циганка. Ако питате мен, точно от този тип е, който винаги е възбуждал интереса на мъжете.
Разговорът продължи в същия дух, докато младите безделници приближаваха към театъра, но Кристофър бавно се закова на място. На Дейвид и Уолтър им бяха нужни няколко минути, за да забележат, че е изостанал зад тях. Върнаха се при него, убедени, че идеята да се присъединят към шумната група, всъщност не се бе оказала чак толкова добра. Лицето на приятеля им бе почервеняло от гняв.
— Всичко е заради забележката, че момичето, за което говореха, приличало на циганка — намръщено предположи Дейвид. — Какъв гаден късмет.
Но Уолтър заговори с разумен тон.
— Знаеш ли, Кит, ти отказваш да говориш с нас за онази твоя циганка. Не ни каза защо те изостави, когато ти й бе предложил да й осигуриш разкошен и удобен живот, и защо си толкова ядосан от случилото се. За какво са приятелите, ако не да споделим с тях това, което ни измъчва?
— Никога не съм ви казвал пълното й име нали? — попита Кристофър.
— Мили Боже, да не искаш да кажеш, че името й е Анастасия Степанова? — възкликна Дейвид, който тази вечер проявяваше изключителна досетливост.
— Точно така.
— Но не можеш да мислиш…
— Едва ли е възможно — изсумтя Кристофър.
— Тогава не позволявай на това да те разстройва. Кит. Сигурно е просто съвпадение, не е изключено да има две жени с еднакви имена — предположи Уолтър.
— Дяволски странно съвпадение — отново се намръщи Кристофър. — Още повече, че се отнася за име, което не е често срещано в Англия. А и никак не ми харесват толкова големи съвпадения.
— Не те обвинявам, Наистина е дяволски странно. Но да се върнем към твоята Ана. Защо те напусна?
Уолтър знаеше, че избързва. Ако Кристофър искаше да обсъжда циганката, вече щеше да го е направил. Ала като се имаше предвид изгарящата ревност, която приятелят им изпита, докато слушаше разговора на онези мъже, като при това дори не знаеше дали те говореха за неговата Ана, той очевидно се нуждаеше да поговори за случилото се. Дори и само да си отвлече мислите с онова другото момиче, което се развяваше из Лондон с името на неговата Ана.
— Защото беше против това да я мисля за своя любовница и да го обявявам на всеослушание — рязко отвърна Кристофър.
— Да я мислиш? — хвана се за думата Дейвид. — Спомням си, че предишният ден беше доста пиян. Да не би да си забравил да я попиташ?
— Не, попитал съм я, но очевидно не това, което възнамерявах — промърмори лорд Малори. — Изглежда, че вместо да я направя своя любовница, аз съм я направил своя съпруга.
Удължените от изненада лица на приятелите му бяха още едно доказателство, че не биваше да издава тайната си. Един мъж в неговото положение никога не може да направи подобен гаф.
Дейвид пръв се окопити. Но не изтъкна очевидното, което Кристофър едва ли би приел с възторг, защото си го бе повтарял достатъчно често. Всички знаеха, че това, което бе направил, просто не се правеше.
Когато заговори, тонът му бе пресилено спокоен.
— Е, това доказва, че племенницата на Томпсън не е същото момиче, както преди малко се чудехме. Твоята съпруга не би се хвърлила да си търси съпруг, нали?
Изтъкнатата причина накара Уолтър да завърти очи, но не това го интересуваше.
— Как може някой да се напие до такава степен, че да не помни, че се е оженил?
— Като пие прекалено много — с нотка на самоотвращение отвърна Кристофър.
— Предполагам — призна Уолтър. — Но, разбира се, ти си оправил цялата работа, нали?
— Не още — смънка толкова тихо Кристофър, че самият той едва се чу.
Уолтър със сигурност не го чу и вместо да се досети, че Кристофър не желае да отговори, настоя:
— Какво каза?
— Казах, че още не съм!
Троснатият отговор не попречи на приятеля му да зададе следващия си въпрос.
