агънце и със страдалческо изражение на лицето. Рейна се опита да се постави на нейно място. Ако баща й не я обичаше истински, и на нея щеше да се случи същото. Само мисълта за такава възможност накара стомаха й да се разбунтува.
Рафтън, който натъпка търбуха си с всичко, поднесено на масата, най-сетне се засити и предпочете да се премести на другите маси, където мъжете разговаряха без всякакви задръжки. В мига обаче, в който съпругът й се отдалечи, русокосата красавица се премести при стопанката на замъка. Рейна не знаеше как да започне, така че в думите й да не прозвучи състрадание. Оказа се, че не е било необходимо да се тревожи. Гостенката, освободена от потискащото присъствие на лорда, забрави на часа боязливостта си.
— Чух, че сте се омъжили за Ранулф Фиц Хю?
— А вие познавате ли го?
— Не съм съвсем сигурна — отвърна лейди Рафтън колебливо. — Той висок ли е? Много висок и сякаш целият в ореол от злато?
Рейна се развесели при тези думи.
— Може и така да се каже.
— Е, в такъв случай значи е моят Ранулф — обобщи жената възбудено. — Просто невероятно! Ранулф — господар на Клайдън! Страшно съжалявам, че не се срещнахме тук, но някой каза, че бил в Лондон. Нищо, ще го открия там.
На Рейна не й оставаше нищо друго, освен да се загледа втренчено в една точка. Нима тази жена бе забравила с кого разговаря? Съзнаваше ли изобщо, че от езика й се е отронило онова малко, лакомо словце „мой“? Не можеше да си отговори на този въпрос! Във всеки случай гостенката бе станала неузнаваема и буквално преливаше от възбуда.
— Кога… кога сте познавали Ранулф?
— О, оттогава измина много време, но съм сигурна, че не ме е забравил. — От устата й се разля сребрист, звънък смях. — Естествено, можете да си представите каква бе нашата връзка. Всяка жена в Монфор го желаеше; та той бе толкова хубав. Е, не успях да устоя на изкушението. Знаете ли, дори му родих дете.
Ан? Всемогъщи Боже, та това бе лейди Ан! Потресът, който изпита, сигурно се бе отпечатал върху лицето й, но жената до нея изтълкува погрешно изражението й.
— Нима не знаехте? Не, не бива да се тревожите. От мъжете вярност не очаквай. Те ръсят извънбрачни деца, където им падне. Самият Ранулф е незаконороден! — При тези думи тя се усмихна. — Затова и съм толкова изненадана, че е станал господар на Клайдън.
Рейна отпи глътка вино с надеждата, че силното питие ще сподави поне малко гнева, който я заля. Що за човек бе тази жена, щом като бе в състояние да говори такива неща на нечия съпруга? Може би желаеше да разпали междуособици! Да, прав бе Уолтър — зад ангелското лице на лейди Ан надничаше мутрата на проста търговка. А тя, Рейна, да вземе да я съжалява?!
— Не казахте какво стана с детето — рече Рейна безучастно. Разбираше отлично стремежа на Ан да представи нещата така, сякаш между нея и Ранулф съществува някаква неразривна връзка.
Репликата на Рейна завари дамата неподготвена.
— Не ви ли казах? Той умря. Клетото бебче. Толкова бях отчаяна.
— Той ли?
— Ами, мисля, че… — започна колебливо гостенката, но успя да се овладее много бързо. — Разбира се, че беше момченце. Кой друг ще знае, ако не аз?
Исусе Христе, та тя дори не помнеше какво дете е родила! За Рейна, която сама се готвеше да стане майка, това поведение бе толкова неразбираемо, колкото и решението на тази жена да предаде на смърт детето си, своята собствена плът и кръв. О, Господи!
Рейна се изправи от мястото си. Не можеше нито секунда повече да изтърпи присъствието на лейди Ан.
