— Какво е това? — попита Дейвид, вперил поглед в Анастасия, макар че въпросът му бе отправен към Кристофър. — Значи ето къде си отишъл миналата нощ.
— Водиш я обратно в лагера? — предположи Уолтър, после се ухили. — Ще те придружим.
— Не съвсем — поправи го Кристофър. — По-късно ще я заведа да си вземе вещите, но отсега нататък тя ще остане с мен. Защото тя склони да остане при мен.
— О, смяташ ли, че е разумно това, Кит? — попита Дейвид. — Тя не е от онези жени, които стават за любовници, защото… хм, някак си не е типична за тази роля.
Анастасия издърпа ръката си от тази на Кристофър, но замислен за забележката на приятеля си, той като че ли не усети как пръстите й се изплъзнаха от неговите.
— И какво общо има типичното с всичко това? Имал съм „типични“ жени, Дейвид, и само за няколко дни са ми омръзвали. Също като на теб. Но това със сигурност няма да се случи с моята Ана. Освен това аз не съм я помолил да бъде моя любовница, за да я въвеждам в обществото, така че едва ли има значение дали е типична или не, не е ли така?
— Ъъ, хм, не бих искал да бъда лош вестител, старче — намеси се Уолтър, — но бих казал, че твоята Ана се кани да ти отсече главата — образно казано, разбира се.
Кристофър се обърна тъкмо навреме, за да получи оглушителна плесница по бузата си и да види как Анастасия прихваща полите си и побягва нагоре по стълбите.
— За какво, по дяволите, беше това? — извика лордът след нея.
Но тя не спря и миг по-късно чу как вратата на стаята му се затръшна с трясък. Всъщност навярно го бяха чули в цялата къща.
— По дяволите! — промърмори младият мъж. Зад него Дейвид тактично се изкашля, но Уолтър най- безцеремонно се засмя.
— Не, разбира се, няма нищо типично у нея. Може би ще ти помогне да разбереш какво стана. Кит, ако ти кажа, че тя започна да се мръщи, когато Дейвид заговори за любовници.
— Как не, сега ще обвиниш мен — изръмжа Дейвид.
Кристофър не обърна внимание на приятелите си и се запъти към стаята си. Вратата не бе заключена. Завари Анастасия да пъха в платнената си торба малкото си неща, които бе извадила.
Лордът затвори вратата и се облегна на нея. Не беше ядосан, но със сигурност бе раздразнен и малко объркан. Една любовница не би трябвало да има някаква причина да се разстройва, че открито я наричат такава.
— Какво си мислиш, че правиш? — настоя той. — И защо, по дяволите, ме удари?
Тя спря и го изгледа кръвнишки.
— Не те мислех за глупак, Кристофър Малори. Не се прави на такъв сега.
— Моля? — сковано попита той.
— И би трябвало да молиш — скастри го тя. — Но не съм ти простила!
— Не съм молил за прошка. Ако съм казал нещо грешно, проклет да бъда, ако знам какво е. Защо не ми кажеш против какво възразяваш, и тогава може би — забележи, казвам само може би — ще ти се извиня.
Лицето й пламна.
— Взимам си думите обратно,
Кристофър не помръдна. Сграбчи я за раменете, но се въздържа да я разтърси.
— Никъде няма да отидеш, преди да ми обясниш какво става. Поне това ми дължиш.
Красивите й тъмносини очи изпуснаха мълнии.
— Не ти дължа нищо след това, което току-що направи!
— Какво съм направил?
— Ти не само позволи на твоите хора да ме обидят, но стоя там и направи същото. Как можеш да говориш за мен по този начин? Как можа?
Младият мъж въздъхна.
— Те са моите най-близки приятели, Анастасия. Мислиш ли, че можех да се въздържа да не им се похваля с теб?
— Да се похвалиш? Аз не съм играчка. Ти не си ме купил. И аз не съм твоя любовница!
— Не си, как ли не! — процеди той, но млъкна и се намръщи. — Не ми казвай, че миналата нощ съм забравил да те попитам. Нали тъкмо заради това отидох в лагера. Защо иначе ще бъдеш тук, ако не съм те попитал и ти не си приела?
— О, попита ме — тихо изсъска тя. — И това беше отговорът ми.
За втори път лорд Малори получи оглушителна плесница. Този път лицето му почервеня и то не само от шамара. Сега вече наистина бе ядосан.
— Не смей да ме удряш пак, Ана. За мен бе съвсем естествено да предположа, че си се съгласила да бъдеш моя любовница, след като се събудих и те видях да лежиш гола в леглото ми. По дяволите, дори ти каза, че си се съгласила. Съвсем ясно си спомням, че ми го каза тази сутрин. За какво друго си се съгласила, по дяволите, ако не за това?
— Трябва само да си припомниш какво ти казах, кой е единственият начин да бъда твоя, и ще си отговориш. Аз не съм твоя любовница, аз съм твоя съпруга!
— Съпруга, как ли не!
Вероятно заради ужасения израз на лицето му тя се промуши покрай него и посегна към дръжката. Навярно заради пълното му смайване той остана като закован и не понечи да я спре. Просто не можеше да повярва, че пиян или не, той би могъл да пренебрегне основните правила на своята класа. Един маркиз никога не може да се ожени за обикновена циганка, е, не съвсем обикновена, но все пак циганка, е, може би половин циганка, но все пак… не, това просто не се правеше!
Тя очевидно лъжеше, опитваше се да го накара да повярва, че се е оженил за нея само защото миналата вечер бе толкова пиян, че не си спомняше нищо. Що за самообладание притежаваше тази малка измамница, когато веднага можеше да я разобличи! Трябваше да поиска само доказателство, а след като нямаше такова, щеше да бъде принудена да признае, че е излъгала. Смяташе я за по-умна, да си помисли, че може да успее с такава явна измама. Част от гнева му отстъпи място на разочарованието.
Тръгна след нея. Откри, че вече бе напуснала къщата. Видя отдалеч как златистата й пола изчезна зад дърветата. Не можеше да я настигне пешком и затова се затича към конюшнята.
Беше изминала половината път до лагера, когато Анастасия чу тропота на конските копита зад гърба си. В следващия миг жребецът се озова на няколко крачки пред нея и ездачът му го спря. Тя не обърна внимание нито на огромния звяр, нито на конника, а продължи, като го заобиколи. Не беше трудно отново да препречи пътя й и твърдоглавката най-после спря.
Кристофър протегна ръка, за да я вдигне. Момичето само го погледна и той обясни:
— Миналата вечер те отведох от лагера. Днес ще те върна. Един благородник е длъжен да го направи.
Анастасия изсумтя презрително.
— Колко удобно, да се правиш на благородник само когато ти изнася.
Това бе сериозна обида и изискваше същата в замяна.
— Не знаех, че една циганка разбира нещо от сложните правила на благородниците.
Тя повдигна вежди към него.
— Нима това е заобиколен начин да се каже, че правилата на обикновената любезност са твърде сложни и недостъпни за благородниците?
Кристофър примигна.
— Моля?
— Не си прави труда. Вече ти казах, че няма да ти простя.
Лорд Малори стисна зъби.
— Това е само една проклета фраза, която, казана с този тон, означава, че някой иска обяснение, а не е молба за прошка.
— Така ли? Когато едно просто „какво“ ще е достатъчно и няма да причини объркване? Още едно от онези изтънчени „сложни правила“, които се разбират само от вас лордовете, предполагам?
