даваше предимство пред многото градски красавици, беше значителната зестра. На осемнадесетия си рожден ден щеше да получи собствен кораб от компанията „Скайларк“, както бе станало с всеки от братята й. Тя нямаше да стане капитан на своя кораб, но бъдещият й съпруг щеше да го управлява. Оставаше само дискретно да уведоми Малкълм.
Планът беше изплетен великолепно, но Джорджина не виждаше причина да се срамува от себе си, особено когато установи, че той действа. Няколко седмици преди шестнадесетия й рожден ден Малкълм започна да я ухажва. На самия рожден ден той й се обясни в любов и й направи предложение за женитба. Шестнадесетгодишна, сгодена и влюбена до уши, тя едва не се пръскаше от щастие. Угризенията на съвестта бяха изтикани някъде много надалеч. Фактът, че чисто и просто си бе купила съпруг, не я засягаше особено. Все пак никой не принуждаваше Малкълм да я вземе за жена. Той получаваше онова, което искаше, тя също. Освен това Джорджина беше съвсем сигурна, че и той изпитваше нещо към нея и че с течение на времето чувствата му ще се усилят. И всичко щеше да мине добре, ако не се бяха намесили тези проклети англичани, мътните да ги вземат дано!
За съжаление войната успя да отдели Малкълм от нея. Братята й също се опитваха да я разубедят. Джорджина случайно узна, че те са се съгласили на този годеж само за да забавят женитбата. Всички бяха твърдо убедени, че малката им сестричка още дълго ще променя вкуса си по отношение на мъжете и се съгласиха тя да сключи брак едва след като навърши осемнадесет години. Ала Джорджина остана вярна на първия си избор. Когато войната свърши, братята й не спестиха добрите си съвети, че е време да си потърси друг мъж. Не й липсваха кандидати за женитба. Богатата зестра привличаше ухажорите като мухи на мед. Освен това тя не беше заслепена дотам, че да не забележи промените във външността си. Въпреки това остана лоялна към избраника си, макар че й беше много трудно да извини дългото му отсъствие. От края на войната бяха минали цели четири години, а той все още не се бе завърнал, за да я вземе за жена. Сигурно е имал основателни причини. Днес най-после щеше да го види отново и със сигурност щеше да напусне Англия като негова законна съпруга.
— Пристигнахме, малката.
Джорджина огледа любопитно красивата къщичка с прясно боядисани стени и грижливо поддържани лехи с рози в предната градина. Тя трепереше от нерви, непрекъснато потриваше овлажнелите си ръце и сякаш изобщо нямаше намерение да слезе от коня. Толкова беше потънала в мислите си, че изобщо не бе забелязала кога са спирали пред малката църква, където Мак се осведоми за къщата.
— Може би той не си е у дома? — пошепна несигурно тя.
Без да обръща внимание на съмненията й, Мак протегна нетърпеливо ръце, за да я свали от седлото. От комина се издигаха бели облачета — сигурен знак, че къщата е обитавана. Джорджина продължи да хапе нервно устните си, после внезапно изпъна рамене и си каза, че всъщност няма основания за безпокойство. Тя беше толкова красива. Малкълм нямаше да има друг избор, освен да се възхити от вида й и да бъде щастлив, че най-после го е намерила.
Остави се Мак да я свали от коня и го последва по павираната пътечка. Всъщност имаше нужда от минутка за себе си, за да си отдъхне, да успокои лудото биене на сърцето си, но Мак не се съобразяваше с такива дреболии. Той се отправи към вратата и решително почука. Веднага им отвориха. На прага застана Малкълм. Чертите на лицето му бяха избледнели в съзнанието й, но веднага се появиха отново. Малкълм почти не се бе променил. Около очите му имаше няколко бръчици, типични за моряците, които непрекъснато са изложени на ветровете и соления морски въздух. Но изглеждаше учудващо млад за двайсет и четирите си години. Беше се издължил, и то доста. Да, на ръст беше почти колкото онзи Джеймс. Божичко, защо точно сега трябваше да се сети за дръзкия англичанин? Малкълм беше станал по-висок, но не и по- широкоплещест. Пак си беше тънък като върлина, но така й харесваше повече. В момента нямаше особен вкус към широки рамене и изпъкнали мускули.
