и все още се опитвате да го сторите, така ли?
Думите му прозвучаха толкова саркастично, че на Ранулф му идеше да избухне. Той обаче успя да се овладее и отговори със съвсем спокоен тон:
— Вашето първо предположение отговаря на истината.
— Какво правите тогава тук? — развика се сърдито старецът.
— Опитвам се да ви предпазя от голяма грешка. Дамата, която сте си избрали, не е свободна, тъй като междувременно се омъжи.
— Аха, значи това е причината, поради която не сте предприели нищо досега — изграка Ротуел, след което добави: — Трябваше да дойдете при мен и да ми кажете. Но хайде, от мен да мине, това вече няма значение. Дамата може и да овдовее, нали? Впрочем предложението ми остава в сила, ако това ви интересува.
Златистите вежди се извиха изненадано нагоре.
— Цели петстотин марки, за да убия съпруга, така ли?
— Да.
— Няма да е никак лесно… защото нейният съпруг съм аз!
От изненада очите на Ротуел буквално изскочиха от орбитите си. За момент той се задави от собствената си слюнка. Най-сетне успя да възвърне говора си.
— Изчадие адово! Вие сте откраднали моята невеста! Убийте го! — изрева той с неистов глас към хората си.
Ерик и Сърл посегнаха към мечовете си, но Ранулф изобщо не помръдна от своето място. Наемниците на Ротуел също останаха неподвижни, с изключение на конете им, поизплашени от врясъка на стареца. Гласът на Ротуел се извиси още повече, лицето му се наля с кръв и той заприлича на надут пуяк.
— Какво чакате още? Пъзльовци! Та той е сам, не виждате ли?
— Да, но той е и господарят на Клайдън — просъска един от приближените му. — По-добре внимавайте какво говорите.
— Той отне моята невеста.
— Я, стига, Ротуел — избоботи Ранулф заплашително. — Отлично знаете, че никой нищо не ви е отнемал. Младата лейди не е била сгодена за никого и не беше и чувала за вас. Сега обаче тя е моя жена и аз ще запазя онова, което ми принадлежи! А ако желаете да оспорите думите ми, то предизвикайте ме на двубой и назовете името на боеца, който ще защищава вашите цветове.
Ротуел бе възхитен от направеното предложение и огледа редиците на бойците си, за да открие желаещи. Уви, всички до един сведоха погледи. Червенина заля отново лицето му.
— Хората ми до един са подлеци и страхливци.
— О, не — възрази Ранулф. — Вашите хора са честни и почтени бойци — за нещастие обаче са се наели да служат на вас.
— Последната дума между нас все още не е изречена, Фиц Хю.
— Ако наистина мислите така, значи викате смъртта — изрече Ранулф с прокобен глас. — Защото ви предупреждавам за пръв и последен път. Върнете се незабавно у дома и забравете съществуването на Клайдън. В противен случай и аз ще забравя напредналата ви възраст и ще ви очистя собственоръчно, ясно ли е!
Изобщо не изчака отговор, обърна коня си и препусна в обратна посока. Запомни обаче страха, запечатан в старческите очи и разбра — Ротуел щеше да си потърси друга невеста.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Рейна бе бременна в четвъртия месец. В продължение на много време тя се опитваше да отрича този факт дори пред себе си. Търсеше довод след довод, които да я убедят, че просто е невъзможно да е бременна. Когато обаче талията й наедря и апетитът нарасна значително, трябваше най-сетне да приеме нещата такива, каквито са. През този ден тя бе просто непоносима за останалите. Междувременно буйният й, необуздан темперамент също не се промени особено. За щастие в този период Ранулф бе често на път и си спестяваше най-лошите й дни, в които я връхлитаха най-противоречиви чувства, и в които и при най- малкия повод тя или избухваше в яростни пристъпи, или пък се заливаше в сълзи.
Всички наоколо й повтаряха, че това състояние ще отмине, че чувствителността й се дължи на промените, настъпили в тялото й. Най-често й го казваха по-възрастните дами, изпитали същото на собствен гръб. Те знаеха, че ще се роди бебе. Всички знаеха, че Рейна очаква бебе… с изключение на бащата. Но пък никой и не подозираше какво всъщност тревожи покоя на Рейна. Нещо, което не смееше да спомене пред никого, дори и пред Тео.
