че предложението му е непристойно. Себастиян наистина бе забравил как да се държи в добро общество. Твърде дълго се беше подвизавал като Гарвана — груб, безпощаден, смъртоносен наемник.
— Това е изключено — тихо изрече тя. — Ще намеря парите.
Стори ли й се, че той сви разочаровано рамене?
— Не се бави с доказателството, че можеш да събереш сумата — само я предупреди.
— Или какво? Ще си тръгнеш ли? Без да си свършил работата?
— Работа, за която не си ми платила.
— Това е твоето семейство — напомни му. — Не би трябвало да ти плащам.
— Бивше семейство. Предупредих те, че сега то не означава нищо за мен.
— Лъжец — невярващо отвърна тя. — Боже мили, дори самият ти каза, че не си говорел сериозно за цената!
— Промених становището си.
Тръгна към нея. Маргарет настръхна, но щом Себастиян се озова до нея, тя се вцепени. Очакваше най- лошото. Той изглеждаше съвсем сериозен. А от такава близост нервите й се бяха изопнали до крайност. Пулсът й се беше учестил. И изпита сладостно очакване.
Той прокара пръст по бузата й. Докосването му бе невероятно леко, но я възпламени цялата и тя почувства, че ще се разтопи. Как нещо толкова безобидно можеше да я изкара от равновесие? Как бе възможно този мъж да й въздейства така силно?
— Нали съзнаваш, че никой няма да очаква девица, след като си „разведена“? — твърде ласкаво я попита той. — А и това ще реши затрудненията ни с единичната стая. Само си помисли, Маги.
Какво да мисли? Себастиян беше луд за връзване.
Но нямаше да му отговори така, когато той стоеше толкова близо, че тя чувстваше неговото топло тяло, долавяше дишането му. Трябваше да си напомни да диша! Искаше да се отдръпне, наистина искаше, но просто се бе вцепенила. Дали от страх? Сигурно. Той я ужасяваше. Да, това заключение бе много по- приемливо, отколкото да признае, че я възбужда.
Мълчанието й сигурно го бе насърчило, защото той я погали. Толкова лекичко, че тя дори не би забелязала, ако беше някой друг.
— Мека си — промърмори той. — не го очаквах, понеже си толкова твърдоглава.
Маргарет примигна. Нима този мъж си позволяваше да се шегува, когато тя беше толкова изтормозена, че не можеше да мисли? Това й помогна да излезе от вцепенението и със залитане да се отдалечи от него.
Но разстоянието й позволи да мисли ясно и тя бързо отговори:
— Има и друг вариант, който е най-разумният. Просто се връщаш в „Белите дъбове“, докато баща ти се възстановява. Измисляш си някакъв предлог. Така или иначе, не можеш да разговаряш с Дъглас, докато е в безсъзнание. Няма смисъл да се редуваме да спим на пода.
Той като ли че обмисли думите й.
— Не. Трябва да съм тук, когато Жюлиет се върне от Лондон. Искам да видя как ще реагира на моята поява. Освен това да си тръгна сега, когато имам достъп до „Горския кът“ обезсмисля нашия „брак“. Освен това от „Белите дъбове“ не бих могъл да разбера какво става тук.
Маргарет въздъхна.
— Добре. Тогава аз ще се върна вкъщи, а ти ще бдиш край леглото.
— Няма да бдя край ничие легло. Нали не искаме моето лице да бъде първото, което баща ми ще види при събуждането си? Това вероятно толкова ще го шокира, че той отново ще изпадне в безсъзнание. В това отношение Дентън има право: Дъглас те предпочита за своя болногледачка.
Маргарет скръцна със зъби. Никоя нормална жена не можеше да се разправя с този човек. Той очевидно си беше наумил, че трябва да делят една спалня.
Тя тръгна към вратата.
