защото инстинктивно искаше да предпази Дерек от нещо, за което по-късно щеше да съжалява.
Бе решила, че като любовница ще се старае да остане равнодушна и безучастна към мъжа, който плащаше за услугите й. Ала се страхуваше, че това е невъзможно. Харесваше Дерек, обичаше да бъде с него, обичаше да се люби с него, харесваше всичко, свързано с него. Чувствата й ставаха все по-силни и тя се страхуваше, че ще се влюби в него, освен ако той не стори нещо, за да ги промени.
Тази мисъл я ужаси. Не искаше да се влюбва в него. Не искаше да страда един ден, когато й каже, че не се нуждае повече от услугите й. Ала този ден рано или късно щеше да настъпи. И когато дойдеше, искаше да въздъхне с облекчение, а не да плаче за разбитото си сърце.
Дерек и преди бе имал любовници, знаеше го. Пърси и Джеръми споменаха в един разговор, че последната връзка е продължила няколко месеца, не години, а само няколко месеца.
Огромната сума пари, която бе платил за нея, не означаваше нищо за богат благородник като лорд Малори. Не, в мига, в който му се прииска нещо ново, ще я отпрати, без да се съобразява с чувствата й. Толкова бе просто. А Келси не знаеше какво да направи, за да понесе спокойно раздялата. В никакъв случай не биваше да допуска да се влюбва в Дерек Малори.
Двамата пътуваха в мълчание. Ръката му обгръщаше раменете й, а пръстите му лекичко ги разтриваха.
Когато спряха, за последен път, Келси не пожела да го придружи, а и той не настоя. Когато се върна, й подаде малък пакет.
— Това е за теб. Отвори го.
Погледна нерешително малката кутийка. Отвори я и видя малък изящен медальон със сърцевидна форма, заобиколен от диаманти и рубини, окачен на фина златна верижка. Много семпла, много елегантна и много скъпа вещ.
— Не трябваше да правиш това — меко рече Келси, загледана в медальона.
— Разбира се, че трябваше. В този миг се чувствам толкова виновен, че ако не кажеш, че ми прощаваш, сигурно ще се разплача.
Очите й се разшириха от изненада, но един поглед към лицето му бе достатъчен да я убеди, че се шегува. Младата жена тихо се засмя. Той нямаше да се разплаче, но наистина изглеждаше виновен.
— Денят не беше особено успешен, нали? — унило я попита.
— Не съвсем.
— Наистина съжалявам, че трябваше да се срещнеш с онова копеле Ашфорд.
Келси потрепери.
— Той е жесток мъж, нали? Видях го в очите му онази нощ, когато наддаваше за мен.
— По-лошо е, отколкото можеш да си представиш.
Разказа й за сблъсъка си с лорд Ашфорд.
— Ако някога отново го срещнеш, Келси, и аз не съм с теб, тръгни си незабавно… ако не искаш да пострадаш.
Тя пребледня и стомахът й се сви от страх.
— Да пострадам?
— Да, този мъж е много опасен. Независимо къде се намираш, трябва да викаш за помощ. В никакъв случай не бива да го допускаш близо до себе си.
— Разбира се, че няма — увери го тя. — Всъщност надявам се, че никога повече няма да го срещна. Но ако това се случи и ако аз го видя първа, няма да позволя той да ме забележи. Обещавам ти.
— Добре, а сега ми кажи, че ми прощаваш.
— Прощавам ти, макар да няма за какво — усмихна се Келси. — А сега вземи това и го върни обратно. Не е нужно да ми купуващ бижута.
— Това е много нетипично за една любовница, Келси — засмя се младият мъж. — Няма да го върна. Смятам, че много ще отива на виолетовата ти рокля.
— В такъв случай предполагам, че ще бъде много невъзпитано от моя страна, ако не ти благодаря за подаръка — въздъхна тя.
— Да, много невъзпитано.
— Благодаря ти, Дерек — дари го с ослепителна усмивка.
— За мен е удоволствие, скъпа.
