ме разкрият, ще имам възможност да разбера почтен ли е този мъж или не. Честно казано, съмнявам се. Самото спане в кабината му е най-малката ми грижа. По-трудно ще ми е по цял ден да го търпя наблизо. Не можеш да си представиш колко отвратителен е понякога. Доставя му дяволско удоволствие да проявява безсрамие и нахалство. Призна ми, че това е едно от главните му забавления.
— Какво?
— Да, правилно ме разбра. Доставя му удоволствие да притиска другите хора до стената и да ги унижава. Гледа на тях като на пеперуди, а циничните му забележки са иглите, на които ги набожда.
— Не преувеличаваш ли малко, Джорджи?
Разбира се, че преувеличаваше, но никога нямаше да го признае. Ако наистина беше момчето, за което я смяташе капитанът, държанието му нямаше да й прави впечатление. На всички кораби по-старите се забавляваха да задяват по-младите. А неприличните теми бяха нещо обичайно между мъже. Нали самата тя бе подслушвала неведнъж разговорите между братята си?
За щастие в този миг вратата се отвори с трясък и Джорджина не успя да отговори. Един млад матрос се втурна вътре, видимо облекчен, че е намерил щурмана.
— Топселът се вее на вятъра и заплашва да се разкъса, сър. Мистър Шарп ме изпрати да донеса нов, тъй като не можа да ви намери.
— Аз ще се погрижа, момче — отговори рязко Мак и се обърна да потърси подходящо въже.
Младежът побърза да изчезне и Джорджина въздъхна, тъй като знаеше, че Мак има по-важни работи за вършене и няма да се занимава повече с нея. Въпреки това не можеше да прекъсне разговора на това място и да го остави загрижен за положението й.
— Ти си напълно прав, Мак. Сигурно преувеличавам, но просто не мога да понасям този човек. Всъщност той не е чак толкова лош. Сам ми каза, че след няколко дни вече няма да ме забелязва. Мисля, че просто е искал да ме изпита и сега ще ме остави на мира.
— А ти ще направиш всичко възможно в най-скоро време да престане да те забелязва.
— Точно така. Даже няма да плюя в супата, преди да му я сервирам. — Джорджина се ухили широко, за да му покаже, че само се шегува. Мак обаче направи ужасена физиономия, за да покаже, че е разбрал. Двамата избухнаха в смях и Мак тръгна към вратата.
— Ще дойдеш ли с мен?
— Не — отговори решително тя и потърка пламналото си ухо. — На палубата е много по-опасно, отколкото очаквах.
— Май идеята ти не беше особено блестяща — промърмори съжалително Мак, намеквайки за твърдата й решителност да работи по време на обратното пътуване. Всъщност първоначалната идея беше негова и в този момент много му се искаше никога да не му е хрумвала. Ако нещо се случеше с Джорджина…
Тя обаче се усмихваше и дори за миг не помисляше да го изкара отговорен за сегашното им положение. Просто беше лош късмет, че един англичанин, и то стар познат, беше собственик и капитан на този кораб.
— Всичко е наред, Мак. Вече сме на път към дома и това е най важното. Трябва да стискаме зъби и да се усмихваме, нищо повече. Все някак ще се справя, Мак, не се тревожи за мен. Обещах ти да се упражнявам в търпение, не помниш ли?
— Добре, добре — изръмжа шотландецът. — Нали няма да го забравяш, когато си с него?
— Да, разбира се. А сега върви, преди да е дотичал още някои заради проклетия топсел. Аз ще поседя малко тук. И без това ще му трябвам чак за вечеря.
