членовете на семейството на починалия. Ако го пренебрегнеха, мъртъвците се връщаха, за да порицаят близките си. Това не бе задължение на приятелите или на познатите, а само на най-близките роднини. Въпреки това всички от племето почитаха Мария като член на семействата си.
21.
— Ще се забавляваме страхотно! Не можем да ти се отблагодарим, Уилям, задето си се сетил за нас и ни позволяваш да ти помогнем.
Сър Уилям се изчерви и промърмори нещо, което накара трите жени да се изкискат. Анастасия, която ги наблюдаваше, прикри усмивката си.
По пътя до Лондон се бе наслушала за тези дами. Те били скъпи приятелки на Уилям, с които се познавал от детинство. Били приблизително на неговата възраст, но водели активен обществен живот. Сестри по избор, както с обич ги наричаше, а очевидно и те изпитваха същите чувства към него.
Виктория Сидънс беше вдовица — за четвърти път, а последният й съпруг я бе оставил изключително богата и с благородническа титла. Дълги години нейният салон бе един от най-известните и посещавани в Лондон и продължаваше да е такъв. Беше чест да получиш покана за някоя от сбирките й.
Рейчъл Бесбъроу също беше вдовица, макар че не бе имала толкова съпрузи. В продължение на петдесет години бе женена за един маркиз, преди той да се пресели в по-добрия свят. Имаше доста голямо семейство — деца и внуци, но никой от тях не живееше с нея и затова тя често гостуваше на приятелките си.
Елизабет Дженингс никога не се бе омъжвала и навярно бе най-старата „стара мома“, която съществуваше, или поне тя така шеговито наричаше самата себе си. Не че това я притесняваше. Тя бе по- голямата сестра на Рейчъл и затова никога не й бе липсвало семейство, което да обича.
Тази сутрин трите се бяха събрали в просторната гостна на лейди Виктория на Бенет стрийт, където бяха отседнали Уилям и Анастасия, откакто миналата седмица пристигнаха в Лондон. Анастасия се бе изправила на един стол, понасяйки второто, и както се надяваше, последно посещение на личната шивачка на лейди Виктория. Гардеробът й с елегантни рокли, който й бе обещал сър Уилям, бе вече почти попълнен.
Тези дрехи бяха последното, което дамите чакаха, за да „пуснат“ Анастасия сред бурните вълни на лондонското общество. Лейди Рейчъл бе съставила списък, който ежедневно се допълваше, на всички места, където Анастасия трябваше да бъде „видяна“. Лейди Елизабет си бе съставила друг списък на добре познати клюкарки, които вече бе започнала да посещава.
— Все едно да подготвиш сцената за представлението — бе заявила тя, след като се бе върнала от първата си визита. — Лейди Баскъм умира да се запознае с теб, дете, а до утре и всичките й приятели ще изгарят от нетърпение. Кълна се, че само за един ден тя е в състояние да посети поне четиридесет различни представители на висшето общество. Не ме питай как го постига, но е истина.
Те бяха решили, че едно малко объркване е тъкмо искрата, която би запалила най-лесно любопитството, и затова при всяко свое „клюкарско“ посещение лейди Елизабет разказваше съвсем различна история за Анастасия. Предполагаше се, че нейната майка е по-малката сестра на Уилям, която наистина в младостта си бе избягала от Англия и никога не се бе завърнала. Така че историята на Анастасия изглеждаше напълно правдоподобна.
Всъщност трите дами бяха осъмнали една нощ, обсъждайки най-вълнуващите сценарии за произхода на младата циганка — от незаконна наследница на някой трон в Източна Европа, до дъщеря на богат турски търговец на роби и накрая истината — че баща й е бил руски княз. Всичко това бе споделено — под най- строга тайна, разбира се — на клюкарките от списъка на Елизабет.
Задачата на Уилям бе да узнае дали маркиз Малори е пристигнал в Лондон и да открие какви са навиците му или кои са обичайните места, които посещава. В крайна сметка цялото това представление беше в негова чест и нямаше да има никакъв смисъл, ако той не чуе слуховете за Анастасия и не я види в новия й образ.
