Толкова повече се уплаши, когато мъжът заговори едва ли не шепнешком:
— Какво имаш да кажеш? — Той очевидно беше решил да прояви почтеност и да изслуша извиненията й. Ала тя не очакваше подобно поведение и объркано вдигна поглед — право в неговите възхитителни, блестящозелени очи. Той седеше пред призната маса за хранене, в компанията само на Конрад Шарп, и тя едва сега осъзна, че двамата чакат закъснялата си вечеря. За нейно голямо облекчение изражението на капитана не предвещаваше буря, само погледът му излъчваше типичната за него заплашителност. Може би това беше нормално, опита се да си внуши тя.
— Момчето има нужда от един добър пердах. Така ще се научи на точност — предложи Кони и прекъсна продължителното мълчание. — Или поне ще отговаря, когато го питат.
Този път Джорджина не се поколеба и го дари с унищожителен поглед. Реакцията на червенокосия беше само презрително свиване на раменете. Тя хвърли скрито поглед към капитана, който продължаваше да седи изчаквателно, с непроницаема физиономия.
— Простете, сър — започна най-сетне тя, опитвайки се да изобрази разкаяние. — Бях заспал… Точно както ми заповядахте.
Едната златна вежда се надигна учудено, но това движение беше изкуствено.
— Представи си, Кони — заговори подигравателно капитанът, без да я изпуска от очи, — малкият само е следвал нарежданията ми. Ако си спомням добре, заповедта беше ясна: да почива в леглото ей там.
Джорджина не можа да потисне треперенето си.
— Знам, опитах се… Беше толкова неудобно… Искам да кажа… По дяволите, леглото ви беше прекалено меко. — По-добре да го излъже, вместо да признае, че причината да избяга беше нежеланието да спи в неговото легло.
— Аха. Значи леглото ми не ти харесва?
Първият офицер избухна в гръмогласен кикот. Джорджина не виждаше причини за смях. Веждата на капитана се повдигна още повече. Дали и на него му беше смешно? Всъщност би трябвало да си отдъхне, но тя беше на прицела на подигравките му, а мразеше от дън душа да й се надсмиват. Само това й липсваше, да се веселят за нейна сметка! Търпение, Джорджина, запази спокойствие. Ти си единствената Андерсън, освен Томас, която умее да се владее. Всички го казват.
— Убеден съм, че леглото ви е най-удобното място на кораба, ако човек обича да почива на меко. Аз обаче предпочитам твърд… — Тя смръщи чело и замлъкна, защото първият офицер отново избухна в луд смях. Джеймс Малори обаче се задави, приведе се напред и се закашля. Много й се искаше да попита Шарп кое е толкова смешно, но таблата в ръцете й натежаваше с всяка изминала минута. Двамата очевидно имаха намерение да я оставят насред стаята, за да им обясни закъснението си. Трябваше веднага да изясни нещата. Затова заговори отново, подчертавайки всяка своя дума, за да привлече вниманието им:
— Имах намерение да донеса в кабината койката и багажа си. Затова отидох на предната палуба. По пътя видях… Всъщност, срещнах брат си и той поиска да си поговорим. Слязох с него долу и… Ами, стомахът ми отново се обади. Легнах да си почина за минутка и да почакам пристъпът да отмине. Следващото, което помня е, че Мак ме разтърси за рамото и ми се накара, че съм занемарила задълженията си.
— Само ти се накара? Това ли беше всичко?
Какво очакваше той? Кръв ли искаше да види?
— За съжаление, не. Удари ми шамар.
— Така ли? Не е лошо, поне ми спестява усилията — промърмори капитанът и с преувеличено съчувствие продължи: — Много ли те боли, Джордж?
— Разбира се, че ме боли — изсъска тя. — Искате ли да видите мястото?
— Какво, нима ще ми покажеш ухото си? Чакам с нетърпение.
Очите й заискриха опасно.
— Няма смисъл, защото нищо няма да ви покажа. Ще трябва да се задоволите е думата ми. Разбирам, че това ви забавлява, капитане, но представете си, че някой постъпи така с вас.
