знаейки, че той стои пред вратата на стаята й. Това, което би трябвало да я накара да се почувства в безопасност, пораждаше само безпокойство в душата й.
Не можеше да си обясни защо се чувства така. Със сигурност не мислеше, че той ще влезе в стаята и ще й причини нещо лошо. Дори и да стоеше зад няколкото покушения върху живота й, едва ли би рискувал да се издаде, ако явно я нападне.
Освен това, ако искаше смъртта й, в негов интерес бе първо да се ожени за нея, за да сложи ръка на зестрата й, а чак след това да я отстрани. Донякъде бе склонна да се срамува от подозренията си, защото един от хората му бе убит, а самият Улфрик се бе разправил с нападателя.
Макар че през изминалите години Милисънт и Улфрик не се бяха срещали, техните родители редовно си гостуваха по няколко седмици в годината — или в Шефърд, или в Дънбър. Затова тя познаваше добре Шефърд и навярно би се чувствала там като у дома си, ако не беше нежеланият брак. Харесваше и родителите на Улфрик, така че не се изненада, когато на следващата сутрин Ан де Торп дойде в стаята й още преди напълно да се събуди.
И Гай, и лейди Ан навярно ги бяха посрещнали предишната вечер, но Милисънт бе толкова изморена, че не си спомняше почти нищо, освен нетърпението си час по-скоро да си легне. И ако зависеше от нея, днес щеше да спи до обяд. Ала изглежда майката на Улфрик имаше други намерения.
Лейди Ан заговори за приготовленията за сватбата и изброи поканените, като сред тях бе дори и самият крал Джон Плантагенет. Тя преливаше от въодушевление и явно бе много доволна от предстоящия съюз. Джоун, вече станала и облечена, любезно слушаше излиянията на домакинята и споделяше възторга й. Милисънт сериозно се замисли дали да не скрие глава под възглавницата.
Не искаше да слуша за тържествената церемония, която щеше завинаги да я обвърже с Улфрик де Торп. Но в същото време не можеше да обиди майка му, като заяви, че ненавижда скъпоценния й син. Подобно изявление със сигурност щеше да сложи край на годежния договор, ала Милисънт нямаше право да опозори така баща си. Трябваше да измисли нещо друго, което да я освободи от нежелания съюз, но без да причинява болка на родителите на Улфрик и на баща й.
Роланд изглеждаше единственото разрешение — да оповести през всички за любовта си към него. Това щеше да помогне, наистина щеше, ако бе истина. Но по-късно щеше да се тревожи за това. Още не бе време да споменава за Роланд. Бе длъжна да спази обещанието, което даде на баща си — да предостави на Улфрик един месец, през който той да докаже, че ще й бъде добър съпруг. Очакваше я един много дълъг месец.
След като лейди Ан излезе от стаята им, девойката не можа да заспи отново. Джоун бе споменала, че Гроулс вие долу на двора и Милисънт внезапно осъзна, че след при стигането им не се бе погрижила както трябва за любимците си. Умората й не бе извинение, че не бе осигурила топла клетка за Стомпер. Много добре знаеше, че никой коняр няма да се осмели да се приближи до него. Но като отиде да провери, намери всичките си животни в конюшнята; за нейна изненада огромният й кон изглеждаше добре, преживяйки доволно в самостоятелна клетка. Попита едно от младите конярчета, кой е успял да вкара коня й в конюшнята и никак не се учуди, като разбра, че е бил Улфрик. Побърза да огледа животното за следи от камшик или други наранявания. Не откри нищо и това вече наистина я изненада.
Разбира се, не можеше просто така да приеме вниманието и грижите на Улфрик и направи нещо, което никога не би повярвала, че ще стори — тръгна да го търси.
След като разпита поне десетина слуги, Милисънт го намери в неговата стая. Изобщо не й дойде на ум, че не бе прилично една млада дама да влиза в мъжка стая. Трябваше да му зададе няколко въпроса и нямаше намерение да се съобразява с някакви си глупави условности.
Появата й сепна Улфрик. Той тъкмо се бръснеше и бръсначът му застина във въздуха.
