни го тогава.
— Да не мислиш, че не съм опитвала? Мен ме държат като някаква пленница, шпионират ме, преследват ме, заключват ме в стаята ми, когато той отсъства от дома.
Погледът на Ранулф отново се спря върху спящия мъж.
— Сега например можеш да си тръгнеш. Не виждам кой може да те спре.
— Но той ще ме открие и ще ме върне обратно. Както се е случвало не веднъж досега.
И така, значи тя изобщо не възнамеряваше да бяга.
— Всъщност защо ми разказваш всичко това?
— Ти можеш да ми помогнеш, ако поискаш.
— Как?
Тя се приближи отново и този път гърдите й закачиха ръката му.
— Убий го заради мен — примоли се с подрезгавял глас. — Съобщил е на хората си, че ако умре при съмнителни обстоятелства, са длъжни да ме изтезават до смърт. И те ще го сторят, защото са подли и зли като самия него. Дори да се задави по време на ядене и да умре от естествена смърт, те пак ще ме убият. Затова той трябва да бъде предизвикан както си му е редът и да загине от меч. Умолявам те, Ранулф, освободи ме от този изверг!
Значи съществуваше все пак справедливост на този свят. Идваше му да се разсмее на висок глас Тя желаеше да я извади от ада, който заслужаваше повече от всяка друга. Не му и минаваше през ум да изпълни желанието й, но си замълча.
— И каква причина да приведа, когато го предизвикам на двубой? Не виждам по теб белези от насилие. Наистина, Ан, не мога да повярвам, че мъжът ти не те цени достатъчно.
— В началото ме уважаваше много, но трудно понасях опипванията му. Той забеляза реакцията ми и ме намрази. А после ме хвана с един… с един любовник и го уби с голи ръце.
— Да, но на теб лично не е сторил нищо, нали?
— Той… той изчака докато болката ми поутихне. Искаше да тъгувам и това му доставяше удоволствие. Когато страдах, той не правеше нищо за мен, но щом се поуспокоих, започна да ме бие. Нека си припомня как беше точно. В началото, когато болката бе все още много силна, това чудовище сметна, че изобщо няма да усетя ударите. Затова и просто изчакваше. Такъв сатана е той. Сега само да погледна някой мъж и ме пребива от бой. О, моля те, Ранулф — изхълца тя и обви врата му с ръце. — Не мога да живея повече така. Ако не се освободя скоро от него, ще се самоубия.
— И мислиш, че ще се натъжа особено, така ли?
Тя се облегна бавно назад и набърчи чело. Не му вярваше.
— Някога ме обичаше.
— Да но сега обичам друга.
— Кого? — Той не отговори и внезапно очите й се разтвориха широко. — Само не ми казвай, моля те, че е онази малка сива мишка, за която си се оженил.
— Мишка казваш? В моите очи тя е по-хубава от всички жени, които познавам… или съм познавал.
— Не говориш сериозно, нали — надсмя му се Ан. В отчаянието си стана по-смела и притисна бедрата си към неговите. — Спомни си само как ние двамата…
Изпълнен с отврата, Ранулф я блъсна назад. После я сграби за косите и дръпна главата й назад. Сега вече тя съзря онова, което той криеше от нея до този миг. В очите му искреше омраза и по тялото й премина студена тръпка.
— Госпожо, на съвестта ти тегне дъщеря ми. Ти дори не се смили да я убиеш, а я остави да умре от глад. Това е единственото, което знам за теб. А сега изчезвай от дома ми, преди да си получила онова наказание, което наистина заслужаваш.
— Не мога да тръгна без мъжа си.
— В такъв случай го събуди, и то много бързо. В противен случай ще го сторя аз.
— И какво да му кажа? Нощ е.
— Все ще ти хрумне нещо. Лъжите са по твой вкус. — С тези думи той се оттегли, без да се обръща назад.
— Жалък кучи син — изсъска Ан, но едва след като се бе отдалечил на достатъчно разстояние. — Как е възможно да се ядосва за някакво си копеле, което отгоре на всичко не беше и от него? Трябваше да му го кажа! Щях да го поставя на мястото му.
— Да, наистина трябваше да му го кажете — обади се Уолтър зад нея със спокоен глас. — Но аз ще ви отменя в тази задача. Не ще мога да му отнема болката, която е носил със себе си през всичките тези години, но поне ще я смекча малко.
Ан се обърна още при първите му думи и се усмихна пленително.
— Сър Уолтър, нали? Дълго ли стояхте тук?
— Достатъчно дълго — отвърна той и се отдалечи, без да крие презрението си.
Тя го изгледа с отровен поглед. Внезапно откъм камината долетя грозен смях. Тя се обърна задъхана. Мъжът й бе седнал на пейката и я наблюдаваше.
— Тази нощ късметът не ви споходи, скъпа. И изобщо трябваше да си ида по-рано в леглото, защото сега вече няма да има къде спя. Не знам просто как да ви благодаря.
Ан пребледня и се втурна през залата направо към стаята, която им бяха отделили. Там тя се завря в един ъгъл. Смехът на мъжа й все още кънтеше под сводовете. Чутото и видяното явно го бяха възбудили, което означаваше, че ще преспи с нея още преди да поемат на път. За нея обаче именно това бе най- страшното — по-лошо дори и от побоя, който щеше да последва по-късно.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Рейна се събуди от гальовната ласка на една ръка, която дръпна внимателно завивката от тялото й. Тя въздъхна мечтателно, отвори едва-едва очи и се изплаши. Но още в следващия миг осъзна, че мъжът й е този, който се мушва до нея в леглото.
— Исусе Христе, Ранулф, как ме изплашихте само!
— Всъщност искам не да ви плаша, а да направя нещо съвсем друго с вас — отвърна той, широко усмихнат.