След като подготвиха сцената, поканите започнаха да валят като дъжд. Благодарение на таланта на Елизабет да разпространява слухове, Анастасия, която още не се бе появила в обществото, бе най- желаната гостенка за всеки изтъкнат дом в Лондон. Обаче първата поява щеше да бъде на костюмирания бал, който лейди Виктория планираше за края на идващата седмица.
Кристофър нямаше да получи покана. Оставаше да се види дали той въпреки всичко ще се появи — да я разобличи, просто да задоволи любопитството си и да зърне красавицата, за която всички приказваха, или да заяви, че е негова съпруга. Всичко бе възможно — тъкмо затова дамите бяха толкова развълнувани. Те можеха само да дадат начален тласък на нещата, но не можеха да предвидят края им.
Анастасия бе заета с приготовленията и това донякъде я отвличаше от мъката й. Тя бе изгубила не само баба си и „съпруга си за една нощ“, но и циганите, хората, сред които бе израснала, които обичаше и които я обичаха. Беше им казала сбогом, макар да се надяваше, че не е завинаги. Циганите никога не се разделяха освен в смъртта. Винаги очакваха до срещнат старите си приятели и близки по време на някое пътуване.
Денят на костюмирания бал най-после настана. Анастасия бе изпълнена с вълнение, макар че всъщност не очакваше да види Кристофър, защото той не бе включен в списъка на поканените. Заговорниците не искаха това, което правеха, да бие на очи. Целта им бе да го заинтригуват, да го накарат да съжали за нейната загуба, да го накарат да пожелае да си я върне, да му помогнат да пренебрегне правилото „това просто не се прави“, показвайки му как се прави — запазвайки истината за себе си.
По ирония на съдбата първото впечатление за нея от страна на скованото от твърди правила общество бе самата истина, защото костюмът, който тя носеше, всъщност изобщо не беше костюм, а собствените й дрехи — златистото й облекло за танци. Пред тези, които се бяха събрали и очакваха с нетърпение да я видят, тя се появи облечена като циганка и те бяха възхитени! Анастасия пожъна смайващ успех.
Макар че младата жена бе настоявала да започне този „фарс“ с истината или поне с част от истината, умело избягваше повечето въпроси. „Загадъчността“ бе изключително важна и новите й приятелки постоянно й го напомняха, докато я подготвяха за появата й на сцената. „Остави ги да гадаят, да се чудят, но никога не разкривай истината, освен под формата на шега“.
Което не бе особено трудно. Циганите бяха майстори на загадъчността и на изплъзването — изкуства, с които Анастасия бе отгледана, макар че досега много рядко се бе възползвала от тези си таланти.
Приемът вървеше отлично, надминавайки очакванията на приятелките й. Прекрасната дебютантка получи три предложения за брак и още осем не толкова почтени. Един млад мъж стана за смях, когато по средата на танца се свлече на колене и крещейки с все сили, й предложи ръката и сърцето си, а други двама се сбиха, оспорвайки си вниманието й.
Кристофър не се появи. Макар че бе потвърдено, че е пристигнал в Лондон, не знаеха със сигурност дали е чул за нея или не. Но утре щеше да плъзне нов слух. Рано или късно той щеше да чуе за нея. Беше единствено въпрос на време…
22.
Откакто се бе върнал в Лондон, Кристофър не бе в състояние да се завърне към обичайното си ежедневие. Беше приключил набързо работата си в Харвес, а после бе смаял своя управител, като го уволни. Обаче не си даде труда да наеме нов управител. Всъщност не правеше нищо, освен да се взира в горящите пънове в камината, обмисляйки за кой ли път как би трябвало и как не би трябвало да постъпи с Анастасия Степанова.
Не можеше да я забрави. Бяха изминали две седмици, откакто я видя за последен път, ала образът й бе запечатан като жив в съзнанието му. Сякаш я виждаше застанала гола пред него, стенеща и извиваща се под него в леглото — образите го преследваха като отмъстителни призраци, които не искаха да се махнат.
Беше се върнал в лагера й. Макар да се бе заклел, че няма да го направи, знаейки, че при създалите се обстоятелства не би имало никаква полза, два дни след окончателната им раздяла той отново препусна към лагера. Не беше сигурен какво ще й каже, като я види, но не му бе съдено да разбере.
Не можа да повярва, че циганите са си заминали. Не го бе очаквал. Гневът бързо измести удивлението