— Правили са го вече, безброй пъти… До момента, в който започнах да отговарям с удари. С удоволствие ще ти покажа как…
— Какво?
— Как да се отбраняваш, момчето ми.
— Аз да се отбранявам… Срещу собствения си брат? — Ако се съдеше по тона й, това беше недопустимо.
— Срещу брат ти и срещу всеки, който те ядосва.
Джорджина недоверчиво вдигна вежди.
— Вие сте видели какво се случи, нали?
— Нямам и понятие за какво говориш. Да ти дам ли първия урок по бой с юмруци или не?
Невероятното предложение изглеждаше съблазнително. За малко да се съгласи.
Мъжът невъзмутимо вдигна рамене.
— Както искаш, Джорджи. Но когато следващия път ти наредя нещо, гледай да се придържаш към заповедите ми и не се отклонявай от тях. И ако още веднъж ме поставиш в положение да се тревожа за теб и да се питам дали не си паднал през борда, ти обещавам да те заключа в каютата си. Бъди уверен, че ще го направя.
Джорджина примигна смутено. Мъжът говореше спокойно, без да повишава тон, въпреки това в думите му звучеше недвусмислено предупреждение. Тя нито за секунда не се усъмни, че капитанът говори сериозно. На езика й беше да му обясни, че познава условията на кораба по-добре, отколкото повечето моряци, и че никога не би могла да падне през борда. Но това беше изключено, особено след като го бе излъгала, че не разбира нищо от корабоплаване. От друга страна, не повярва, че се е разтревожил за нея. По-скоро се е ядосал заради празния си стомах, този самодоволен и надут пуяк!
Сухият въпрос на мистър Шарп прекъсна възцарилото се мълчание:
— След като не се налага да пуснем в ход камшика, не е ли време да вечеряме, Джеймс?
— Твоята лакомия ще те погуби, Кони — отговори също така сухо капитанът.
— Някои хора се задоволяват с малко. Е, какво чакаш, момченце?
Джорджина вече си представяше как ще запрати таблата в лицето му. Можеше да се престори, че се спъва. Не, по-добре не, докато се говореше за бой с камшик.
— Ще се обслужим сами, Джорджи. Ти и без това закъсня.
Тя вдигна въпросително очи. Въпросът със закъснението вече почваше да й омръзва. Джеймс отгатна мислите й, но не сметна за нужно да продължи с обясненията, а просто престана да й обръща внимание. Вместо това се съсредоточи върху вечерята, която гладният му офицер вече унищожаваше лакомо.
— Кои задачи съм занемарила, капитане?
— Какво? О, например банята ми. Обичайно се къпя веднага след вечеря.
— С прясна вода или с морска?
— С прясна, разбира се. Имаме достатъчно на борда. Предпочитам гореща, но не вряща. Осем кофи би трябвало да стигнат.
— Осем? — измънка Джорджина и бързо сведе глава, за да не забележат тревогата й: — Разбира се, сър, осем кофи. Веднъж в седмицата ли се къпете или само от време на време?
— Много остроумно, млади момко — ухили се капитанът. — Всеки ден, това се разбира от само себе си.
Джорджина не можа да потисне жалния си стон. Този път й беше все едно дали ще я чуят. Нима този проклетник беше чак толкова разглезен? Самата тя нямаше нищо против всекидневната баня, но не и когато се налагаше да влачи тежките кофи през половината кораб.
Тръгна да излиза, когато първият офицер прибави:
— На кърмата ще намериш кобилица, макар да се съмнявам, че можеш да вдигнеш наведнъж четири кофи. Най-добре вземи студена вода от бъчвата в горния край на стълбата. Ще ти помогна малко, като се погрижа бъчвата всяка вечер да бъде пълна.
Страхотно, каза си кисело Джорджина, но учтиво кимна в знак на благодарност. Какво друго й оставаше — може би предложението за помощ беше направено наистина от любезност. Въпреки това не можеше да го понася, нито него, нито чистичкия му капитан. Когато вратата се затвори зад нея, Кони бързо попита:
