Колкото до учудването й, че се намира в дома й, определено не вярваше в искреността му.
— Съмнявам се, лейди Сидънс, че сте толкова изненадана, имайки предвид кого сте приютили в дома си.
— Не, наистина съм изненадана — настоя дамата с усмивка, която само потвърди съмненията му. — В крайна сметка вие имахте изключителен късмет да се сдобиете с истинско съкровище, но съвсем глупаво го захвърлихте.
— Не съм захвърлял нищо, мадам — надменно заяви той, отлично разбрал намека й, и продължи в същия дух. — Официално съкровището е все още мое.
Веждите й отскочиха нагоре, сякаш този път той наистина я бе изненадал, но когато заговори, в гласа й прозвуча само леко любопитна нотка:
— Намирам го за доста странно, като се имат предвид връзките и влиянието, с които разполага един маркиз, за да урежда подобни деликатни въпроси. Предполагам, че сте били твърде зает, за да се заемете с тази работа?
— Може би нямам никакво намерение да правя каквото и да било по въпроса — грубо отвърна благородникът.
— Е, това вече е проблем. Ваш дълг с да уведомите младата жена за намеренията си, тъй като тя очевидно е останала със съвсем друго впечатление. Или мислите, че тя е била представена в обществото само и само за да привлече вниманието ви?
— Всъщност представянето й в обществото е напълно непонятно. Или не знаете коя е тя?
— Коя е тя? Искате да ме попитате какво зная за нея освен това, че е ваша съпруга? Нямам представа за какво намеквате. Тя е племенница на мой скъп приятел. Струва ми се, че не се познавате с него? Елате с мен, милорд, и ще поправим този пропуск.
И дамата се отдалечи с царствена походка, сигурна, че той ще я последва. Кристофър го направи, защото искаше да зададе някой и друг въпрос на сър Уилям Томпсън.
Възрастният мъж бе сам, облегнат на полицата на една огромна камина, вперил „бащински“ поглед в своята млада „роднина“. Лейди Сидънс ги представи и ги остави сами.
— Защо сте обявили Анастасия за своя племенница? — без предисловие запита лорд Малори.
Уилям не отговори веднага. Извърна поглед от Кристофър и го впери в голямата група в средата на салона. Лицето му придоби замислен вид и той отпи малка глътка от чая си.
Кристофър бе сигурен, че не отговорът го затруднява. Подозираше, че сър Уилям нарочно го кара да чака. За да го дразни и да усили нетърпението му? За да го накаже? Не, това бе твърде пресилено, по-скоро възрастният мъж не бе чул въпроса му, имайки предвид възрастта му човекът навярно бе прехвърлил седемдесетте.
— Сестра ми изчезна преди четиридесет години, лорд Малори — изрече в този миг сър Уилям с благ тон, сякаш обсъждаха нещо съвсем обикновено, а не толкова болезнен въпрос. — Никога не можах да си простя — по-скоро допреди известно време не можех — участието си в тази трагедия. Аз не застанах на нейна страна, когато тя се опълчи срещу родителите ми, за да защити любовта си. Предпочете да избяга, отколкото да приеме избрания от тях съпруг и ние никога не чухме нищо за нея. Знаете ли, тя имаше прекрасна черна коса. Не е невъзможно Анастасия да е нейна дъщеря, всъщност въобще не би било трудно да се повярва в това.
— Но тя не е нейна дъщеря, нали?
Сега Уилям отново го погледна. Когато отвърна, в гласа му прозвуча закачлива нотка:
— Има ли значение? След като обществото, на което сте позволили да диктува поведението и постъпките ви, вярва, че тя е нейна дъщеря? Искате ли да чуете фактите, милорд?
— Би било доста полезно — сухо отвърна Кристофър.
Сър Уилям се усмихна на тона му.
— Много добре, факт е, че пътувах дълго с онези цигани. Причината не е важна, но аз бях в лагера, когато вие се появихте, за да им заповядате да напуснат земите ви. Макар че вие едва ли сте ме забелязали. Истината е, че след като зърнахте момичето, вие вече бяхте сляп за всичко останало.
