Джоана Линдзи
Подаръкът
1.
Семейство Малори винаги прекарваха коледните празници в Хавърстон — фамилното провинциално имение, където се бяха родили и израснали най-възрастните членове на рода. Джейсън Малори, третият маркиз на Хавърстон и най-голям от четиримата братя, бе единственият му постоянен обитател. Глава на семейството, откакто бе само на шестнадесет години, Джейсън бе отгледал своите трима братя — двама от които бяха известни със скандалните си любовни похождения — и единствената си сестра.
Понастоящем семейството бе толкова голямо, че понякога дори Джейсън се объркваше сред многобройните си племенници и племеннички. Тази Коледа в Хавърстон бе изключително многолюдно и шумно.
Дерек, единственият син и наследник на Джейсън, бе пристигнал пръв, повече от седмица преди Коледа. С него дойде и съпругата му Келси заедно с първите две русокоси и зеленооки внучета на Джейсън.
След няколко дни пристигна най-малкият брат, Антъни. Тони, както го наричаха повечето членове на семейството, призна на Джейсън, че побързал да напусне Лондон, след като научил, че брат им Джеймс разправял, че има сериозни сметки за уреждане с него. Едно бе да излезе насреща на ядосания Джеймс, но съвсем друго да се изправи пред Джеймс, когато бе зажаднял за кръв.
Антъни и Джеймс бяха най-малките братя на Джейсън, с една година разлика във възрастта. И двамата бяха отлични боксьори, като Антъни беше по-добрият, но Джеймс бе по-тежък, а юмруците му много често биваха сравнявани с големи тухли.
С Антъни пристигнаха и съпругата му Розлин и двете им дъщери, по-голямата, Джудит, бе на шест години и бе взела най-доброто от двамата си родители — великолепната червенозлатна коса на майка си и кобалтовосините очи на баща си, една наистина зашеметяваща комбинация, която караше Антъни да се опасява, че един ден дъщеря му ще се превърне в ослепителна красавица. Самият той някога бе прочут развратник и подобна перспектива никак не го радваше.
Ала по-малката му дъщеря Джейми също щеше да разбие не едно мъжко сърце.
Въпреки многобройните си гости Джейсън пръв забеляза подаръка, който се бе появил в салона, докато семейството закусваше. Всъщност човек трудно можеше да не го забележи — беше поставен на видно място върху високата масичка близо до камината. Беше увит в златист плат, завързан с червена кадифена панделка и имаше доста странна форма — по размери приличаше на дебела книга, но кръглата издутина отгоре подсказваше, че не е само това.
Джейсън побутна с пръст издутината и откри, че тя се движи, но не много — разбира се, като наклони подаръка, но тя не промени положението си. Странно, ала още по-странно беше, че нямаше никакъв знак от кого е подаръкът, нито пък за кого е предназначен.
— Струва ми се че е малко рано да си разменяме коледните подаръци — отбеляза Антъни, когато влезе с ленива походка в стаята и видя пакета в ръцете на брат си. — Дори още не сме донесли коледното дърво.
— Точно това си помислих и аз, още повече че не съм го оставял там — отвърна Джейсън.
— Не си ли? Тогава кой?
— Нямам представа — призна маркизът.
— А за кого е предназначен? — попита Антъни.
— И аз бих искал да знам.
При тези думи Антъни учудено повдигна вежди.
— Няма ли картичка?
Джейсън поклати глава.
— Не. Току-що го открих на тази масичка — отвърна и остави пакета на мястото му.
Антъни го взе и го огледа.
— Хмм, със сигурност е опакован много красиво. Обзалагам се, че децата ще бъдат силно заинтригувани — поне докато не разберем какво е.
Оказа се, че възрастните бяха не по-малко заинтригувани. През следващите дни подаръкът се превърна в истинска сензация, след като никой от членовете на семейството не знаеше кой го е сложил там. Всички възрастни го огледаха и опипаха, ала никой не можа да разбере какво представлява, нито за кого е предназначен.
