магарешкото му търпение. За нещастие неговият „Портунас“ беше единственият кораб в пристанището. Представяш ли си, той дори се изсмя, когато му казах, че вече съм твърде стара и Малкълм няма да ме иска.
Мак едва успя да потисне широката си усмивка. Нищо чудно че Томас се забавляваше от тревогите на сестра си. В миналото малката госпожица не се тревожеше от вида си; красотата й разцъфтяваше бавно. По онова време вниманието й бе съсредоточено върху кораба, който щеше да получи за осемнадесетия си рожден ден. Но и от „Скайларк“ се интересуваше дотолкова, доколкото притежанието на собствен кораб щеше да осигури подходящ съпруг. И без това Мак беше на мнение, че младия Камерън е поискал ръката на Джорджина само по тази причина, преди да потегли с Уорън на дългото плаване към Далечния Изток, което щеше да продължи няколко години.
Минаха цели шест години, но Джорджина не искаше и да знае за добрите съвети на братята си, които настояваха тя да забрави Малкълм. Дори когато войната свърши и момъкът не се появи, тя не се предаде. Това поне би трябвало да накара Томас да се замисли. Джорджина нямаше никакво намерение да продължава да се мъчи, докато той се завърне от търговското си пътуване. Нима тя не беше изпълнена с жажда за приключения също като останалите от семейството? Не беше ли олицетворение на нетърпението? Всъщност всички би трябвало да го знаят. По онова време Томас не гледаше на този проблем като на свой, защото в края на лятото брат му Дрю щеше да се върне от плаване и да прекара няколко месеца в къщи, преди да поеме следващия курс. А Дрю не отказваше нищо на единствената си сестра. Само че Джорджина нямаше търпение да изчака завръщането му. Тя купи тайно билети за един кораб, пристигнал в пристанището три дни след заминаването на Томас. Постара се да убеди Мак, че трябва да я придружи; толкова умело, че накрая той вече не беше сигурен кой от двамата е стигнал до тази идея.
— Слушай, момиче, търсенето ни напредва много добре, като се има предвид, че из Лондон се движат повече хора, отколкото из цял Кънектикът. Имаме късмет, че „Погром“ е в пристанището и екипажа му е разпуснат. Мъжът, с когото ще се срещна утре вечер, познава всички моряци. А днешният ми осведомител ме увери, че Малкълм напуснал кораба заедно със същия този мистър Уилкокс. Той със сигурност знае къде можем да го намерим.
— Това наистина не звучи лошо — съгласи се Джорджина. — Този мистър Уилкокс би могъл да ни отведе право при Малкълм. Аз… Мисля, че е най-добре да дойда с теб.
— Да не си посмяла! — изръмжа Мак и я изгледа сърдито. — Срещата ще се състои в една пристанищна кръчма.
— Така ли?
— По дяволите! Достатъчно лошо е, че си тук. Не ме затруднявай още повече!
— Но, Мак…
— Без „но“, малката. — Мак изглеждаше неумолим, но бързият поглед на Джорджина му даде да разбере, че каквото и да стори, ще бъде напразно: тя беше твърдо решена да наложи волята си. Фактът, че беше в Лондон вместо в къщи, в Кънектикът, както предполагаха братята й, беше достатъчно доказателство за ината й.
ГЛАВА ВТОРА
От другата страна на реката, в изискания Уестенд, каретата на сър Антъни Малори спря пред една от елегантните градски къщи на Пикадили. Това беше ергенската му резиденция — а сега в нея щеше да живее младата му съпруга лейди Рослин.
Джеймс Малори, братът на Антъни, който също живееше там по време на пребиваванията си в Лондон, побърза да слезе в салона, тласкан от любопитство да узнае защо брат му се прибира толкова късно. Успя навреме, за да проследи смаяно как една млада и красива дама бе пренесена през прага. Без да подозира, че има работа с новобрачни, Джеймс побърза да се извини.
— Сигурно преча?
— Точно така — отговори Антъни и понесе сладкия си товар нагоре по стълбата. — Но щом си тук, ще те осведомя, че току-що се ожених за тази дама.
— Какво означава това, по дяволите?
— Вярно е — потвърди със звънък смях младата лейди. — Нима помислихте, че ще позволя на чужд човек да ме пренесе през прага?
Смайването, изписало се по лицето на Джеймс, накара Антъни да спре за миг.