— Цяло щастие е, че Ранулф не е тук — каза тя и се отдалечи. Зад гърба й Ан се усмихваше. Смисълът и на тези думи не успя да стигне до съзнанието й.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА
Ранулф се втурна по стъпалата нагоре към голямата зала. Бе вече късно, но той изобщо не обърна внимание на шума, който вдигна. Клайдън му липсваше. Трите седмици се оказаха твърде дълго отсъствие от… да, можеше вече да го признае пред себе си. Липсваше му не Клайдън, липсваше му Рейна. Вярно, тя бе опърничава, своенравна, прекалено темпераментна, а понякога направо го уморяваше. Но заедно с това до нея той за пръв път през живота си се чувстваше като нещо по-особено, по-различно — човек с тежест, важен и необходим. Тя му създаваше всякакви удобства, грижеше се за него, когато се разболееше, ругаеше го, щом навиреше нос и се боеше за него. До нея той не беше постоянно нащрек, не се налагаше постоянно да търси скрити мотиви в думите и действията й; защото тя доказа, че е много по-различна от останалите жени. Дори и новоизградените отношения с баща му не можеха да се сравнят с връзката, съществуваща между него и Рейна.
Трябваше да й каже всичко това, но му липсваше онази галантност, която тъй се нравеше на дамите. Опиташе ли се да се изрази поетично, тя сигурно щеше да му се присмее. А освен това не можеше да не е почувствала какво изпитва към нея. Та нали жените имали особен нюх към тези неща! Той също разбираше какви чувства храни тя към него. Осъзна го, когато го нарече за пръв път „глупак“. Защото така тя наричаше само онези, които обича.
Да, познаваше я вече добре. Единственото, което не разбираше, бе защо до този момент не му е казала нищо за своята бременност. Все пак както баща му, така и Уолтър, присъствал като дете на раждането на братчето и сестричето си, му обясниха, че в такова състояние жените започват да се държат извънредно странно.
Потопен в мислите си и радостното очакване от предстоящата среща с Рейна, Ранулф се оказа крайно неподготвен за сблъсъка си с жената, която застана на пътя му в полутъмната зала. Тя изникна толкова неочаквано, че щеше за малко да я прегази. Понечи да се извини, но в същия миг я позна и думите заседнаха в гърлото му.
Ан го видя да идва. Преди това се бе опитала да събуди пияния си мъж, който бе заспал до камината. В този момент обаче бе доволна; че не е успяла. Късметът й падаше направо от небето, а Ан не бе човек, който ще допусне той да й се изплъзне от ръцете.
— Значи, все пак си спомни за мен, Ранулф — рече тя удовлетворена. Но тъй като от собствен опит знаеше, че мъжете не обичат да ги смятат за сигурно завоевание, тя додаде лукаво: — Жена ти се опита да ме убеди, че след сватбата си с нея си бил забравил всички свои предишни увлечения. Тя каза още, че държи здраво в ръцете си както теб, така и чувствата ти към нея.
Думите й начаса събудиха неговото някогашно недоверие. Той знаеше отлично, че жена му никога няма да каже такова нещо, още по-малко пък пред чужд човек. Думите на Ан доказваха простото правило, че лъжкинята си остава завинаги лъжкиня. Тази жена изобщо не се бе променила. Бе красива както някога, нещо повече, зрелостта я бе направила дори още по-красива. Но душата й бе черна като греха и щом е разговаряла с Рейна, не бе ясно дали не е сътворила някакво голямо зло.
Затова реши да я позадържи и позалъже, макар че всъщност му идеше да й пререже гръкляна. Така — тя бе жена, която умееше да подбира словата си извънредно грижливо. Всичко, което казваше, целеше определено въздействие. Следователно съществуваше някаква причина, поради която желаеше да го настрои зле спрямо жена му, подчертавайки прекомерната й словоохотливост.
— Ти тук? Каква изненада!
— Нима си си помислил дори за миг, че няма да се видим никога? Винаги съм знаела, че един ден ще се срещнем отново. — Тя се приближи плътно до него и прошепна: — Не знаеш колко често съм си спомняла за теб, Ранулф. За страстта, която ни свързваше. — Тя положи ръка върху гръдта му. — Тук няма ли някое местенце където… да поговорим?
Предложението бе доста съблазнително. В онези дни сигурно целият щеше да пламне и да се стопи от желание по плътта й. В този миг обаче неприязънта към нея го накара да настръхне.
