— Не се чува някой да ни следва, скъпа. Изглежда кочияшът ти Тови ме е познал и е сигурен, че си в ръцете на познат. — Той се засмя пак, като чу глухите звуци, които тя издаваше под пелерината. — Да, зная, че си ми сърдита, Силина. Успокой се, ще можеш да дадеш воля на гнева си, когато те пусна да си вървиш… утре сутринта.
Тя започна пак да се бори, но след няколко мига той спря пред къщата си на Парк Лейн. Пърсивал Олдън вече стоеше от другата страна на улицата, пред тъмния масив на Хайд Парк. Само той видя как Никълъс метна вързопа на рамо и го внесе в къщата. Икономът се мъчеше да не показва колко е стъписан.
Пърси го последва в къщата и рече:
— Те даже не се и опитаха да те преследват.
— О, това означава, че кочияшът ме е познал. — Никълъс се засмя. — Сигурно вече е обяснил на Малори, че дамата и аз сме приятели.
— Още не мога да повярвам, че го направи, Ник. Тя никога няма да ти прости.
— Зная. Сега бъди добро момче, последвай ме горе и запали няколко лампи, преди да стоваря багажа си. — Той спря и се ухили на иконома, който се взираше в краката, висящи от рамото на негова светлост. — Тиндъл, кажи на камериера да извади вечерния ми костюм. Искам да изляза след десет минути. И ако някой се отбие, все едно за какво, кажи му, че съм тръгнал за бала на Шепфърд преди час.
— Разбира се, милорд.
— Все пак ще отидеш, така ли? — попита изумено Пърси, докато вървяха с иконома след Никълъс.
— Но разбира се! — отговори Никълъс. — Смятам да танцувам цяла нощ.
Той спря пред една спалня на третия етаж откъм задната част на къщата и бързо провери дали там няма нещо, което Силина би могла да счупи в гнева си. Остана доволен, каза на Тиндъл да донесе ключа и кимна на Пърси да запали лампата на камината.
— Бъди добро момиче, скъпа, и не вдигай много шум. — Той я потупа фамилиарно по гърба. — Ако се разпищиш или направиш някоя друга глупост, Тиндъл ще бъде принуден да те спре. Сигурно няма да ти хареса да прекараш следващите няколко часа вързана на леглото.
Той махна на Пърси да излезе от стаята, преди да я остави на леглото. След това разхлаби възела на ръцете й, излезе от стаята и я заключи с меко щракване. Знаеше, че рано или късно тя ще извади запушалката от устата си, но нямаше да бъде наблизо, за да я чуе.
— Ела, Пърси. Имам и други вечерни костюми, ако искаш да дойдеш с мен на бала.
Пърси поклати смутено глава и последва Никълъс на втория етаж, където се намираха неговите стаи.
— Мога и да дойда, но не виждам защо ще отиваш на бала, щом тя няма да е там.
— Това е венецът на творението. — Никълъс се засмя. — Какъв смисъл има лейди Е. да отсъства от бала, ако утре най-скъпите й приятели не й кажат, че съм танцувал от пристигането до тръгването си?
— Това е жестоко, Монтиът.
— Не е по-жестоко, отколкото тя да ме изостави заради Малори.
— Но ти не даваш и пет пари за това! — подчерта Пърси раздразнен.
— Не, не давам. И все пак, това заслужава някаква реакция, нали? В края на краищата, дамата би била съкрушена, ако не направя нищо.
— Ако тя можеше да избира между твоите реакции, Монтиът, не мисля, че би избрала точно тази.
— О, хайде. По-добре това, отколкото да извикам Малори на дуел. Не мислиш ли?
— Небеса, да! — Пърси наистина бе ужасен. — А и ти не би се изправил срещу него.
— Така ли мислиш? — промърмори Никълъс. — Е, може би не бих го направил. В края на краищата той има по-голям опит от мен. Но ние никога няма да разберем, нали?
ГЛАВА ПЕТА
Реджи не беше изплашена. Чу достатъчно, за да разбере, че човекът, който я отвлече, е благородник. Предполагаше, че кочияшът на нейната кола го е познал. Значи той нямаше намерение да й стори зло. Не, нямаше да я наранят.
Друго нещо караше Реджи да се усмихва доволно и хитро. Човекът бе направил ужасна грешка. Беше я помислил за друга и я бе нарекъл Силина. И каза: „Това съм аз“, като че ли тя трябваше да познае гласа му без усилие.
