— Естествено — изпръхтя той с негодувание в гласа.
Тя се усмихна облекчено и му предложи ръка, така че да се изправят и двамата.
— Значи ми прощавате, нали?
— Няма нищо за прощаване, госпожо — увери я той, неприятно изненадан от нейната настойчивост. — Вие просто не разбрахте какво точно става. Това е всичко.
— Така е. Но ви моля заради собственото си спокойствие — бъдете по-снизходителен с Ейлмър. Поне докато се убедите, че е напреднал достатъчно.
Лензо се усмихна широко, кимна утвърдително с глава и Рейна се оттегли. А когато само няколко секунди по-късно дочу, че Ейлмър я вика с жален глас, разбра, че Лензо е побързал да съобщи на момчето желанието й. Тя се спря на място. Та малкият бе все пак само на седем години. Очакваха го още дълги години живот, през които щяха и да го удрят, и да го раняват. Сега бе все още рано.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Рейна бе забравила за гостите си до момента, в който срещна Джилбърт в пристройката. Лорд Рафтън и жена му пътуваха за Лондон и молеха за подслон. Това бе обичайната практика, когато дворът се събираше в столицата; понякога дори се случваше да посрещат гости два до три пъти седмично.
— Не съм чувала това име. Откъде идват?
— От северна Умбрия.
— От толкова далеч? Добре, посрещнете ги, Джилбърт, и наредете да им приготвят стая. А ако успея да се промъкна незабелязано през залата — добави тя с усмивка и плъзна поглед поизцапаните си дрехи, — непременно ще ги поздравя на вечеря.
— Добре, милейди, но трябва да ви кажа, че лордът вече е бил тук — преди много години. — Джилбърт не искаше да премълчи нищо пред господарката си. — Той и тогава помоли да го подслоним само за една нощ, но после остана цели две седмици.
И това не бе някакво голямо изключение. Хора без много пари или такива, които притежаваха само едно имение, свършваха запасите си, след което просто пътуваха месеци наред из страната. Те прекарваха времето си в най-различни чифлици и замъци и по този начин спестяваха значителни средства.
— Един от онези, а? — Тя се подсмихна, тъй като за нея проблем не съществуваше — Клайдън можеше спокойно да си позволи някои допълнителни разходи.
Все още не можеше да си спомни това име, но когато слезе за вечеря, се сети за мъжа. По време на предишното му посещение тя бе пет или шестгодишна и в нейните очи той бе най-грозното създание на света. Гостът все още изглеждаше противен, но тя вече не бе дете и не изпита страх от външния му вид. Още навремето, когато наближаваше четиридесетте, този мъж бе твърде пълен; в момента нещата се бяха влошили още повече. Но не това бе особеното в него. Той имаше жестоки очи — Рейна просто не откри по- подходяща дума — и нос колкото голяма грудка, който отклоняваше вниманието на околните от очите му. Като капак на всичко идваха и двата противни белега — единият бе превърнал устата му в неподвижна саркастична усмивка, а другият пресичаше цялата буза и придърпваше надолу кожичката под лявото око.
Жена му все още не бе дошла, но Рейна вече изпитваше съжаление към нея. Другояче щеше да бъде, ако мъжът излъчваше поне мъничко доброта — но от подобно нещо нямаше ни следа. Постепенно Рейна си припомни, че навремето този мъж си спечели всеобщо неодобрение със своето безсрамно поведение и ядовити забележки, факт, който в крайна сметка принуди баща й да го помоли да напусне Клайдън. Е, съвсем скоро щеше да разбере дали се е променил, но все пак й се щеше Ранулф да присъства, за да се заеме с гостите вместо нея.
Лордът бе застанал между сър Уилям и лейди Маргарет. По-младите дами на Рейна бяха изчезнали, но тя не им се сърдеше, тъй като те явно се опасяваха да не сънуват кошмари през нощта.
От лявата и дясната й страна се появиха Сърл и Ерик и тримата се отправиха към групичката пред камината. Двамата й придружители изглеждаха безкрайно смешни в опитите си да приличат на закрилници в отсъствието на Ранулф; освен това честичко им се случваше да търпят острия й език, откакто бе в положение. В този момент обаче тя бе благодарна, че има мъже до себе си.