— Добре тогава, но ще спиш в банята. Там подът е предостатъчно — да не си посмял да твърдиш обратното! И вратата помежду ни ще остане затворена. Ще чукаш, преди да влизаш в тази стая. Това е последната ми дума. Точка по въпроса.
Маргарет отвори вратата и го изгледа яростно, предизвиквайки го да си намери извинение да обори думите й. Той мълчеше и я наблюдаваше с обичайното си непроницаемо изражение. В крайна сметка беше получил каквото искаше — създаде впечатлението, че двамата делят една спалня. Беше внесъл смут в нейните чувства и тя беше загубила битката. Негодник!
— Освен това изобщо не съм твърдоглава — добави, преди да затвори вратата. — Просто ми е останал здрав разум.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Треската на Дъглас все още бе много силна. Сутринта доктор Кълдън отново се отби и доста се разтревожи, когато безуспешно се опита да събуди пациента. Прецени, че все още не е нужно да наливат течности в гърлото му с фуния, но нареди да нахранят Дъглас веднага щом той се събуди. За тази цел Маргарет нареди да приготвят котле със супа, което донесоха от кухнята и поставиха близо до огнището, за да не изстине. Освен това поиска да й донесат ведра със студена вода от зимника за компресите върху челото на Дъглас, които редовно трябваше да се сменят.
Доктор Кълдън провери раната на графа и установи, че не изглежда да е инфектирана. Цицината обаче не беше спаднала. Засега треската оставаше главният проблем. Докато температурата на Дъглас беше висока, животът му беше в опасност.
Маргарет прекара сутринта в неговата стая. Той бе спал достатъчно дълго и сигурно щеше да се събуди скоро. Тя искаше да е до него, когато това стане.
Към единайсет часа Абигейл подаде глава през вратата. Не влезе в стаята, само надзърна към леглото, макар че по всяка вероятност не можеше да види дали Дъглас още спи.
— Някаква промяна? — попита тя.
— Засега никаква — отвърна Маргарет.
— Не съм изненадана — заяви Абигейл. — Дори когато е болен, той е упорит глупак.
Забележката на старата жена беше свързана с ожесточението, което изпитваше към сина си и заради което не му беше проговорила толкова години. Маргарет отиде при нея и тихичко каза:
— Той не знае, че Себастиян е тук. Бих предпочела нещата да се задържат така, докато той не е в състояние да се справи с този факт.
— Да се справи ли? — присмя се Абигейл. — Искаш да кажеш, докато не изрита отново Себи.
Маргарет потрепери.
— Това е напълно възможно. Всъщност Себастиян го очаква. Той е тук, за да те види, Аби, не за да оправи отношенията с баща си.
— И да беше опитал, щеше да е напълно безсмислено — предрече старицата.
— Наистина ли мислиш така? След единайсет години? — полюбопитства Маргарет.
— Толкова ли станаха? Да, разбира се. Не се е случило нищо, което да накара Дъглас да размисли. Тогава отказа да обсъжда въпроса, защо да го прави сега?
— Сигурна съм, че е имал основателни причини…
— Не го защитавай пред мен, момиче — прекъсна я Абигейл. — Той сбърка жестоко. Вместо да подкрепи Себастиян в тази злощастна трагедия, предпочете да изпълни това, което сметна за свой дълг.
— Себастиян открито не е зачел волята му и е причинил смърт с неподчинението си. Не ти ли е хрумвало, че затова Дъглас е реагирал бурно?
— Себастиян допусна грешка. Не заслужаваше да бъде заклеймен от собственото си семейство заради нея.
— Имаш нежно сърце, Аби. Ти виждаш нещата по този начин. Очевидно гледната точка на Дъглас е различна. Но оттогава е изтекло много време.
— И още много има да изтече — изсумтя Аби и си тръгна по коридора.
Маргарет въздъхна и безшумно затвори вратата. И Дъглас, и Аби бяха големи инати. Никога не беше забелязвала подобна черта у Дентън. Себастиян обаче…