Прибраха се и вечеряха заедно, а след това той се качи в спалнята. Смяташе да се прибере вкъщи, за да се види с баща си за вечеря. Обикновено, когато баща му идваше в Лондон, двамата прекарваха вечерите заедно. Освен това не бе сигурен дали Джейсън няма да тръгне рано на другата сутрин за Харвестън и дали ще може да поговори с него. Младият лорд искаше да поговори с баща си за тайнствената любовница, но желанието му да бъде с Келси се оказа по-силно.
Знаеше, че неочакваната среща с Ашфорд я бе изплашила и смутила и той се тревожеше за нея.
Ашфорд смяташе, че тя е била отредена за него и най-безсъвестно му е била открадната. Забележката му, че ще я накара да си плати за чакането, означаваше, че той я смята за своя собственост. А кой би могъл да каже какво се мътеше в болния мозък на този човек?
Дерек не можеше да бъде непрекъснато с нея. Тя трябваше да излиза на посещения при шивачката, да пазарува, да се разходи. Не можеше да я накара да стои но цял ден затворена вкъщи.
Реши, че на другата сутрин непременно трябва да поговори с чичо си Джеймс. Опита се да се убеди, че напразно се тревожи, но в никакъв случай не искаше да оставя Келси сама тази нощ.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
На следващата сутрин посети чичо си Джеймс. Не се отби вкъщи дори да се преоблече. Срещата с чичо му го успокои. Келси не се намираше в непосредствена опасност, тъй като Джеймс бе изпратил двамата си икономи да следят Ашфорд. Арти и Хенри не бяха типични икономи, затова младият мъж си отдъхна. Навремето и двамата бяха от пиратския екипаж на чичо му и му бяха служили почти десет години. След като Джеймс продаде „Мейдън Ан“, задържа двамата си верни другари като икономи в лондонската си резиденция, работа, която искрено ги забавляваше.
Бившите пирати не си поплюваха и не блестяха с изискани обноски, но това не притесняваше Джеймс, а съпругата му Джорджина отдавна се бе отказала от опитите си да ги цивилизова. Неосведомените посетители, които не бяха роднини, можеха да бъдат стреснати от недружелюбното излайване: „Не са вкъщи!“ и вратата се хлопваше пред смаяните им лица. Или пък ако имаха късмет, можеха да бъдат посрещнати: „Какво, по дяволите искате?“. Разбира се, тези „любезности“ не се отнасяха до дамите. Те се допускаха в къщата и вратата се хлопваше зад гърбовете им без никакви обяснения.
Двамата бивши пирати бяха изключително подходящи за работата, която Джеймс им бе възложил. Те бяха проследили Ашфорд до двете му резиденции — едната в Лондон, а другата в покрайнините, която изглеждала като изоставена. Там Ашфорд прекарвал по няколко часа, но никога не оставал за през нощта.
След това Арти и Хенри го проследили до някаква кръчма в най-бедните квартали на града. При тези думи Дерек се вцепени, но чичо Джеймс му обясни, че Арти се престорил на пиян и вдигнал такава врява, че дошла нощната стража и Ашфорд побързал да изчезне.
Дерек изпрати бележка на Келси да не се безпокои за лорд Ашфорд, тъй като той се е погрижил за него. След това се запъти към градската къща, за да се срещне с баща си. Джейсън не изглеждаше особено щастлив да го види и младият мъж предположи, че Франсис му е казала за вчерашното им стълкновение. Обаче причината бе съвсем друга.
— Нима наистина си си купил любовница в някакъв публичен дом, и то в присъствието на твои познати?
Едва не се свлече като покосен със секира на стола, на който се канеше да седне. Баща му го гледаше с убийствен поглед и вената на слепоочието му пулсираше.
— Откъде си разбрал?
— Нима си смятал, че няма да разбера, след като там е имало толкова много хора?
Дерек мислено прокле хорското клюкарство.
— Надявах се, че джентълмените обикновено не си признават, че посещават подобни места.