Вечерта се бяха събрали в салона, когато влезе Ейми с един от близнаците на ръце.
— Не питайте защо закъсняхме, няма да повярвате, ако ви кажа — заяви тя, пое дъх и продължи. — Първо падна едно от колелата на каретата. След това, не бяхме изминали и два километра, когато единият от конете загуби не една, а двете си подкови. А когато най-после всичко се оправи и почти бяхме стигнали, се счупи проклетата ос. Помислих си, че Уорън ще насече на парчета тази жалка карета. Тя със сигурност отнесе доста ругатни и ритници. Ако не се бях сетила да се обзаложа с него, че ще пристигнем днес, не мисля, че наистина щяхме да успеем. Но нали знаете, че никога не губя облог, така че… Между другото, чичо Джейсън, на кого е безименният гроб, който се намира на онази хубава поляна в източната част на имението? Накрая дойдохме пеша дотук и минахме през поляната, защото оттам бе най-прекият път.
Отначало никой не промълви и дума, защото всички бяха слисани след тази дълга встъпителна тирада.
— Сега, като го спомена, аз също си спомних за онзи гроб, братовчедке — обади се най-накрая Дерек.
— Двамата с Реджи го открихме, когато веднъж като малки скитахме из имението. Винаги съм имал намерение да те попитам за него, татко, но някак си никога не стана дума, а после забравих.
Всички погледи се насочиха към Джейсън, но той само повдигна широките си рамене.
— Един дявол знае кой лежи в него. Гробът е там от преди да съм се родил. Спомням си, че веднъж попитах баща си, но той не ми отговори и толкова смутено хъмка и кашля, че разбрах, че и той не знае. Повече не съм го питал.
— Струва ми се, че всички ние сме виждали този гроб, поне тези от нас, които са израснали тук — отбеляза Антъни. — Доста странно място за гроб, а и съм забелязал, че за него се грижат добре. Наблизо има още две гробища, без да броим фамилното гробище в границите на имението.
Джудит, която беше застанала до масичката и се взираше в тайнствения подарък, приближи до братовчедка си Ейми и протегна ръце, за да вземе двегодишното дете. Джудит беше височка за възрастта си и отлично се оправяше с малки деца. Ейми бе изненадана, че момичето не я поздрави и не пропусна да го каже:
— Е, къде ми е прегръдката?
Красивото личице само се взря упорито в нея, но малките устнички останаха стиснати. Ейми погледна учудено към бащата на момичето. Антъни завъртя очи, но обясни:
— Тя е сърдита, защото Джак още не е дошла.
Джак бе най-голямата дъщеря на Джеймс и Джорджина. Всички знаеха, че Джак и Джудит, които имаха само няколко месеца разлика във възрастта, са неразделни, а и бяха толкова силно привързани една към друга, че родителите им се стараеха да бъдат по-често заедно, особено след като двете момичета се чувстваха истински нещастни, когато бяха разделени за по-дълго време.
— Не съм сърдита — нацупено пророни Джудит и отново се върна при масичката.
Джейсън бе единственият, който забеляза, че вниманието на Ейми бе привлечено от подаръка, възбудил любопитството на всички. Не би му направило впечатление, ако не бе видял изражението на лицето й. Малката бръчка, появила се между веждите й, го накара да се зачуди дали не бе изпитала едно от своите особени предчувствия. Племенницата му притежаваше невероятен късмет, никога в живота си не бе губила облог, което тя отдаваше на онези „предчувствия“, както сама ги наричаше. Джейсън ги намираше за повече от странни и никак не му се искаше да чуе, че току-що е почувствала едно от тях. Въздъхна с облекчение, когато лицето на младата жена се проясни и тя отново насочи вниманието си към брат му.
— Да разбирам ли, че чичо Джеймс още не е пристигнал?