По волята на Ранулф Сърл взе за жена Луиз дьо Бърг и поради тази причина Рейна не го виждаше често, с изключение на случаите, когато Ранулф отсъстваше. Противно на очакванията този брак се развиваше много добре; още повече, че в първата брачна нощ дамата пищеше неистово и риташе напосоки, та се бе наложило да я натикат насила в брачното ложе. Последният път, когато я видя, тя изглеждаше доволна и щастлива. Както и да бе подходил Сърл към нея, резултатът бе повече от чудесен. На Рейна й се прииска и тя да притежава подобна власт над Ранулф.
— А, лейди
Рейна се вцепени при тези думи — цели две обиди в едно толкова късо изречения. Да не би този човек да я смяташе за малоумна, която ще приеме думите му за безобидна грешка на езика? Във всеки случай Джилбърт му бе казал името й. Щом като за два часа не бе в състояние да запомни едно просто име, значи малоумният бе той.
Реши да му го върне тъпкано.
— Всъщност се казвам Рейна, лорд Ралстоун. Рейна Фиц Хю. Ако случайно го забравите отново, можете да се обръщате към мен с лейди, което ми се и полага по право. И се радвайте, че не съм вещица, защото в противен случай, докато спите под покрива ми, може да ви сполети какво ли не.
Тя не бе като майка си, която търпеше най-различни ехидни подмятания и прикрити обиди само и само мир да цари сред стените на замъка. Ако Рафтън си въобразяваше, че глупостите ще му се разминат безнаказано, то много се заблуждаваше.
Той бе извънредно изненадан. Не бе очаквал ответен удар, а още по-малко пък от жена. В своето объркване лордът дори започна да се държи прилично.
— Чух, че сте младоженка, лейди Рейна.
— Да, ако смятате, че жена, омъжена от четири месеца, е все още младоженка. Но съпругът ми в момента се намира в Лондон с баща си, Хю дьо Аркур.
— Лайънсфорд?
— Точно така.
Други обидни слова от негова страна не последваха, което й се стори доста забавно, тъй като Клайдън притежаваше повече власт от Лайънсфорд. Реакцията на лорда доказваше обаче за сетен път, че дори и да е собственик на малко кралство, една дама не прави толкова силно впечатление, колкото някой пълководец, па бил той и не тъй заможен. Освен, разбира се, ако дамата не споменеше уж случайно, че славният пълководец й е близък.
В този момент в залата пристъпи жената на лорда и Рейна щеше за малко да припадне от изненада — както впрочем и всички присъстващи, които до този момент не бяха виждали лейди Рафтън. Контрастът между нея и мъжа й бе огромен. Тя бе поразително красива жена — руса, светлокожа, с лице на ангел. Дори и Едуина имаше основание да скърца със зъби от завист.
Просто не бе за вярване, че това ефирно видение може да е съпруга на мъж като Рафтън. Възможно ли бе изобщо да съществува на този свят човек, който да подготви и осъществи брак между такива огромни противоположности?
Двамата, Сърл и Ерик, бяха обзети от страхопочитание. Стъписани, всички присъстващи мъже замлъкнаха като по даден знак. Рейна бе може би единствената, която забеляза задоволството, изписано по лицето на съпруга й. Той явно се наслаждаваше както на впечатлението което тя предизвика, така и на смайването у околните, че това вълшебно създание може изобщо да му принадлежи. И въпреки всичко той я скастри пред очите на всички заради закъснението й. Преднамерено подбраните ругатни, с които се нахвърли срещу й, хвърлиха в смут както нея, така и останалите около трапезата. Всичко бе от ясно по- ясно — ставаше въпрос за демонстрация на сила, която да разпръсне всякакви съмнения дали тази въплътена мечта му принадлежи или не.
Почти до края на вечерята Рейна нямаше възможност да поговори с лейди Рафтън. Гостът буквално заграби разговора на трапезата, а през това време съпругата му седеше мълчаливо до него, кротка като