— Велики Боже, Джеймс, ти загуби ума и дума! Знаеш ли откога жадувам да те видя в това състояние! Прощавай, но нямам желание да чакам, докато се свестиш. — И продължи пътя си.
Мина доста време, преди Джеймс да успее да затвори устата си. Забеляза чашата с бренди, която все още стискаше в ръка, и побърза да погълне съдържанието й. Виж ти! Антъни окован във веригите на брака! Един от най-скандалните донжуани на Лондон — освен него самия, защото Джеймс също обичаше да се кичи с тази титла, преди да напусне Англия преди десет години. Но Антъни? Каква беше причината да извърши такава ужасяваща постъпка?
Вярно, момичето беше красиво, но Антъни можеше да я има и по друг начин. Джеймс случайно знаеше, че брат му вече я е прелъстил. И то миналата нощ. Защо сега се женеше за нея? Тя нямаше дори семейство, което би настоявало за брак — макар че надали имаше човек, който би могъл да принуди Антъни да извърши нещо против волята си. С изключение може би на най-големия им брат Джейсън, маркиз Хаверстън. Всъщност и той се бе опитвал безуспешно години наред.
Никой не бе опрял пистолета в челото на Антъни, за да го принуди да вземе това смешно решение. Той не беше и мекушав като Никълъс Идън, виконт Монтие, който някога се преклони пред волята на тяхното семейство и се ожени за племенницата им Рийгън, или Реджи, както й казваха. Всъщност самият Антъни бе помогнал много за осъществяването на тази женитба. Джеймс много искаше и той да присъства — и да допринесе своя дял! Но по онова време семейството не знаеше нищо за завръщането му в Англия. Това обаче не му попречи да издебне виконта и да уреди с него една стара сметка. Поради последвалото яко сбиване онзи негодник едва не пропусна сватбата с Рийгън, любимата племенница на Джеймс.
Клатейки глава, той седна в салона и придърпа по-близо гарафата с бренди. Надяваше се няколко силни питиета да го приближат до верния отговор. Не, тази венчавка не беше сключена от любов. След като през всичките тези години, през които двамата с Антъни преследваха слабия пол, брат му никога не се подаде на това глупаво чувство, Джеймс смяташе, че Антъни е също така добре имунизиран срещу него, както той самият. Необходимостта от наследник също не беше достатъчно основание, защото наследяването на титлата отдавна беше осигурено. Джейсън, най-старият брат, имаше голям син, Дерек, който уверено вървеше по стъпките на вуйчовците си. Едуард, вторият брат от семейство Малори, имаше пет деца, вече на възраст за женитба, с изключение на малката Еми. Самият Джеймс също имаше син — макар и незаконен, за съществуването на който бе узнал едва преди шест години. Дотогава не подозираше, че има дете, отгледано от майката в кръчма и продължило да работи там след смъртта й. Джереми беше седемнадесет годишен, но по нищо не отстъпваше на баща си в склонността към лудории. Не, Антъни не бе принуден да се ожени от грижа за продължението на семейството.
Джеймс се разположи удобно на дивана, който за съжаление беше твърде малък за ръста му. Продължавайки да разсъждава, той насочи мисълта си към новобрачните и заниманията им на втория етаж: съвършено лице, чувствени устни, които се извиваха в подигравателна усмивка — тези прелести не можеха да бъдат отречени на младата дама. Въпреки това не намираше приемливо обяснение за внезапното решение на Антъни. Да сключи брак — той самият никога нямаше да извърши такава грешка. Все пак трябваше да признае, че щом Антъни е решил да се гмурне дълбоко в нещастието, по-добре е да го направи с такава прекрасна жена като Рослин Шедуик. Не — от днес тя беше вече Малори, но въпреки това бе жена от класа.
Самият Джеймс също си беше поиграл с мисълта да прелъсти Рослин, въпреки, или може би точно заради това, че брат му също я ухажваше. Това не беше нещо необикновено. През дългите години необуздан живот двамата много пъти бяха насочвали стрелите си към една и съща жена. За тях това беше нещо като спорт: побеждаваше онзи, който пръв получаваше недвусмислени аванси от дамата. Антъни беше наистина забележителен мъж и бедните дами никога не можеха да му устоят — също като на Джеймс.
Двамата братя бяха напълно различни на външен вид. Антъни беше по-висок, по-строен и беше