— И защо?
— Проклет да съм, ако знам — изръмжа Кристофър.
Дейвид и Уолтър се спогледаха многозначително, но Дейвид бе този, който изрази на глас мисълта им:
— В такъв случай ни остава да се надяваме, че каквато и странна причина да е имала твоята „съпруга“ да бъде в онзи лагер, тя и племенницата на сър Уилям ще се окажат едно и също лице. Ако бях на твое място, Кит, още утре щях да посетя лейди Сидънс. Бъди мил, ако те посрещне приятна изненада.
Дали наистина щеше да бъде приятна? Кристофър не бе сигурен, но вече бе решил да последва съвета на приятеля си.
23.
Кристофър не очакваше да се изненада, когато го въведоха в салона на лейди Сидънс, където нейната „гостенка“ приемаше почитателите си. Племенницата на сър Уилям може и да бе възхитителна красавица, както твърдяха слуховете, но не можеше да бъде неговата Анастасия.
След като помисли, реши, че еднаквите имена не са обикновено съвпадение. Това би било прекалено нереално, по-скоро неговата Анастасия не му бе казала истинското си име. Навярно в миналото бе срещнала племенницата на сър Уилям, харесала е името й и е решила да си го присвои.
След тазсутрешната си визита в салона на възрастната лейди Сидънс вече щеше да знае със сигурност. И понеже не очакваше да се изненада, затова смайването му бе още по-голямо, когато видя Анастасия.
Тя бе заобиколена от неколцина мъже, вперили обожаващите си погледи в нея и съперничещи си за вниманието й. Младата жена бе облечена в утринна рокля, достойна за кралица, с широки поли и пристегната в талията, а буйната й коса бе оформена в модерна прическа, напудрена и украсена с дантела. Черната дантела и белият сатен още повече подчертаваха искрящите й кобалтовосини очи.
В първия миг Кристофър си помисли, че двете жени просто си приличат — тя изглеждаше като истинска английска лейди и изобщо не приличаше на циганката, която срещна за пръв път. Но само за миг…
Погледите им се срещнаха. Тя мигом застина. После се изчерви и сведе поглед, сякаш се чувстваше виновна за нещо. Но тя бе виновна, нали? Представяше се за дама. Създаваше впечатление, че е свободна, а всъщност бе омъжена.
Надигналата се в гърдите му ревност измести радостта да я види отново. Осъзна го, ала тези грозни чувства бяха толкова силни, че изцяло превзеха мислите му. Дори Адам Шефилд бе тук, явно тази сутрин не бе имал проблем да мине през входната врата, и изглеждаше напълно омаян от Анастасия. Приятелят му, който бе заявил, че навярно също ще се включи в състезанието за ръката й, я съзерцаваше запленен.
Кристофър изпита дивото желание да отиде при тях и да удари с все сила главите им една в друга. Как се осмеляваха тези негодници да се усукват около съпругата му, изпълнени с похотливи мисли? Изобщо не се съмняваше в последното.
Казаното миналата вечер, че непознатата красавица е нещо средно между испанска мадона и дръзка циганка, бе напълно вярно. Анастасия излъчваше сексуално обещание, ала в същото време изглеждаше недостижима — една комбинация, която едновременно разпалваше мъжкото желание и правеше всекиго нерешителен, оставяйки го изпълнен с копнеж и сладки блянове.
Тези, които само мечтаеха, може би щяха да получат единствено по някой и друг юмрук. Другите обаче, а доколкото виждаше, не бяха никак малко, които хранеха надежди за постоянен ангажимент, и то при положение, че дамата не бе свободна за никакви ангажименти, Кристофър смяташе да ги разкъса бавно, много бавно, парче по парче…
— Изненадана съм да ви видя тук, лорд Малори — разнесе се глас до него.
Не бе забелязал вдовстващата графиня, която се бе приближила до него. Познаваше я само по лице и не си спомняше някога да бе разговарял с въпросната дама. Очевидно и тя го познаваше по лице достатъчно добре, за да знае кой е.
