деветнайсетгодишен, беше на възрастта на Реджи. От деца бяха играли заедно с единствения син на вуйчо Джейсън.
Мелиса, майката на Реджи, беше много по-малка от двамата си големи братя — с почти седем години. Но две години след нейното раждане бе роден Джеймс.
Джеймс бе „дивият“ брат; бе пратил всичко по дяволите и бе поел свой собствен път. Сега бе на трийсет и пет години. Името му не биваше даже да се споменава. За Джейсън и за Едуард той изобщо не съществуваше. Но Реджи си го обичаше въпреки ужасните му грехове. Липсваше й много и тя се срещаше с него тайно. За последните девет години го бе виждала само шест пъти. Последната им среща бе преди две години.
В интерес на истината Антъни бе любимият й вуйчо. Освен Реджи, Ейми и майката на Реджи само той имаше тъмната коса и кобалтово-сините очи на прапрабабата на Реджи. Шушукаше се, че тя била циганка. Никой от семейството не би потвърдил този скандален факт, разбира се. Може би Тони й беше любимец, защото беше безгрижен като нея.
Трийсет и четири годишният Антъни, изтърсакът на фамилията, й беше повече брат, отколкото вуйчо. Той беше и най-известният женкар в обществото, откакто брат му Джеймс бе напуснал Лондон. Колко забавно! Но докато Джеймс можеше да бъде безмилостен и по много неща приличаше на Джейсън, Антъни бе надарен с някои от качествата на Едуард. Той бе ослепително елегантен, скандален чаровник. Не даваше пет пари за мнението на когото и да било относно себе си, но по свой начин правеше всичко възможно, за да зарадва хората, на които държеше.
И четиримата вуйчовци се отнасяха към нея повече като към дъщеря, отколкото като към племенница, защото я бяха отгледали след смъртта на родителите й. Тогава Реджи беше само на две години. Откак навърши шест, те буквално си я бяха поделили. Тогава Едуард, Джеймс и Антъни вече живееха в Лондон. Тримата се изпокараха с Джейсън, който настояваше тя да си остане на село. Накрай той отстъпи и й позволи да живее шест месеца от годината при Едуард, където можеше да вижда често двамата си по-млади вуйчовци.
Когато Реджи навърши единайсет години, Антъни се почувства достатъчно възрастен и поиска тя да живее и при него. Отпуснаха му летните месеци, отделени само за игра. Той с радост прие да превръща всяко лято ергенската си къща в семеен дом. Това ставаше лесно: с Реджи пристигаха прислужницата, дойката и гувернантката. Два пъти седмично Антъни и Реджи вечеряха с Едуард и семейството му. Макар да държеше толкова много на семейния живот, Антъни не пожела да се ожени. Оставаше си ерген. След дебюта на Реджи в обществото вече не беше редно тя да прекарва част от годината с него и двамата се виждаха само отвреме-навреме.
О, хайде, мислеше си тя, скоро ще се омъжа. Не че искаше точно това. Тя с голямо удоволствие би си поживяла още няколко години. Но вуйчовците й го искаха. Мислеха си, че тя мечтае да си намери подходящ съпруг и да свие семейно гнездо. Всички млади момичета искали точно това! Събраха се да обсъдят въпроса. Реджи декларира многократно, че не е готова да напусне лоното на семейството, но техните добри намерения взеха връх и тя най-после се предаде.
От този момент нататък Реджи направи всичко зависещо от нея да им угоди, защото ги обичаше толкова много. Водеше им кандидат след кандидат, но най-малко един от вуйчовците все не харесваше нещо у тях. Тя продължи издирването из Европа, но вече беше уморена до смърт от това критично взиране във всеки срещнат мъж. Не можеше да се сприятели с никого. Не можеше да се забавлява. Всеки мъж трябваше да бъде подложен на внимателна дисекция и анализ, за да се изясни дали става за съпруг и дали именно той не е онова митично същество, което всички вуйчовци биха одобрили.
Беше почнала да си мисли, че такъв мъж няма и отчаяно се нуждаеше от почивка след натрапчивото търсене. Искаше да се срещне с вуйчо Тони — единствения, който би я разбрал и би се застъпил за нея пред вуйчо Джейсън. Но когато се върна в Лондон, Тони беше на гости при приятел в провинцията и се прибра чак предната вечер.
Този ден Реджи се отби два пъти при него, но и двата пъти той бе излязъл и тя му остави бележка. Сигурно вече я е получил. Тогава защо не идва?