Лицето на Кристофър пламна. Почувства се засрамен от думите на сър Уилям, ала не можеше да отрече истината в тях.
— Тя е необикновено привлекателна — смутолеви младият мъж.
— О, да, такава е, но какво общо има това с каквото и да било, милорд? Не, трябва само малко да помислите. Понякога на любовта е нужно много време, за да пламне, а понякога това става мигновено. Никога не съм се учудвал на интереса ви към момичето. Причината бе съвсем ясна.
Да я обича? Кристофър понечи да изсумти с презрение, после едва не се задави от собственото си заслепение. Мили Боже, защо не бе помислил за това? Смяташе, че е обсебен от нея. Беше сигурен, че е изгубил контрол над чувствата си. Че е позволил на страстта да вземе връх над разума. Но като се върна назад, той си спомни колко необикновено щастлив се бе почувствал онази сутрин, когато се събуди и откри Анастасия в леглото си. Никога не му бе минавало през ума, че това може да е любов.
— Въпросът, лорд Малори — продължи сър Уилям, — е какво възнамерявате да направите за това?
24.
Той бе дошъл при нея. Не се наложи Анастасия да бъде „видяна“ на места, които Кристофър често посещаваше, надявайки се да попадне на него. Нямаше да бъдат нужни седмици, както се бе опасявала. Той бе дошъл при нея на следващия ден след официалното й „представяне“ в обществото.
Навярно появата му се дължеше на разпространените от Елизабет слухове, но Анастасия не можеше да не се вълнува. Той бе тук и то толкова скоро. За нея не бяха изненада гневните зелени мълнии, които очите му мятаха към нея. Очакваше, че той ще бъде възмутен от постъпката й, имайки предвид какво бе отношението му към обикновените простосмъртни, които имаха дързостта да се смесват с отбраното общество. Още по-отрицателно гледаше лорд Малори на тези, които се опитваха да станат постоянни негови членове.
А тя бе направила нещо още по-лошо, представяйки се за това, което не бе, макар че това не бе нейна идея, но тя не й се бе противопоставила. Имайки предвид твърдите принципи на Кристофър, той нямаше да се поколебае да я изобличи. Но не го бе направил, поне не веднага. Първо разговаря с Виктория, а в момента говореше с Уилям. През цялото време младата жена тръпнеше вътрешно, очаквайки следващия му ход.
Беше й невъзможно да продължава разговора с наобиколилите я обожатели, когато сърцето й пърхаше в гърдите, а всичките й мисли бяха насочени към стройния красив мъж в другия край на стаята. Изобщо не чуваше какво й говорят. Дори и да бе казала нещо, от мига, в който той влезе в салона, със сигурност не си спомняше.
Реши да се извини и сама да отиде при Кристофър. Повече не можеше да чака, когато цялото й бъдеще бе заложено на карта. Но не й се наложи. Той се запъти право към нея. Лицето му бе едновременно решително, неумолимо и в него се четеше нещо застрашително — комбинация, която не бе особено обнадеждаваща.
Анастасия затаи дъх. Мъжете край нея забелязаха застиналата й поза и всички обърнаха погледи към Кристофър.
Младата жена с ужас очакваше срамната сцена, която щеше да последва. Това, което не очакваше обаче, бяха неговите напълно спокойни думи:
— Моля да извините Анастасия, господа. Трябва да обсъдя един въпрос с нея, и то насаме.
Това, разбира се, не бе посрещнато с възторг и мъжете край нея се наежиха, готови да отстояват привилегията си да бъдат в нейната компания. Адам Шефилд бе този, който изрази общото негодувание:
— Виж, Малори, не можеш просто…
— Не мога ли? — рязко го прекъсна Кристофър. — Не съм съгласен с теб, мило момче. Един съпруг със сигурност има неоспорими права.
— Съпруг?
Думата бе повторена два пъти в шокиращата тишина, която последва изявлението на Кристофър. Той
