Дали да не се скрие в сандъка? Не, това приличаше на капан.
Ала светлината й позволи да види, че оставаше само още една врата.
Келси се запъти към нея и натисна дръжката. Бе заключено. Отново се опита да завърти дръжката и тогава чу стъпки.
Спусна се към осветената стая и само притвори вратата, за да може лесно да я отвори. Не можеше да си позволи да я остави отворена, защото Ашфорд веднага ще разбере, че е там. Надяваше се пак да заговори, но той мълчеше. До слуха й достигаха само приближаващите стъпки…
Дали той се опитваше да разбере докъде е стигнала? Вероятно. Когато приближи до края на стълбите, стъпките му станаха по-отчетливи. Той стъпваше по-тежко. Дали бе нарочно? За да може тя да го чуе и да разбере колко е близо?
Келси чу как спря и огледа първата мрачна стая, осветявайки я с лампата си. В този миг осъзна, че бе оставила всички врати отворени с изключение на последните две. До нея отново достигнаха стъпките му, все по-близо и по-близо…
Сега навярно бе в разхвърляната стая. Трябваше да погледне под леглото и гардероба. Имаше няколко секунди, докато той оглеждаше стаята, през които можеше да мине покрай него и да се спусне отново по стълбите, водещи към долния етаж. Имаше опасност там да налети на слугата, но трябваше поне да опита.
Ала бе загубила и малкото време, което й оставаше. Вратата на нейната стая се бе затворила и Келси загуби ценни секунди, докато превърти дръжката. Чу как Ашфорд излиза в коридора и тя се спусна към стълбата, водеща към тавана. Мислено се помоли да не се спъне отново. Все още имаше надежда да успее да се скрие някъде.
Очите й се напълниха със сълзи, когато стигна края на стълбите и отвори вратата на тавана. Помещението бе много голямо и много дълго, но празно.
Трябваше да се досети, че ще е така. Който и да е бил предишният собственик на къщата, той бе взел всички мебели със себе си. Който и да бе настоящият й притежател, а не се съмняваше, че е Ашфорд, бе донесъл съвсем малко мебели, тъй като не възнамеряваше да живее тук. Той използваше усамотената къща, за да задоволява жестокостта си. Никой нямаше да чуе писъците на изтезаваните жертви. Това беше затвор…
Стъпките му се чуваха съвсем ясно. След секунди щеше да отвори вратата. Нямаше къде да се скрие на този таван. Тя бе в капан, от който нямаше изход. Само ако ръцете й не бяха вързани, все още можеше да се бори…
Вратата се отвори. Тя се втренчи в него с разширени от ужас очи. Мъжът се усмихна и остави лампата на земята. През малките прозорци влизаше достатъчно светлина и той не се нуждаеше от мъждукащия пламък на лампата. Усмивката му накара кръвта й да се вледени. Би трябвало да бъде ядосан, че е бил принуден да я търси из цялата къща. Би трябвало лицето му да пламти от едва сдържана ярост. Ала вместо това той изглеждаше много доволен, сякаш всичко това безкрайно го забавляваше.
Келси внезапно разбра, че преследването бе част от удоволствието да й даде малка надежда за бягство, а сетне да й хлопне спасителната врата. Затова не се бе спуснал веднага след нея. Копелето е искало тя да избяга, искало е тя да си мисли, че има шанс да се спаси, когато такъв нямаше. Опитът й предварително е бил обречен на неуспех.
— Хайде, ела тук, моя хубавице. — Той протегна ръка сякаш очакваше тя да се подчини незабавно. — Получи своя малък шанс.
Думите му потвърдиха предположението й. В този миг в гърдите й избухна яростен пламък и без да се замисли се хвърли с цялата си тежест върху него. Не я интересуваше, че ако той падне по стълбите и тя може да го последва. Ашфорд се олюля и се търколи надолу, но Келси успя да се задържи.
Погледна смаяно как се просна в подножието на стълбите. Не беше умрял, но бе зашеметен. Това бе нейният шанс. Младата жена се спусна по другата стълба, водеща на долния етаж.
Най-сетне имаше надежда. Слугата можеше да я чака долу, но имаше вероятност да чака господаря си в мазето. В крайна сметка Ашфорд не искаше да я намери бързо. Това щеше да развали удоволствието от предвкусваната победа.
За съжаление грешеше. Попадна право в ръцете на слугата, който я очакваше в подножието на стълбата. Келси го блъсна с всичка сила в гърдите, ала мъжът дори не помръдна.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
— По-тихо, англичанино. Не ми се ще да прережа гърлото ти.
Острието едва докосваше врата на мъжа.
— Какво… какво искате?
— Искам да знам защо се промъкваш между тези дървета?
— Не съм се промъквал…просто се опитвах да разбера какво става — опита се да обясни мъжът с треперещ от страх глас.
— А какво става?
— Следвах една карета, но я изгубих, разбирате ли? Една каруца ми препречи пътя, обаче каретата тръгна по този път и след като това е единствената къща наоколо, реших да разбера дали каретата е спряла някъде наблизо. Не съм сигурен, че би било разумно да почукам на вратата на къщата и да попитам. Има нещо странно около това място.
Острието се притисна леко в плътта на мъжа,
— Имаш няколко секунди, за да се изясниш по-ясно, англичанино.
— Почакайте! Отнася се за моята господарка, госпожица Ленгтън. Аз съм нейният кочияш. Оставих я пред модния магазин, но когато излезе, един джентълмен се приближи до нея и я качи в каретата си. Обаче тя знаеше, че я чакам. И освен това ме видя. Така че щеше да ми каже, ако искаше да тръгне с този мъж… освен ако той не я е принудил насила да се качи в неговата карета. Затова ги проследих. Мисля, че тя е в беда.
Острието се отдръпна и мъжът облекчено си отдъхна.
— Май и двамата сме тук по една и съща работа, приятелю — каза Хенри и извинително се усмихна на вече съвземащия се от уплахата мъжът.
— Ние ли?
— Да, твоята господарка госпожица Ленгтън е в къщата. И аз съм напълно сигурен, че не би искала да е там. Каретата, която я доведе, се върна в града, но не знам колко слуги има в къщата, тъй че не посмях да рискувам и да се притека на помощ на дамата. Моят приятел отиде да повика помощ, но се боя да не стане твърде късно.
— Значи искаш да я спасиш? Откъде да знам, че не си някой от слугите в тази къща? — подозрително попита кочияшът.
— Ако беше така, вече щеше да лежиш на земята с прерязано гърло.
— Значи тя е в смъртна опасност?
— Не ти ли го споменах?
Дерек пристигна в дома на чичо си тъкмо когато той тръгваше. Младият мъж бе твърде разтревожен след загадъчното съобщение, което бе получил и от което нищо не разбра, а изражението на лицето на Джеймс само усили безпокойството му.
— Твоят човек каза, че било спешно — извика Дерек, докато се готвеше да скочи от каретата.
Джеймс му махна да не слиза.
— Ще дойда с теб и ще ти обясня по пътя. Не мислех, че ще дойдеш толкова скоро.
Той бе дошъл с каретата, защото тъкмо се бе прибрал в къщи, когато пристигна лакеят. Чичо му привърза коня си към каретата на Дерек. Арти бе останал в гората край извънградската къша на Ашфорд, а Хенри се бе върнал на Бъркли Скуеър, за да съобщи на Джеймс какво се бе случило. От своя страна той незабавно бе изпратил лакея си да извести Дерек. Освен това изпрати бележка и до брат си Антъни.
— Струва ми се, че Тони няма да успее да се присъедини към нас — каза Джеймс, когато се качи в каретата при племенника си.