Точно когато си помисли това, пред къщата спря кола. Реджи се засмя весело и звучно.
— Най-после!
— Какво? — поиска да знае Мег. — Още не съм свършила! Трябва да разбереш, че не е лесно да се скрие тази твоя коса. Пак ще кажа, че трябва да я подстрижеш. И аз, и ти ще си спестим много време.
— Зарежи това, Мег! — Реджи скочи. По пода се разпиляха фуркети. — Вуйчо Тони дойде!
— Чакай, къде тръгна в този вид? — Мег беше бясна.
Но Реджи не й обърна внимание и изхвръкна от стаята. Не я спря и силният вик на Мег: „Реджина Аштън!“ Тя стигна тичешком до стълбата към главния хол на долния етаж и изведнъж осъзна, че е полугола. Дръпна се бързо назад и се прикри зад ъгъла, решена твърдо да чака, докато чуе гласа на вуйчо си. Но вместо него чу някакъв женски глас, надзърна боязливо иззад ъгъла и с огромно разочарование видя иконома да приема не вуйчо Тони, а някаква дама. Спомни си, че това е лейди еди-коя-си, с която се бе запознала в Хайд Парк преди няколко дни. Къде, по дяволите, се дяна Тони?
Точно в този момент Мег я сграбчи за ръката и я повлече обратно по коридора. Вярно, Мег си позволяваше някои неща, но в това нямаше нищо чудно — тя и Тес бяха до Реджи откак се помнеше.
— Питам се дали някога ще видя нещо тъй скандално като теб, застанала там само по бельо! — хокаше я Мег, докато я настаняваше отново на стола пред малката тоалетка. — Учили сме те на други маниери!
— Мислех, че е вуйчо Тони.
— Това не е извинение.
— Зная, но трябва да го видя тази вечер. Ти знаеш защо, Мег. Само той може да ми помогне. Ще пише на вуйчо Джейсън и едва тогава ще мога най-после да си отдъхна.
— И какво според теб може той да каже на маркиза и да ти помогне?
Реджи се ухили.
— Имам намерение да им предложа те да ми намерят съпруг.
Мег поклати глава и въздъхна.
— Няма да харесаш мъжа, който те ще ти изберат, моето момиче.
— Може би. Но вече не давам пет пари — настоя тя. — Би било хубаво сама да си избера съпруг, но разбрах много бързо, че моят избор няма значение, ако човекът не отговаря на техните понятия. Цяла година вече съм на показ. Ходих на толкова гости, на толкова балове и на толкова гуляи, че вече ги намразих. Никога не съм мислила, че ще изрека такива думи. Ох, нямам търпение да потанцувам на първия си бал!
— Разбирам те, мила — успокояваше я Мег.
— И тъй като вуйчо Тони ме разбира и има желание да ми помогне, това е всичко, което искам — да се оттегля в провинцията, да заживея пак спокойно, със или без съпруг. Не ми трябва нищо повече. Ако смогна да намеря подходящия мъж тази вечер, ще се омъжа за него още утре, ще направя всичко, за да се спася от светската суета. Но тъй като зная, че това няма да стане, ми остава само едно — да възложа на вуйчовците си да го намерят. Доколкото ги познавам, това ще трае с години. Те никога няма да се споразумеят, нали разбираш? Междувременно аз ще се върна у дома, в Хавърстън.
— Не виждам какво е това нещо, което може да направи вуйчо ти Тони, а ти не можеш да го направиш. Не се страхуваш от маркиза. Само да поискаш, можеш по всяко време да го омотаеш около малкото си пръстче. Не си ли го правила много пъти вече? Просто му кажи колко си нещастна и той ще…
— Не мога да го направя! Не бих могла да накарам вуйчо Джейсън да помисли, че ме е направил нещастна. Той никога няма да си го прости!
— С това добро сърце само си вредиш, моето момиче — промърмори Мег. — Значи ще продължиш да живееш така нещастна?
— Не. Виж, затова искам вуйчо Тони най-напред да пише на вуйчо Джейсън. Ако го направя аз и той настои да остана тук, какво ще правя? А ако те се присмеят на писмото на Тони, ще зная, че този план няма да мине. Ще ми остане възможността да измисля нещо друго.
— Е, сигурна съм, че довечера ще видиш лорд Антъни на бала.
— Не. Той ненавижда баловете. Дори да умира, няма да отиде на бал — даже заради мен. Каква досада! Сигурно това ще трябва да почака до утре. — Мег се намръщи и погледна настрани. — Какво има?
