Барманката не си направи труд да погледне вързопа в ръката на Джеймс, но Джорджина усети почти физически желанието й да го има. Всеки с вкуса си, каза си тя.
— Свършвам в два — осведоми го момичето.
— Тогава в два.
— Не може с две. Едната е в повече — изръмжа внезапно изникналият от мрака грамаден моряк и им препречи пътя.
Джорджина простена. Този беше истински побойник. Но и той ще си получи заслуженото, добави мислено тя. Все още не знаеше как изглежда спасителят й. Напълно бе забравила брат му. В този миг той пристъпи напред и попита:
— Смятам, че сега нямаш време да се занимаваш с този тип, така ли е, Джеймс?
— Всъщност не…
— Така си и мислех.
— Дръж се настрана, човече — изръмжа предупредително морякът. — Той няма право да влиза в нашата кръчма и да отмъква едновременно две от жените ни.
— Две? И тази ли е от вашите уличници? — Братът хвърли бърз поглед към Джорджина, която го изгледа е омраза. Той се поколеба и се обърна към нея: — Негова ли си, сладурче?
Ох, как й се искаше да каже да, ако това можеше да я спаси от двамата дръзки негодници. Толкова я беше яд на англичаните, особено на този, който носеше името Джеймс и който я беше сграбчил толкова грубо. Ала обстоятелствата я принудиха да преглътне яда си и да поклати глава в знак на отрицание.
— Въпросът е изяснен. А сега бъди добро момче и се махни от пътя ни.
Морякът не се помръдна.
— Няма да ти я дам!
— О, по дяволите! — промърмори изнервено лордът и стовари един юмрук в лицето му.
Приятелят на моряка се надигна със заплашително ръмжене, но не беше достатъчно бърз и вторият добре прицелен удар го запрати обратно на стола. От носа му потече кръв.
Лордът се извърна бавно и огледа присъстващите с високо вдигнати вежди.
— Има ли още някой?
Мак се ухили облекчено, зарадван, че не му се бе наложило да се бие с двамата англичани. Другите мъже в кръчмата също бяха на мнение, че не ги очаква нищо добро. Веднага бяха познали опитния боксьор и не се помръднаха.
— Добре, стари момко — поздрави го Джеймс. — Да тръгваме ли?
Антъни направи дълбок поклон и се ухили.
— След вас, милостиви господине.
Излязоха навън и Джеймс пусна момичето да стъпи на краката и на светлината на фенера Джорджина огледа внимателно лицето му, поколеба се за миг, но после силно го изрита по пищяла и хукна да бяга. Джеймс изруга и се затича след нея, но само след няколко метра осъзна, че преследването е безсмислено. Джорджина бе потънала в тъмната уличка.
Той се обърна и изруга още по-ядно, защото установи, че Мак също се е разтворил в мрака.
— Къде, по дяволите, изчезна проклетият шотландец?
Антъни се превиваше от смях.
— Какво става?
Джеймс направи опит да се усмихне.
— Шотландецът избяга!
А тъни успя да се овладее.
— Ама че работа! Тъкмо исках да го попитам защо двамата се обърнаха при името Камерън.
— Какво ме интересува! — озъби се Джеймс. — Как да я намеря сега, като не знам коя е?
— Да я намериш? — Антъни отново избухна в смях. — Заслужаваш си наказанието. Какво искаш от една опърничава коза? Забрави ли, че другата чака с копнеж завръщането ти?
Но уговорката с барманката вече не интересуваше Джеймс.
— Тази жена ми направи силно впечатление — призна той със свиване на раменете. — Но мисля, че си прав. Малката барманка ще се справи по-добре — макар че е прекарала също толкова време в твоя скут, колкото и в моя. — Въпреки това той огледа изпитателно пустата улица, преди двамата да се качат в каретата.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Джорджина се бе свила, треперейки, на последното стъпало на влажната стълба, която водеше надолу към приземния етаж. и не смееше дори да диша. Нито един лъч светлина не достигаше до тези последни стъпала, в чийто мрак бе потърсила убежище. Откъм мрачната сграда не долиташе нито звук, над пустата улица също цареше дълбока тишина.
Джорджина трепереше, но не от студ, защото все пак беше лято и в Лондон беше топло също като в родния й Кънектикът. По-скоро беше от шока, страха и множеството изненади през последните часове и дни. Кой можеше да помисли, че този грубиян е толкова красив? Тя все още усещаше очите му върху тялото си, виждаше пред себе си изящните черти на лицето му — любопитно, но и твърдо, с кристални очи, които блещукаха възхитително зелени. Изразът на тези очи изглеждаше толкова… толкова заплашителен, каза си неволно тя. Тези очи можеха да вдъхнат страх дори в сърцето на мъж, да не говорим за жена. В погледа му нямаше и следа от смущение, той беше прям и неумолим и причиняваше студени тръпки.
Въображението й заплашваше да се развихри, но Джорджина не се съпротивляваше. Погледът, с който я бе наблюдавал непознатият, изразяваше само любопитство, опитваше се да си внуши тя. Но не, имаше и друго. В очите му се четеше нещо друго, непознато. Тя не можеше да го опише, но то я смущаваше и плашеше. Какво ли беше?
Всъщност какво значение имаше това сега? Защо изобщо си блъскаше главата заради някакъв непознат? Надали щеше да го види отново. И слава Богу! Щом изранените й ръце и крака престанеха да болят, вече нямаше да мисли за него.
Дали Джеймс беше име или фамилия? Все едно. Какви широки рамене. Мъж като скала — истински смелчага. А тези мускули, тези силни ръце, които я държаха — страхотни. Тя усети как по лицето й се плъзна усмивка. О, Господи, не! Край с тия детинщини! Той беше просто една голяма маймуна, макар и интересна, трябваше да признае. Освен това беше англичанин и твърде стар за нея. Един от онези богати лордове, които си въобразяват, че с пари и власт могат да вземат всичко, което поискат. Тези надути пуяци очевидно не признаваха никакви правила. Нима не се беше възползвал най-безсрамно от затруднението й? Какъв негодник, какъв мръсник…
— Джорджи? — прозвуча в мрака дрезгав шепот.
— Тук съм, Мак, долу! — извика в отговор тя.
Стъпките му бавно се приближиха и след малко фигурата му изникна на горното стъпало.
— Можеш да излезеш, малката. Улицата е пуста.
— Вече го забелязах — изръмжа сърдито Джорджина и тръгна нагоре по стълбата. — Къде беше толкова време? Да не те задържаха?
— Не, просто изчаках около кръчмата, за да бъда сигурен, че няма да те преследват. Русият смяташе да го направи, но брат му се надсмя и той се отказа.
— Да не мислиш, че щеше да ме хване това надуто конте — изсъска възмутено Джорджина.
— Радвай се, че не опита — отговори сухо Мак и я поведе към улицата. — Може би следващия път ще ме послушаш…
— Ако наистина съм пренебрегнала изричното ти предупреждение, Мак, през цялата следваща седмица няма да кажа нито думичка, обещавам ти.
— Е, това ще бъде истинска благодат.
— Спечели. Имаше право, признавам. Никога вече няма да се приближавам до пристанищна кръчма. А там, където живеем, ще използвам само задната стълба. Прощаваш ли ми? Все пак едва не те пребиха заради мен.
— Не се извинявай за нещо, което не беше по твоя вина. Тези двама господа ме сбъркаха с някой друг,
