винаги знаят къде са екипажите им, когато корабът е в пристанището… Но това вече няма значение. Ти си станал поддръжник на англичаните! Четиримата ми братя доброволно предоставиха корабите си в служба на родината по време на войната. Знаеш ли, че лесно можехте да се срещнете в бой?
— Успокой се, мила — намеси се Мак. — Нали знаеш, че е бил принуден да се бие срещу нас.
— Това да, но той открито признава, че е предател!
— Не, той призна само лоялността си към отечеството. Никой не би го обвинил в предателство.
Прав беше. Джорджина бе принудена да се съгласи, макар че никак не й се искаше. Да вървят по дяволите всички англичани! Как мразеше тия адски изчадия! Не само й бяха взели годеника, ами го бяха привлекли на своя страна. Сега Малкълм беше англичанин и очевидно се гордееше с това. Все пак той си оставаше неин годеник — а войната беше свършила.
Лицето на Малкълм се оцвети в пурпурно червено. Дали се смути или се ядоса на обвиненията й, тя не знаеше. Във всеки случай нейните бузи пламтяха от гняв. Не така си бе представяла новата среща с любимия.
— Мак е прав, Малкълм. Съжалявам, че избухнах. Тези стари истории… Те вече не са важни. Всъщност нищо не се е променило. Чувствата ми към теб са същите. Това, че сега стоя пред теб, е достатъчно доказателство.
— Да, но въпреки това не разбирам защо си дошла.
Джорджина го изгледа смаяно, после очите й се присвиха в тесни цепки.
— Защо? Отговорът би трябвало да бъде ясен. Въпросът по-скоро е защо изобщо е трябвало да идвам. А на този въпрос ще отговориш ти. Защо не се върна в Бриджпорт веднага след войната?
— Нямаше причина.
— Така ли? — Дъхът секна в гърдите й. — Аз съм на друго мнение. Имаше една малка подробност — нашата сватба. Или предпочете да я забравиш?
Малкълм не посмя да я погледне в очите, но отговори:
— Не съм я забравил. Само си казах, че ти няма да пожелаеш да се омъжиш за англичанин.
— По-скоро е било обратното: ти не си искал да се ожениш за американка — поправи го студено тя.
— Не, не беше така — опита се той да се защити. — Честно, не вярвах, че ще ме чакаш. Корабът потъна и помислих, че ме смяташ за мъртъв.
— Ти май забравяш, че произхождам от моряшко семейство? Вярно е, научихме, че корабът ти е потънал. Но също така узнахме, че нито един член на екипажа не е загинал. За съжаление не успяхме да разберем какво е станало с теб по-нататък… Най-после някой те видял на борда на „Погром“. Готова съм да призная, че си имал известно право да не се върнеш при една годеница, която вероятно изобщо не те чака. Но най-малкото, което може да се изисква от теб, е да си изясним отношенията. Трябваше поне да ми пишеш, щом пътуването ти се е сторило толкова дълго и трудно. От известно време насам пощенските връзки между нашите две страни са редовни и сигурни. Самата аз видях няколко английски кораба в нашето пристанище.
Джорджина съвсем съзнателно влагаше тази подигравка в гласа си. Само като си помислеше колко години бе чакала този мъж. Мъж, който изобщо е нямал намерение да се върне при нея! Сигурно никога нямаше да го види отново, ако не беше дошла в Англия. Тя беше дълбоко наранена и не обръщаше внимание на обясненията му. Малкълм изобщо не я поглеждаше.
— Но аз ти писах.
Тя веднага разбра, че я лъже. Той просто не искаше да нарани гордостта й, този жалък подлец. Очевидно не проумяваше, че тя е пожертвала гордостта си още преди много години, за да го има. Нямаше смисъл да се вълнува толкова от лицемерните му извинения, защото всичко беше лъжа. Господи, та самата тя бе му измисляла много по-достоверни оправдания през дългите години чакане! Какви ги говореше той!
Джорджина положи усилия да потисне напиращия гняв, макар че беше безкрайно разочарована от Малкълм. Значи той не беше толкова съвършен, искрен и честен, за какъвто го беше мислила винаги. Сега се чувстваше изигран и притиснат до стената, но поне не искаше да нарани чувствата й с жестоката истина. Всъщност, погледнато от друга гледна точка, това говори в негова полза, каза си тя.
— Очевидно писмото не е стигнало до мен, Малкълм — отговори равнодушно тя, без да обръща внимание на многозначителното пухтене на Мак. Много й се искаше да го срита в пищяла. — Приемам, че в писмото си ми писал за края на войната?
— Хм…
— Вероятно си ме осведомил за внезапно пламналата в сърцето ти любов към родината?
— Точно така.
— И във връзка с това официално си отказал годежа?
— Да, аз…
Джорджина гневно го прекъсна:
— Или си изразил надежда, че все още искам да се омъжа за теб?
— Сигурно…
— И когато не си получил отговор, си решил, че имам друг?
— Да, точно така беше.
От устните на младата жена се изтръгна тиха въздишка.
— Колко жалко, че писмото не е стигнало до мен. Колко пропилени години.
— Какво искаш да кажеш?
— Не се изненадвай толкова, Малкълм. Все още съм готова да се омъжа за теб. Нали само за това съм дошла. Но те моля, не искай от мен да живеем в Англия. Не мога да изпълня желанието ти. Ти можеш да ме посещаваш толкова често, колкото искаш. Като капитан на моя кораб „Амфитрита“ ще имаш възможност да търгуваш само с Англия, ако така искаш.
— Аз… За Бога, Джорджи, аз…
— Малкълм? — прекъсна го младата жена, която внезапно бе изникнала зад него. — Защо не ми каза, че имаме гости? — Тя се обърна е открита усмивка към Джорджина: — Аз съм Мег Камерън, мадам. Сигурно идвате от господарската къща? Там пак има празник, нали?
Джорджина изгледа слисано жената, после отмести поглед към петгодишното момченце, което плахо се криеше зад полите й. То имаше сини очи, тъмни коси и приличаше изцяло на Малкълм. Очите й се насочиха към бащата на момчето, който внезапно прежълтя като болник.
— Това сестра ти ли е, Малкълм?
— Не.
— Не съм си го и помислила.
ГЛАВА ШЕСТА
Без поздрав за сбогом. Без добри пожелания. Дори без „Върви по дяволите!“ Джорджина просто се обърна и побърза да се махне от хубавата бяла къща — и да остави зад себе си всички надежди и момински мечти. Мак промърмори няколко учтиви извинения и тръгна след нея. После побърза да й помогне да се качи на седлото.
Шотландецът беше достатъчно мъдър да не коментира случилото се, докато не оставиха селото зад гърба си. Джорджина полагаше големи усилия да пришпорва коня си. „Само да се махна оттук, колкото се може по-бързо“ — тази мисъл биеше като чук в съзнанието й, но конят беше стар и не желаеше да бърза. Удобният тръс даде възможност на Мак да разгледа отблизо спътницата си и да проникне зад каменната фасада на лицето й. Мак не беше лош човек, но бе ужасно нетактичен и то най-вече в моментите, когато най не трябваше.
— Защо не си поплачеш, малката?
Момичето не реагира и той не продължи да настоява. Дълбоко в сърцето й обаче кипеше луд гняв, който трябваше да избие навън.
— Прекалено съм ядосана, за да рева. Този проклет негодник се оженил още при първата си отпуска на сушата, дълго преди края на войната. Нищо чудно, че е станал истински англичанин. Затова трябва да
