с когото нямам нищо общо.
— Но те също търсеха някакъв Камерън. Ами ако става въпрос за Малкълм?
— Не, това е невъзможно. Те ме сметнаха за Камерън заради външния ми вид. Питам те, приличам ли поне малко на изчезналия ти годеник?
Джорджина бързо се успокои, поне по отношение на Малкълм, и лека усмивка огря лицето й. Преди години, когато получи предложението за женитба и го прие с въодушевление, Малкълм беше тънък като върлина осемнадесетгодишен хлапак.
Днес трябва да беше голям мъж, може би дори още по-висок. Но цветът на лицето му, черните коси и сините очи, които толкова много приличаха на очите на дръзкия англичанин, те със сигурност бяха останали. Освен това Мак беше с цели двадесет години по-стар от Малкълм.
— Е, добре, който и да е техният Камерън, отсега ми е жал за него.
— Уплаши се, нали? — ухили се Мак.
— Моля те, та те бяха двама!
— Ти обаче си имаше работа само с единия. Или не съм видял правилно?
В момента тя нямаше никакво желание да се кара с Мак.
— В него имаше нещо… нещо толкова различно, Мак. Искам да кажа, че двамата си приличаха и в същото време бяха различни. Със сигурност са братя, въпреки отликата. Но онзи, който се нарича Джеймс, беше друг… О, моля те, забрави какво казах. И аз самата не знам какво да мисля.
— Учуден съм, че си го забелязала, малката.
— Какво?
— Че Джеймс беше по-опасният от двамата. Достатъчно ми беше да видя как при влизането в кръчмата хвърли кратък поглед към присъстващите, като при това погледна в очите всеки поотделно. С лекота щеше да се справи с цялата тази глутница главорези и накрая щеше да им се изсмее в лицата. Този тип се чувстваше като у дома си сред тази пристанищна паплач, въпреки елегантните си дрехи.
— Нима разбра всичко това с един-единствен поглед? — ухили се Джорджина.
— Е, наричай го, както щеш, инстинкт или житейски опит. Ти самата си го забелязала, затова не се подигравай. Радвай се, че умееш да бягаш толкова бързо.
— Сега пък какво искаш да кажеш? Да не мислиш, че нямаше да ни пуснат да си отидем?
— Мене може би да, но тебе? Не бих бил толкова сигурен. Онзи те държеше толкова здраво, сякаш нямаше намерение да те пусне.
Ако се съдеше по натъртените й ребра, Мак беше прав, но Джорджина не се предаваше.
— Ако не беше ме уловил, непременно щях да счупя проклетия му нос.
— Нали се опита. И какво постигна?
— Би могъл поне малко да ме развеселиш, Мак — въздъхна театрално Джорджина. — Бог ми е свидетел, че преживях ужасни неща.
— С братята си също се боричкахте често — напомни й Мак.
— Това бяха детски игри, освен това оттогава минаха години — изфуча възмутено тя.
— Така ли? А не беше ли миналата зима, когато подгони Бойд през цялата къща? Кипеше от гняв и в очите ти искреше желание за убийство.
— Той е още дете и на всичкото отгоре страшен досадник.
— Мисля, че е по-възрастен от твоя Малкълм — настави меко Мак.
— Стига толкова! — изсъска през рамо Джорджина и закрачи е големи крачки напред. — Ти не си по- добър от другите мъже, Йън Макдонел.
— Защо веднага не кажеш, че си просиш да те съжаляват? — извика след нея той и избухна в луд смях, който с усилия бе сдържал досега.
ГЛАВА ПЕТА
Пътят до Хендън, тихо селце на седем мили северозападно от Лондон, беше чудесен. Мак бе наел две стари кранти, но Джорджина, която иначе презираше всичко английско, не можа да не почувства красотата на местността, през която яздеха. Пътят се виеше през обширни гори, идилични долини и меко издигащи се хълмове, от които се разкриваха все нови и нови възхитителни гледки. Безкрайните, сенчести пътеки бяха обградени с живи плетове от глог, диви рози, орлов нокът и камбанки.
Самият Хендън също беше живописен. Селските къщи се притискаха една до друга, в края на селото се издигаше нова господарски дом и голям приют за бедни с красива тухлена фасада. Вместо да спре пред гостилницата, в която цареше шумно оживление, Мак избра старата, обрасла с бръшлян църква с високи каменни кули, която се издигаше в северния край на селото, и се осведоми от свещеника за къщата на Малкълм.