Силина? Какво бе накарало този човек да помисли, че тя е Силина? Той просто я вдигна от тротоара. Тогава какво го е накарало… „Кочияшът ме позна“! Велики Боже! Лейди Едингтън! Той е познал кабриолета и ме е взел за лейди Едингтън!
Безценна ситуация! Той ще отиде на бала на Шепфърд и… voila, там се оказва лейди Едингтън с братовчедите на Реджи. О, как й се искаше да види лицето му тогава! Точно такъв номер можеше да изиграе на някого преди година-две.
После ще дотича запъхтян вкъщи, пълен с пламенни извинения, и ще я моли за прошка. Ще я умолява да не казва на никого. Тя ще трябва да се съгласи, за да опази репутацията си. Ще отиде на бала и ще каже просто, че се е задържала при вуйчо Антъни повече, отколкото е имала намерение. Никой няма да узнае, че е била отвлечена.
След като извади кърпичката от устата си и си развърза ръцете, тя се опъна на леглото, съвършено спокойна. Наслаждаваше се на приключението. Не й беше за пръв път, в никакъв случай. През целия си живот бе имала приключения. Първото бе на седем години, когато пропадна през леда в езерото Хавърстън и щеше да се удави, ако един от конярите не я бе чул да вика и не я бе издърпал на сухо. През следващата година същото момче я спаси от един глиган, от който тя бе избягала на едно дърво. Момчето бе ранено, но оздравяваше бързо и с удоволствие разказваше на приятелите си за драматичното спасение. А на нея й забраниха да ходи в гората цяла година след това.
Не, даже почти религиозното посвещаване на нейните вуйчовци на възпитанието й не можа да попречи на съдбата. За деветнайсет години Реджи бе видяла повече приключения, отколкото повечето мъже виждаха през целия си живот. Тя разглеждаше с усмивка своя елегантен временен затвор. Знаеше, че младите жени мечтаят за приключения, умират да бъдат отвлечени от хубав мъж на кон. А тя беше преживяла по същество две истински приключения и авантюрата от тази вечер бе второто.
Преди две години, когато бе на седемнайсет години, по пътя към Бат я нападнаха трима маскирани разбойници. Най-храбрият от тях я отвлече. Слава Богу, най-големият й братовчед, смелият Дерек, бе в каретата този ден, взе един от конете от впряга, препусна бясно след разбойника и спаси Реджи от… каквото там се канеше да й направи.
А преди това, когато бе на дванайсет години, тя преживя и морско приключение. Отвлякоха я за цяло лято. Преживя ужасяващи морски бури и даже една невероятна битка.
Е, и сега преживяваше приключение, но този път то бе забавно и сравнително безопасно. Изведнъж тя седна изправена в леглото. Вуйчо Тони! Той знае за всичко това! Вече не й беше забавно. Ако узнае кой я е отвлякъл, той ще пристигне и ще разбие вратата. Клюките няма да имат край и това ще я довърши. Антъни Малори няма да позволи всичко да свърши просто така. Ще извика на дуел горкото момче и ще го убие, без да пита по погрешка ли е станало отвличането или не.
Реджи стана и се заразхожда боса из стаята. Боже господи, положението ставаше ужасно! Тя продължи да крачи. Отвличаше си вниманието, като разглеждаше внимателно стаята. Декорацията бе в убито зелено и кафяво. Мебелите бяха в стил „Чипъндейл“2. Пелерината й бе метната на един стол, пред него бяха пантофките й. Маската й бе захвърлена на тапицираната седалка. Единственият прозорец гледаше към някаква тъмна градина, пълна със сенки. Тя си поправи прическата пред огледало в рамка от листа и цветя в стил „Рокай“3.
Реджи се чудеше дали Тиндъл наистина би я вързал и би затъкнал устата й с нещо, ако започне да вика за помощ. По-добре да не опитва. Чудеше се също защо на Ник му потрябва толкова много време, за да установи грешката си. Майсенският часовник на камината продължаваше да брои минутите с тиктакане.
Никълъс я наблюдаваше как танцува с някакъв франт, облечен в яркозелен сатен. Виолетовата вечерна рокля на Силина бе в рязък контраст. С тези цветове двойката нямаше как да остане незабелязана от някого
