— Моите думи ли? Какво съм казала?
— Каза, че раняването ти не е било случайна злополука. Повторих думите ти пред татко… в присъствието на Улфрик. И двамата се съгласиха, че покушението е умишлено. Твърде скоро е след първото нападение и не може да не е свързано по някакъв начин с него.
— Не е само това… досега не ми бе хрумвало, но аз познавам всички наши ловци, както и тези на съседите. Никой от тях не е небрежен. И никой от тях не би се осмелил да излезе на лов наблизо, когато и татко ловува. А нашият отряд ловци не би могъл да остане незабелязан.
Джоун стисна ръцете си.
— Мразя всичко това! Наистина го мразя! Никога не съм мразила нещо толкова силно, както тази заплаха към теб. Защо някой ще иска да ти причини зло, Мили? Та ти нямаш врагове.
— Не, но той сигурно има. А как по-добре ще нараниш някого, освен като му попречиш да грабне богатството, което ще бъде негово, ако се ожени за мен?
— Не вярвам в това. Твърде е заплетено — поклати глава Джоун. — Много по-лесно е да убиеш врага си, но никакви покушения не са правени срещу Улфрик, поне аз не знам за такива.
— Тези нападения започнаха след неговото пристигане, Джоун. И ако не са дело на някой негов враг, тогава не ми остава нищо друго, освен да предположа, че той сам ги е организирал.
— Не го мислиш наистина! — смаяно ахна сестра й.
Милисънт повдигна вежди.
— И защо не? След като той самият ми призна, че обича друга? След като ми заяви, че е говорил с баща си и го е молил да развали годежа, но не е имал повече късмет от мен? Ако ме отстрани, ще получи всичко, което иска, нали?
— Лорд Гай е човек на честта. Вярвам, че синът му е възпитан по същия начин. Нелепо е да се мисли, че ще прибегне до убийство.
Милисънт сви рамене.
— В името на любовта човек е способен на какво ли не. Но съм склонна да се съглася с теб, поради което смятам, че това е работа на някой негов враг. Просто трябва да открием кой е той.
Джоун кимна и я стрелна тъжно с поглед.
— Има и още нещо.
— Какво?
— Той е убеден, че тук не може да те защитава както трябва. Дънбър е голямо имение и има твърде много наемни войници. Според Улфрик наемниците не се славят с вярност, а тъкмо обратното — готови са да служат на този, който им предложи по-висока цена.
— Ти говориш за предателство?
— Не, аз, а той. Просто ти повтарям какво е казал на татко. От друга страна Шефърд се охранява от достойни рицари, които дълги години са служили предано на своя господар. Там нямало наемници, а само доверени лица.
— С други думи, той вярва на войниците в Шефърд, но не и на тези тук, тъй като те идват и си отиват твърде често. Смята, че тук има хора, които за пари биха извършили убийство — възмути се Милисънт. — И татко съгласи ли се с него?
— Не съвсем, но призна, че в Дънбър наистина има доста непознати, тъй като на всички е добре известно, че лорд Криспин плаща добре. Всъщност исках да ти кажа, че утре заминаваме за Шефърд.
— Какво?! На мен ми бе дадено допълнително време. Татко не може да се отметне сега само защото…
— Ти все още ще разполагаш с това време, просто докато то изтече, ще бъдеш в Шефърд, а не тук.
Милисънт се намръщи. „Неговата идея“ продължаваше да не й се нрави.
— Ти каза „заминаваме“.
Джоун се усмихна.
— Споделих с татко, че още не си достатъчно добре, за да пътуваш без мен. И той се съгласи да те придружавам.
Милисънт сграбчи ръката на сестра си.
— Благодаря ти, но може би е по-добре да се престоря на по-болна, отколкото съм. Тогава може би и двете ще си останем у дома.
Джоун поклати отрицателно глава.
— Каква разлика има дали ще чакаш тук, или там? Все още разполагаш с отпуснатото ти време.
— Шефърд е негово царство. Няма да се чувствам удобно в дома му.
— Струва ми се, че ти няма да се чувстваш удобно никъде, където е и той, така че каква е разликата?
— Права си — призна Милисънт и въздъхна. — Значи утре потегляме… Дали да не започнем още отсега да опаковаме багажа?
Глава 16
— Какво по дяволите, е това?
Милисънт проследи погледа на Улфрик, който гледаше смаяно в слугите, носещи четири клетки с различна големина. Всички се бяха събрали във вътрешния двор, където ги очакваха две каруци, пълни с багажа на двете сестри. Домашните любимци на Милисънт бяха последното, което трябваше да се натовари.
Тя бе много горда с дървените клетки, които бе направила още като дете, когато трябваше да замине за Фулбрей Касъл. Тогава не пожела да тръгне без любимците си. Нямаше намерение да ги оставя и сега.
— Моите любимци ще пътуват удобно в клетките си, поне някои от тях — отвърна Милисънт на въпроса на Улфрик.
Тъмносините му очи се извърнаха към нея.
— Ти имаш четири домашни животни?
— О, не, те са повече, но само тези имат собствени клетки.
Той отново погледна към клетките и надникна в една от тях.
— Бухал? Как може да си избереш бухал за домашно животно?
— По-скоро Хут ме избра за свой собственик. Той ме последва у дома и направи такива поразии, че най-накрая се съгласих да го задържа.
— Съгласила си се… — повтори той и млъкна при вида на съдържанието на втората клетка. — Смяташ, че няма да ти осигуря достатъчно храна и си понесла и обяда си, така ли?
Милисънт отново проследи погледа му и ахна ужасено.
— Дори не си го помисляй! Аги е с мен откакто се е излюпила. Тя не е за ядене.
— Пилетата не са домашни любимци! — възмути се младият мъж.
— Това е! — не по-малко възмутено отвърна Милисънт.
— А мога ли да попитам какво представлява тази кожена топка?
Тя се засмя. Изумлението му или по-скоро раздразнението му, бе започнало да я забавлява.
— Всъщност това не е кожа, а са бодли… това е моят таралеж. Наричам го Слипър, тъй като прекарва по-голямата част от годината в сън.
Той поклати невярващо глава, но в следващия миг се намръщи, защото видя Стомпер, привързан към задната част на каруцата. Ала това бе нищо в сравнение със смайването, което се изписа на лицето му, когато най-после забеляза Гроулс, който тъкмо подаде нос, за да види с кого разговаря господарката му.
— Вълк? Ти държиш при себе си вълк?
— Гроулс е напълно опитомен. Той е много дружелюбен и бързо се сприятелява с всички.
— Тогава защо го наричаш Гроулс5?
За нещастие, любимецът й избра тъкмо този момент, за да изръмжи не особено приятелски към Улфрик, явно подразнен от тона му.
— Е, той не винаги е приятелски настроен — усмихна се девойката. — Освен това никак не му се нрави,