Всъщност Малкълм изглеждаше добре, дори много добре. Джорджина изобщо не забеляза детето, което годеникът й носеше на ръце, хубавко русо момиченце на две годинки. Тя беше втренчила очи в лицето на намерения любим. Той обаче я гледаше, сякаш не я познаваше. Не можеше да се е променила чак толкова. Най-после по лицето му се изписа безкрайно учудване. Джорджина беше последният човек, който очакваше да види пред вратата си.
Време беше да каже нещо за поздрав, но главата й беше празна, а от устните не се изтръгваше нито дума. Погледът на Малкълм се отдели от нея и се насочи към Мак. Внезапно лицето му се разведри и бе огряно от радостна изненада. Като позна Мак, той весело го поздрави с добре дошъл, без нито за миг да помисли какво означава тази реакция за Джорджина, която бе прекосила половината свят, за да го открие.
— Йън Макдонел! Вие ли сте наистина?
— Разбира се, момчето ми, в цял ръст.
— Тук, в Англия? — Малкълм невярващо разтърси глава и едва успя да се усмихне. — Наистина успяхте да ме изненадате. Заповядайте, влезте! Каква изненада!
— За всички ни, доколкото виждам — отговори доста рязко Мак и подканващо кимна към Джорджина: — Да не си си глътнала езика, малката?
— Да — отвърна едва чуто тя и колебливо го последва в малкия салон. Огледа се бегло, после устреми студен поглед в годеника си. — На кого е това дете?
Мак се покашля и се зае да оглежда дървения таван, сякаш там имаше нещо много интересно.
Малкълм хвърли хладен поглед към Джорджина и остави малката на пода.
— Познаваме ли се, госпожице?
— Нима наистина не можеш да ме познаеш? — попита невярващо тя и в същото време усети нещо като облекчение.
Малкълм замислено смръщи чело.
— Би трябвало да ви познавам, така ли?
Мак отново се покашля, но Джорджина го дари с унищожителен поглед и се обърна със сияеща усмивка към любимия си.
— Да, би трябвало. Но ти прощавам. Разделиха ни доста отдавна, а всички ме уверяват, че външният ми вид е много променен. — Тя се усмихна и нервно продължи: — Чувствам се извънредно неловко, че се налага да се представя точно на теб. Аз съм Джорджина Андерсън, твоята годеница.
— Малката Джорджи? — Малкълм се опита да се засмее, но не успя и от гърлото му се изтръгна странно бълбукане. — Това не може да бъде вярно! Джорджи?
— Уверявам те…
— Но това е невъзможно! — изплъзна се от устата му по-скоро уплашено, отколкото със съмнение. — Ти си истинска красавица! А тя не беше… — искам да кажа, не изглеждаше… Не, никой не може да се промени чак толкова!
— За съжаление трябва да ти възразя — отговори хладно Джорджина. — Все пак аз не се промених за една нощ. Ако беше до мен, щеше да наблюдаваш отблизо развитието ми. Но теб те нямаше. Даже Клинтън се изненада, когато ме видя след тригодишно плаване по море. Но поне знаеше коя съм!
— Все пак той ти е брат — възпротиви се слабо Малкълм.
— А ти си ми годеник! — изстреля тя.
— Господи, нима още вярваш… Та оттогава минаха пет или шест години! Не съм си и помислил, че ще ме чакаш. Имаше война. Всичко се промени. Не разбираш ли?
— Не, разбира се, че не! Когато избухна войната, ти нямаше друг изход, освен да останеш на английския кораб. Не си виновен. Но все пак си американец, нали?
— Там е работата, момиче. Никога не се почувствах истински американец. Семейството ми прояви желание да се засели там. Но не и аз.
— Какво искаш да кажеш, Малкълм?
— Аз съм англичанин, винаги съм бил такъв. Когато ме взеха войник в началото на войната, признах това съвсем открито. И тъй като бях млад, те ми повярваха, че не съм дезертьор. Взеха ме във флотата и аз им бях благодарен. Беше ми все едно под чий флаг плавам. Главното беше, че бях в морето. И успях, повярвайте. Сега съм втори кормчия на…
— Знаем кораба — прекъсна го остро Джорджина. — Чрез него те намерихме. Трябваше ни повече от месец. Една американска търговска компания никога не пази списъците на отцепилите се моряци. Братята ми