И двамата се изненадаха, когато узнаха, че Малкълм не живее в Лондон. Минаха три дълги седмици, докато най-сетне откриха мистър Уилкокс, предполагаемия спътник на Малкълм, при което се оказа, че той изобщо не му е приятел. Но въпреки това им даде необходимите сведения. Накрая все пак се намери човек, който знаеше къде живее Малкълм. Мак работеше по половин ден, за да припечели пари за пътуването, а останалата половина посвещаваше на търсене. През това време Джорджина седеше в стаята си — заключена. След случилото се в кръчмата Мак изрично бе настоял тя да не излиза. За съжаление си бе донесла само една книга и я прочете толкова пъти, че накрая й омръзна и я изхвърли през прозореца. При това улучи един гост, който тъкмо излизаше от кръчмата — някакъв провинциален граф, който вдигна такъв скандал, че едва не я изгониха от стаята. Това беше единственото й разнообразие през дългото чакане и Джорджина често изпитваше желание да се покатери по стената или да изхвърли още нещо от прозореца, за да види какво ще стане. Най-после се появи Мак с вестта, че Малкълм живее в Хендън.
Ето че щеше да види отново годеника си, само след няколко минути. Беше толкова развълнувана, че едва се сдържаше. Тази сутрин положи много грижи за тоалета си, повече от всеки друг път. Досега почти не се интересуваше от външния си вид. Облече най-хубавата рокля, която бе донесла от Америка, с цвят на жълтурче и допълнена с подходящо жакетче. По време на ездата непрекъснато внимаваше да не я измачка. Гъстите кестеняви къдрици бяха скрити грижливо под жълто копринено боне, само малки кичурчета се вееха около високото чело. Страните й бяха поруменели, устните блестяха в ярко розово.
Цяла сутрин младата жена се оглеждаше объркано, но изпитателно, гордо изправена върху старата кобила. Докато прекосяваха Хампстед, погледът й следеше всеки мъж в преминаващите край тях карети и по улиците. Самата тя едва ли го осъзнаваше. Джорджина се бе отдала изцяло на спомените си и мечтаеше наяве. Имаше толкова малко спомени от Малкълм — един от друг по-скъпоценни. За първи път го видя в деня, когато брат й Уорън безмилостно я хвърли през парапета на кораба си, защото шегите й му бяха омръзнали. Шестима пристанищни работници скочиха в морето да я спасяват. Поне трима от тях не умееха да плуват и наполовина толкова добре, колкото нея. Малкълм тъкмо беше допил с баща си в корабостроителницата и също реши да се прави на герой. Джорджина доплува до сушата без чужда помощ. Наложи се да спасяват Малкълм, ала постъпката му направи силно впечатление на момичето и изпълни сърцето му с въодушевление. Той тъкмо беше навършил четиринадесет години. Тя беше само на дванадесет. Още тогава реши, че е срещнала най-милото и прекрасно момче на света.
Тези чувства не се промениха особено и през следващите години, макар че при втората им среща Малкълм изобщо не я позна — по-късно също. Тя гостуваше у приятелката си Мери Ан. Малкълм я покани на танц и през цялото време я настъпваше. Вече беше на шестнадесет и изглеждаше почти като мъж. Този път си спомни името й, но целият му интерес беше посветен на най-добрата й приятелка Мери, негова връстница.
Тогава тя все още не бе взела твърдо решение да направи Малкълм свой съпруг, нито му бе дала и най-малък повод да мисли, че детското въодушевление се е превърнало в истинска любов. Трябваше да мине цяла една година, преди да вземе нещата в свои ръце. Малкълм все още беше най-желаният младеж на града, но професионалните му перспективи не бяха особено добри. Джорджина узна, че той има амбиции да се сдобие със собствен кораб. За тази цел трябваше да започне като прост моряк и с много труд да си проправи път нагоре. Джорджина открай време беше честна пред себе си и не си правеше илюзии относно външността си, която можеше да бъде определена като средно добра. Вярно, че имаше петима красиви братя, но очевидно хубостта не беше стигнала за единственото момиче в семейството. Онова, което й
