името му.
— Женен ли е?
Тя му подаде препълнената чаша, която преливаше благодарение на нервността й.
— Не. Имам основателни причини да мисля, че от тази връзка ще излезе нещо по-сериозно. Както казах, той просто иска да бъдем дискретни… засега.
Силина разбра бързо, че е сгрешила посоката. Те с Никълъс също бяха дискретни. Никога не се бяха любили в нейния дом заради слугите, макар че той се бе отбивал там. Никога не бяха използвали и неговата къща на Парк Лейн. Въпреки това всички знаеха, че тя е негова любовница. Достатъчно беше да се появиш три пъти подред с Никълъс Идън, за да се направи това заключение.
— Не искай от мен да го предам, Ники — каза тя с вяла усмивка. — Съвсем скоро ще научиш кой е.
— Кажи ми тогава, умолявам те, защо не ми кажеш името му сега?
Дали беше разбрал, че го лъже? Разбира се. Виждаше се по държанието му. И кой, по дяволите, би могъл да замести Никълъс? Щом той започна да излиза с нея, всички мъже от обкръжението й се отстраниха.
— Никълъс, ставаш неприятен. — Силина премина в атака. — За теб бездруго няма значение кой е той. Болно ми е да го призная, но напоследък ти липсва плам. Какво да си мисля, освен че вече не ме искаш?
Това бе неговата възможност да отрече всичко. Но моментът бе пропуснат.
— За какво ти е всичко това? — Гласът му бе станал рязък. — Заради проклетия бал? Това ли е?
— Не, разбира се! — отговори тя възмутено.
— Значи не е? Мислиш, че можеш да ме накараш да те заведа там утре вечер, като ми разказваш тази приказка. Няма да стане, скъпа.
Неговото колосално его заплашваше да я погуби. Какво самомнение! Той просто не можеше и да помисли, че тя би предпочела някой друг пред него.
Тъмните вежди на Никълъс се вдигнаха учудено. Силина ужасено си даде сметка, че бе изразила мислите си на глас. Беше шокирана, но се стегна.
— Е, така е — каза тя твърдо и се върна до камината. Силина крачеше напред-назад пред огъня. Топлината му отговаряше напълно на градуса на гнева й. Никълъс не заслужаваше да го обичат.
ГЛАВА ВТОРА
Дворецът на Малори на площад Гроувнър бе ярко осветен. Повечето от обитателите му бяха в спалните си — готвеха се за бала на дук и дукеса Шепфърд. Слугите бяха по-заети от обикновено и тичаха от единия до другия край на двореца.
Лорд Маршъл настояваше вратовръзката му да бъде колосана по-плътно. Лейди Клер искаше лека закуска. През целия ден й бе прекалено нервно, за да яде. Лейди Даяна се нуждаеше от горещ посит1 — да я поуспокои. Господ да благослови нея, първия й сезон и първия й бал; не беше хапнала нищо цели два дена. Лорд Травис не можеше да намери новата си плисирана риза, без някой да му помогне. Лейди Ейми просто се нуждаеше от ободряване. Само тя от цялото семейство не можеше да отиде на бала, защото бе още малка — даже за бал с маски, където все едно нямаше да я познаят. Каква досада е да си на петнайсет!
От всички готвещи се за бала само лейди Реджина Аштън не беше дъщеря на лорд Едуард Малори. Тя беше негова племенница и първа братовчедка на многобройната му челяд. Разбира се, лейди Реджина си имаше прислужница да й носи каквото потрябва, но тя очевидно не го правеше, защото никой не бе виждал и двете повече от час.
Часове наред къщата бръмчеше като кошер от работа. Лорд и лейди Малори бяха почнали да се готвят много по-рано, защото бяха поканени за официалната вечеря, давана преди бала за шепа отбрани гости. Те тръгнаха преди малко повече от час. Двамата братя Малори щяха да придружават сестрите си и братовчедката. Това бе голяма отговорност за младежите — единият току-що завършил университета, а другият — все още студент.
До днес Маршъл Малори не се бе надявал да придружава някое от момичетата на семейството. Неочаквано една приятелка го помоли да дойде в каретата им. Да получиш такава молба именно от тази дама си беше истински късмет.