Милисънт бе не по-малко смутена. Не бе очаквала, че ще го завари полугол. За втори път го виждаше така, но този път се почувства още по-неудобно. Изобщо не можеше да събере мислите си, нито пък да откъсне взор от гладките му мускулести гърди и бронзовата му кожа.
— Мога ли да се осмеля да попитам дали съзнателно си дошла тук, или просто си се загубила? — Гласът му я извади от вцепенението й.
Девойката не обърна внимание на сухия му тон.
— Да се изгубя в Шефърд, след като толкова пъти съм идвала тук? — Не се сдържа и добави: — Разбира се, ти не го знаеш, защото никога не си беше у дома, когато идвах на гости.
— Ако намекваш, че е било нарочно — усмихна се Улфрик, — позволи ми да те уверя, че си напълно права. Може би някой ден ще ме попиташ защо и ние ще го обсъдим, без излишно озлобление и ненавист. Но искрено се съмнявам, че сега е най-подходящият момент за подобна дискусия.
Тя едва се сдържа да не изсумти презрително. Що се отнасяше до нея, дълбоко се съмняваше, че някога ще настъпи подобно време, но не го каза на глас. Ала изведнъж въпросите, които искаше да му зададе, й се сториха незначителни и смешни. Единствено й желание бе да се махне по-скоро от тази стая. Въпреки че помещението бе широко и просторно, бяха сами и това пораждаше някаква интимност, която никак не й харесваше. Милисънт се чувстваше нервна и объркана, когато гневът не издигаше защитната си преграда между нея и този арогантен мъж.
Така че реши да му зададе само един въпрос, който я измъчваше особено много, и после бързо да си тръгне.
— Казаха ми, че ти си отвел коня ми в конюшнята и си се погрижил за него. Защо го направи?
Той равнодушно сви рамене.
— Подразних се, като го видях изоставен в двора, докато слугите ти се грижеха за другите ти животни.
Милисънт се надяваше, че подбудата за неговото действие няма да го покаже в по-добра светлина, и да опровергае мнението, което вече си бе съставила за отношението му към животните. Разбира се, той спомена, че бил подразнен. Ако не бяха останалите й любимци, сигурно изобщо не би обърнал внимание на Стомпер. Не биваше да си въобразява, че притежава качества като загриженост и състрадание, след като много добре знаеше, че е груб и безчувствен.
Въпреки това Улфрик се бе погрижил за коня й, без да е бил длъжен да го прави. Трябваше да му благодари. Лицето й пламна и тя едва не се задави, произнасяйки единствено:
— Благодаря ти.
Той се ухили, явно разгадал чувствата й.
— Трудно ти беше, нали?
— Да, както и за теб е било трудно да се справиш със Стомпер — язвително отвърна тя.
— Всъщност конят въобще не ми създаде никакви проблеми, след като подуши захарчето, което му предложих.
Значи затова нямаше белези от камшик. Той бе достатъчно умен, за да изкушава, а не да принуждава. Твърде лошо, че не бе опитал същия подход и спрямо нея. Не че бе толкова наивна, но всяко нещо по- различно от неговото: „Направи това или…“ би било за предпочитане. Разбира се, това бе от нейна гледна точка. От негова явно „На прави това или…“ вършеше отлична работа…
В гърдите й се надигна гняв и тя рязко рече:
— Повече няма да ви безпокоя, лорд Улфрик.
Вече се бе запътила към вратата, когато гласът му я спря.
— Защо не ме наричаш само Улфрик? Може и Улф.
Изобщо нямаше подобно намерение. Да се обръща към него с малкото му име, означаваше, че между тях съществува приятелство или поне известно сближаване, а нищо подобно нямаше.
Ала вместо да създава напрежение толкова рано сутринта, изтъквайки му този факт, тя реши да му зададе още един въпрос.
— Нарекли са те със старо английско име, а не с нормандско. Защо?
— Баща ми разказваше, че през нощта, в която съм се родил, край Шефърд се появила цяла глутница вълци. Зверовете виели високо през цялото време, докато съм се раждал, но след като съм излязъл на бял свят, воят престанал. Баща ми решил, че това е някакво предзнаменование и затова ме нарекъл Улфрик, въпреки протестите на майка ми, която искала да ме кръстят на дядо ми. Всъщност и той отстъпил. Отначало желаел да ме кръсти само Улф6.