Мак кимна и излезе. Джорджина се разположи удобно върху две ролки дебели въжета и облегна глава на водонепроницаемата преграда. После въздъхна и си припомни всички събития през този вълнуващ ден. Обезпокояващото й заключение беше, че по-лошо не може и да бъде. Малори… как ли му беше първото име? Джеймс Малори — не можеше да понася нито мъжа, нито името. Бъди честна, Джорджина, не можеш да понесеш дори погледа и при всяко докосване ти става лошо. Не, тя не го харесваше, не се чувстваше добре в негово присъствие и не само защото беше англичанин. Но какво друго й оставаше, освен да стисне зъби и да се помъчи да се държи прилично? Тя се прозина уморено и разтърка мястото, където превръзката на гърдите се бе врязала в кожата й и я болеше. Имаше огромното желание да свали превръзката поне за няколко часа, но затова не можеше и да се мисли. Ако я разкрият, положението ще се влоши още повече, защото единствен капитанът имаше право да определи по-нататъшната й съдба. Отдаде се на леката дрямка и устните й се разтегнаха в самодоволна усмивка. Този мъж беше отблъскващ, но беше и глупав. Колко лесно се остави да го заблуди. Такъв дръвник, беше последната й злобна мисъл.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
— Джорджи!
В съня главата й беше паднала напред и когато Джорджина се събуди и скочи като ужилена, се удари силно в преградата. Навитата под шапката коса смекчи малко сблъсъка, въпреки това тя доста време гледа като замаяна Мак, който не преставаше да я разтърсва за рамото. Още преди да го изругае, той изгърмя:
— Какво, за Бога, правиш още тук? Хората му те търсят навсякъде!
— Какво? Кой? — Внезапно от очите й падна було и тя си спомни коя е и къде се намира. — А, той ли? — изфуча. — Да му… — Стоп, никакви лоши думи! — Кое време е? Закъснях ли с вечерята?
— Повече от час, поспаланке.
Джорджина тихо изруга, скочи и се втурна, олюлявайки се, към вратата.
— При него ли да отида или първо да се погрижа за яденето? — попита през рамо тя.
— Първо яденето. Ако е гладен, това е най-доброто.
Тя се обърна и стъписано го изгледа.
— Да не е сърдит?
— Не съм го видял. Но по-добре бъди нащрек — продължи предупредително Мак. — Все пак това е първият ти работен ден, а ти се мотаеш.
— Какво да правя, като съм заспала? — разсърди се Джорджина, но гласът й звучеше виновно. — Самият той ми заповяда да си почина.
— Добре, добре. Престани да си блъскаш главата. Върви в кухнята, без да губиш повече време.
Тя последва съвета му, макар че стомахът й беше свит на топка. Капитанът й бе наредил да си почине, но в неговата кабина, където можеше да я събуди, щом стане време за вечеря. А сега трябваше да прати хора да я търсят. По дяволите, а тя си мислеше че най-лошото е минало!
Втурна се презглава в кухнята и вдигна такава пушилка, че тримата чираци едва не изпуснаха ножовете от уплаха.
— Готова ли е таблата за капитана, мистър О’Шон?
Готвачът размаха набрашнения си пръст.
— Беше готова…
— Но е още топла, нали?
Шон направи ироничен поклон и шеговито отвърна:
— Защо не, след като три пъти претоплях храната? Тъкмо се канех да изпратя Хоган в капитанската каюта.
Още преди да е успял да довърши, Джорджина грабна таблата, която беше доста по-голяма и по-тежка от обедната, и се понесе като вихър навън. Тримата мъже изреваха подире й, че капитанът я търси, но тя нямаше време да им отговори. Той ми каза, че няма да има плесници. През целия път до кабината му повтаряше това изречение под носа си, даже когато спря пред вратата да почука и дори когато чу резкия му глас да й заповядва да влезе. Събра целия си кураж и отвори вратата. Първото, което чу, беше гласът на първия офицер:
— Би трябвало да му цапнеш един шамар. — Господи, как мразеше този човек! Но вместо да му хвърли гневен поглед, тя се поклони смирено и зачака нарежданията на капитана.
Посрещна я ледено мълчание, което не разкриваше настроението му. Джорджина не посмя да вдигне очи, защото живо си представяше заплашителния му поглед и не й се искаше да се стресне още повече.
