— Ъъ… ужасно — призна той. Не вярваше на ушите си. Как, по дяволите, е разбрала? Какво бе казал, докато я караше насам?
— Поставяте ме в неизгодно положение. Изглежда съм казал много неща пред вас.
— Не си ли спомняте?
— Не много ясно — призна той вяло. — Боя се, че бях доста пийнал.
— Добре тогава. Мисля, че това ви извинява, нали? Но вие всъщност не казахте всичко това. Много ми помогна обстоятелството, че познавам действащите лица, нали разбирате.
— Вие познавате лейди Едингтън?
— Да. Не отблизо, разбира се. Запознах се с нея едва тази седмица. Но тази вечер тя бе така любезна да ми заеме кабриолета си.
Той се откъсна от вратата, прекоси стаята и застана плътно до нея. Отблизо тя бе още по-красива. За негова изненада не се дръпна назад, а го погледна, сякаш му вярваше безрезервно.
— Коя сте вие? — попита той с прегракнал шепот.
— Реджина Аштън.
— Аштън? — той се намръщи замислено. — Това не е ли фамилното име на граф Пенуич?
— Ами да! Познавате ли го?
— Не. Той притежава парче земя, което граничи с моите земи. Няколко години се опитвах да го купя, но надутият… той даже не отговори на запитванията ми. Вие не сте му роднина, нали?
— За нещастие съм. Но връзката е доста далечна.
Никълъс се засмя.
— Повечето дами не биха считали роднинската връзка с един граф за нещастие.
— Така ли? Тогава те не се познават със сегашния граф Пенуич. Щастлива съм да кажа, че не съм го виждала от много години, но не вярвам да се е променил много. Той наистина е един надут…
Тогава кои са родителите ви?
— Сираче съм, сър.
— Съжалявам!
— Аз също. Но по линията на майка си имам любящо семейство, което се погрижи за възпитанието ми. А сега вие трябва да ми кажете кой сте.
— Никълъс Идън.
— Четвъртият виконт Монтиът? О, Боже! Чувала съм за вас.
— Скандални лъжи, уверявам ви!
— Съмнявам се. — Тя се ухили насреща му. — Но не бива да се боите, че си мисля нещо лошо за вас. В края на краищата, в това отношение никой не е толкова лош, колкото Тони или брат му Джеймс, но аз обичам много и двамата.
— Двамата? Тони и Джеймс Малори? — Той бе просто поразен. — Велики Боже! Нали не искате да кажете, че сте любовница и на Джеймс Малори?
За момент очите й се разшириха. Тя прехапа устни до болка, но това не помогна. Въпреки желанието си Реджи избухна в неудържим смях.
— Не виждам нищо смешно — каза студено Никълъс.
— Но то си е смешно, уверявам ви! Боях се да не си помислите, че Тони и аз… О, това е знаменито! Трябва да кажа на Тони… Не, по-добре да не му казвам. Той няма да го намери за смешно. Вие, мъжете, сте толкова тъпи понякога! — Тя въздъхна. — Знаете ли, той ми е вуйчо.
— Или предпочитате да го наричате така.
Тя се разсмя отново.
— Не ми вярвате, нали?
— Скъпа госпожице Аштън…
— Лейди Аштън — поправи го тя.
— Много добре…, лейди Аштън. Искам да знаете, че синът на Джейсън Малори, Дерек Малори, е един от най-близките ми приятели…
— Зная.
— Наистина ли?
— Да, фактически вашият най-добър приятел. Тръгнали сте заедно на училище, макар той да е завършил няколко години след вас. Вие сте го харесвали, а другите — не. Той ви обикнал заради това. Аз също ви обичах за това, че сте се сприятелили с него, макар че бях само на единайсет години, когато той ми разказа всичко, и че не бях ви срещала. Как мислите, къде съм чула за вас, лорд Монтиът? Когато си идваше през ваканциите вкъщи, братовчедът Дерек не спираше да разказва за вас.
— Тогава защо не е споменавал никога за вас? — остро попита Никълъс.
— Защо да говори за мен? Сигурна съм, че вие двамата сте имали по-интересни теми за разговор от децата на двете семейства.
Никълъс се намръщи.
— Може и са си съчинявате всичко това.
— Възможно е, разбира се. — Тя не се опита да го разубеждава.
В очите й блесна смях. Проклятие, колко е хубава!
— На колко сте години?
— Значи вече не се сърдите.
— Кога съм се сърдил?
— О, и как още. — Реджи се усмихна. — Само не мога да разбера защо. Аз съм тази, която трябва да се сърди. И съм на деветнайсет, ако държите да знаете, макар че не биваше да питате.
Никълъс започна да се отпуска. Тя беше чудесна. Вече не можеше да се понася. Искаше да я прегърне, но не му се щеше да й напомня в колко непристойна ситуация се намират.
— Това пръв сезон ли ви е, Реджина?
Хареса й начинът, по който той произнесе името й.
— Съмнявате се, че съм тази, за която се представям ли?
— Мисля, че трябва да се съмнявам.
— Не бива да бъдете толкова разочарован — върна му го тя.
— Аз съм съкрушен, ако искате да знаете. — Гласът му пресипна. Той си позволи да я погали нежно по бузата с един пръст, сякаш за да не я изплаши. — Не искам да сте девственица. Искам да знаете точно какво имам предвид, когато ви казвам, че искам да правя любов с вас, Реджина.
Сърцето й заби по-бързо.
— Наистина ли? — пошепна тя, но се отърси. Не трябваше да губи контрол. — Разбира се, че искате. — Сега вече го дразнеше. — Струва ми се, че видях това желание в погледа ви.
Ръката му падна надолу. Той присви очи.
— Къде сте виждали такива погледи?
— Майчице, пак се разсърдихте — каза тя невинно. Очите й бяха непроницаеми. Велики Боже, под тази блестяща външност се крие съвсем друго момиче!
Тя мина покрай него и отиде в средата на стаята. Когато се обърна да го погледне, гаменската усмивка и дразнещият блясък в очите й се бяха върнали.
— Този сезон ми е втори и вече успях да се запозная с много мъже. Също толкова невъзпитани като вас — увери го тя.
— Не вярвам.
— Че има толкова много мъже, невъзпитани като вас?
— Че този сезон ви е втори. Омъжена ли сте?
— Искате да кажете, че би трябвало да бъда, щом съм била представена в обществото миналата година? Уви, според моята фамилия не съществува достатъчно добър мъж за мен. Крайно неприятно, уверявам ви.
Никълъс се засмя.
— Много лошо. Миналата година плавах до Западните Индии да нагледам имотите си. Ако бях останал тук, щях да ви срещна по-рано.
— И щяхте ли да поискате ръката ми?