Този глупак бе толкова въодушевен от бебето, сякаш той самият го носеше в утробата си. Това, разбира се, не означаваше, че Рейна е равнодушна към детето. Та тя го желаеше повече от всичко на света. Обичаше го и фантазията й вече рисуваше това малко същество, което щеше да закриля, да държи в обятията си, да глези дори. Нейният малък великан, същият като Ранулф, но все пак различен от него — защото малкият щеше да се нуждае от нея.
Боже мили, отново тези проклети сълзи. Рейна ги избърса ядосано и излезе от пивоварната, онова неподходящо място, където лейди Ела бе дала живот на цели пет котенца. Животното бе изчезнало за една седмица и този факт предизвика паника както у всички обитатели на замъка, така и у Рейна, която държеше да го открие на всяка цена преди завръщането на Ранулф. Той бе толкова възхитен от плодовитостта на животното и същевременно изпитваше такъв страх да не му се случи нещо, че на Рейна й идеше да му каже за бременността си. В крайна сметка обаче не посмя. Сега вече нямаше да стане и нужда да му се изповяда. През време на триседмичното му отсъствие тялото й видимо се промени. В момента, в който я видеше, Ранулф щеше да разбере всичко. В най-лошия случай това щеше да стане, когато легнеше с нея. Господи, колко се страхуваше от настъпването на този миг!
Предходните месеци преминаха в пълна безметежност и идилично спокойствие. След гостуването на баща му между Рейна и Ранулф не възникнаха никакви сериозни конфликти. Хю изпрати нов управител на Уорхърст, който пое задължението да поправи безобразията, извършени от Ричард, както и да обезщети хората, към които бе извършена неправда. Ранулф предаде пленниците на новия управител, за да бъдат съдени по справедлива процедура и почти всички бяха оправдани. Самият Ранулф бе претрупан с работа и по тази причина не стана свидетел на особените настроения на Рейна. Той посети всички имоти, спадащи към Клайдън, така че всъщност всеки път напускаше замъка за няколко дни или за цяла седмица, след което се завръщаше за кратко време и веднага отпътуваше отново. В началото Рейна го придружаваше, но по- късно започна леко да й прилошава от ездата и тя заизмисля най-различни причини, за да остава в замъка.
Последното отсъствие на Ранулф се дължеше на едно пътуване до Лондон, за което го покани баща му. От полученото писмо ставаше ясно, че и двамата се чувстват добре. За пръв път Рейна държеше в ръцете си писмо от своя съпруг, но, уви, то бе с твърде общо съдържание. Уолтър се бе присъединил към Ранулф и писмото бе написано от него. Мъжът й не можеше нито да чете, нито да пише и по тази причина и в отговора на Рейна липсваше всякаква интимност и топлота. Тя вече обмисляше как да преодолее неграмотността на съпруга си, но по всяка вероятност Ранулф щеше да се възпротиви ожесточено, тъй като според него едва ли си струва човек да учи нещо, което може да свърши и простият писар.
Само че всички тези неща щяха да изгубят значение, когато Ранулф узнаеше, че е изпълнил дълга си и е тя е заченала. До този момент Рейна приемаше физическата любов с него, тъй като той явно държеше да изпълни коректно условията на брачния договор. Отсега нататък обаче тя трябваше да се откаже от плътската наслада, а заедно с това и от чувството на близост с мъжа си, което се породи постепенно в нея. Когато тя реши да се наслаждава на любовта докато е възможно, изобщо не помисли какъв ударя очаква в мига, в който Ранулф ще престане да спи с нея.
Запита се дали ще я изпрати обратно в предишната й стая и колко ли време щеше да му е необходимо, докато си намери любовница. Все още не можеше да прецени дали ще му прости и ще го приеме, когато настанеше време да се зачене и следващото бебе. Защото в договора бе записано „деца“, а не „дете“. Тези и подобни мисли буквално я докарваха до границата на лудостта. Боже милостиви, та всичко това не би трябвало изобщо да я засяга. По-рано не си представяше брачния живот по такъв начин. Но също така не