Откакто я видя за пръв път миналата година, той бе лудо влюбен в нея. Беше си дошъл у дома за празниците. Тя не го окуражи дори с една дума. Но сега той бе на двайсет и една, бе завършил училище и бе станал самостоятелен мъж. Е, сега можеше да се отдели в самостоятелно домакинство, ако поиска. Можеше да поиска ръката на някоя дама и да се ожени. Чудесно е да достигнеш пълнолетие!
Лейди Клер също мислеше за възрастта. Тя беше двайсетгодишна и това бе ужасно, както и да го разглеждаш. Този сезон й беше трети и тя нито си бе намерила съпруг, нито даже се бе сгодила! Имаше няколко предложения, но никой от кандидатите не можеше да се обсъжда сериозно. О, тя беше доста хубавичка — русокоса, с бяла кожа… Всичко й беше русо и това бе проблемът. Тя бе просто… хубавичка. Нямаше нищо общо с поразителната красота на братовчедката Реджина. В компанията на това по-младо момиче преставаха да я забелязват. Тежка съдба: тя трябваше да се появява заедно с Реджина вече втори сезон.
Клер бе ядосана. Братовчедката трябваше вече да се е омъжила. Имаше десетки предложения. И не че не искаше. Тя като че ли силно го желаеше, изглежда сякаш по-отчаяно от Клер искаше да се задоми. Но по една или друга причина всички предложения биваха отклонявани. Даже обиколката на Европа не й донесе съпруг. Реджина се бе върнала в Лондон миналата седмица и продължаваше да търси.
Тази година в групата на съперниците се включваше и Даяна, родна сестра на Клер. Малко й оставаше да навърши осемнайсет и беше редно да я накарат да чака една година, преди да се появи в обществото. Но родителите им считаха, че Даяна е пораснала достатъчно и може да се позабавлява. Изрично й бе забранено обаче да мисли сериозно за какъвто и да било млад мъж. Беше й рано да се омъжва, но иначе можеше да се забавлява както си иска.
Клер си мислеше с нарастващо раздразнение: следващият номер на родителите им щеше да бъде представянето в обществото на Ейми, щом навърши шестнайсет. Сега тя бе на петнайсет. Можеше да си го представи! Догодина, ако не се е омъжила дотогава, Клер ще трябва да се състезава и с Даяна, и с Ейми. Също като Реджина, Ейми бе поразително красива с тази нейна мургава кожа, каквато имаха много малко хора от семейство Малори. Клер трябваше да си намери съпруг този сезон, ако ще това да й струва живота.
Клер едва ли можеше да си представи, че красивата й братовчедка се измъчва от същите мисли. Реджина Аштън се взираше в образа си в огледалото, докато Мег, прислужницата, навиваше дългата й черна коса, за да намали дължината й и да й направи модна прическа. Реджина не виждаше нито леко скосените си очи с техния стъписващ кобалтово-син цвят, нито леко нацупените си пълни устни, нито малко прекалено бялата кожа, която контрастираше така драматично с черната й коса и с дългите, черни като сажди мигли. Виждаше мъже, легиони мъже — французи, швейцарци, австрийци, италианци, англичани — и се чудеше защо още не е омъжена. А не беше и да не е опитвала!
Реджи, както често я наричаха, можеше да избира между толкова много мъже, че то си беше за чудене. Даже беше смущаващо! Тя беше сигурна, че би могла да бъде щастлива поне с една дузина от тях. За две дузини си беше помислила, че се влюбва. Множеството просто не ставаха по една или друга причина. Но онези, които според Реджи бяха подходящи, вуйчовците й отхвърлиха.
Ох, тежко е да имаш четирима вуйчовци, които много те обичат! Тя май че ги обожаваше — и четиримата.
Джейсън, сега четирийсет и пет годишен, бе станал глава на семейството на шестнайсет години и бе поел отговорността за тримата си братя и за сестра си — майката на Реджи. Джейсън вземаше отговорностите си на сериозно. Понякога дори прекалено сериозно. Въобще той си беше сериозен човек.
Едуард бе пълна негова противоположност — веселяк, безгрижен и отстъпчив, с живо чувство за хумор. С една година по-млад от Джейсън, Едуард се бе оженил за леля Шарлът на двайсет и две години и беше изпреварил Джейсън значително. Имаше пет деца — три момичета и две момчета. Братовчедът Травис,
