— Не, Джон, разбира се, че не — увери го Джейсън, макар че нямаше никаква представа, тъй като от тридесет години не бе виждал гроба. Обаче не искаше старецът да се тревожи и затова добави. — Той се грижи много добре за гроба, не се безпокой.
— Ние се радваме, че открихме някой, който да знае нещо за онзи гроб, господин Маркъс — обади се Реджи, повдигайки въпроса, който ги бе довел. Всички умираме от любопитство да разберем кой е погребан там.
Старият мъж се намръщи.
— Кой е погребан? Е, аз не знам това.
Смаяната тишина, която последва отговора, бе изпълнена с разочарование.
— Тогава защо сте се грижили за гроба през всичките тези години? — попита накрая Дерек.
— Защото тя ме помоли.
— Тя? — повтори Джейсън.
— Ами вашата баба, лорд Джейсън. На този свят нямаше нищо, което не бих направил за тази мила лейди. Всички в Хавърстон се чувстваха по този начин. Вашата баба бе обичана и уважавана, не както дядо ви. Или поне не така, както се отнасяха към него, когато бе млад.
Думите му предизвикаха учудено повдигане на вежди, а Джейсън раздразнено попита?
— Моля?
Старецът се засмя. Бе твърде възрастен, за да се плаши от гнева на бившия си господар.
— Не исках да прозвучи неуважително, милорд, но първият маркиз бе надменен и суров човек, макар че не бе по-различен от останалите аристократи по онова време. Кралят му бе дал Хавърстон, но него не го бе грижа за имението или за хората му. Предпочиташе Лондон и идваше само веднъж в годината, за да провери сметките на управителя си, който бе един надут и самодоволен глупак. В отсъствието на маркиза управляваше Хавърстон като истински тиранин.
— Доста сурова присъда за един човек, който не може да се защити — сковано процеди Джейсън.
Джон сви рамене.
— Но е самата истина, поне такава, каквато я виждам аз. Ала това бе преди да срещне лейди Ана и да се ожени за нея. Тя го промени, наистина го промени. Научи го да цени малките неща в живота, смекчи грубостта му. От едно мрачно и унило имение Хавърстон се превърна в място, което хората с гордост наричаха свой дом. Макар че е срамота, задето се носеха такива слухове…
— Слухове? — намръщи се Реджи. — О, имате предвид това, че тя е била циганка?
— Да. Само защото изглеждаше и говореше като чужденка и защото в областта имаше цигани, преди тя да се появи, някои селяни разнасяха тези глупави приказки. Но маркизът сложи край на тези долни слухове, като се ожени за нея. В крайна сметка един лорд никога няма да си вземе за съпруга някоя, която е с по- долен произход от неговия, нали?
Джейсън зърна мимолетната усмивка на сина си, преди Дерек да заяви:
— Зависи от лорда.
Джейсън го изгледа предупредително. Останалите от семейството му не биваше да знаят — поне не още, — че той също се надява да изпълни желанието на сърцето си.
— Но по онова време това просто не можеше да стане, лорд Дерек — поклати глава Джон. — Днес може би, но преди осемдесет години подобен скандал би съсипал завинаги семейната чест.
— Е, навярно е било само слух — изтъкна Джейсън, — след като никога нищо не е било доказано. Макар че не е бил забравен, иначе ние нямаше да го знаем. Но както самият ти каза, днес вече няма значение дали лейди Ана Малори е била циганка или прадедите й са били испанци, както предполагат. Само тя е можела да даде отговор на този въпрос, но дядо ми и баба ми са починали преди аз да се родя. Съжалявам, че никога не съм ги познавал.
— Аз самата винаги съм искала да узная истината за нея — рече Ейми. — Спомням си, че когато бях дете, често се въодушевявах от тази възможност. Преди да ме попиташ защо, спомни си, че приличам на нея или поне така са ми казвали. Исках да вярвам, че е била циганка, все още ми се иска. Това поне ще обясни откъде съм наследила тази необикновена способност да предчувствам нещата и никога да не греша. Тяхната любов трябва да е била истинска.
— По дяволите, ако е била истинска любов, радвам се, че нашият предшественик го е осъзнал — намеси се Дерек. — На някои мъже им трябват години… и години… и…
За Джейсън не остана скрит намекът, насочен към него, но преди някой от останалите да забележи, побърза да изтъкне:
— Не каза ли, че смяташ да направиш някои покупки, докато сме в града, Дерек?
Синът му не се смути, а му хвърли дяволита усмивка.
Джейсън вътрешно си отдъхна. Знаеше, че младият мъж само го дразни. Всъщност Дерек бе единственият член на семейството, който си позволяваше да се закача с него. И никой друг, дори и да подозираше какви са отношенията на Моли с Джейсън, не би предположил, че той се шегува с баща си. Ала Дерек знаеше, че от много време баща му се опитва да накара Моли да се съгласи да стане негова съпруга.
— Хмм, чудя се защо никога не ми е хрумвало да направя това с Ана Малори — отбеляза по-скоро на себе си Ейми, привличайки отново вниманието на всички.
— Да направиш какво? — попитаха те в един глас.
— Да се обзаложа, че ще научим истината за нея. Някой иска ли да се включи?
— Предпочитам да оставим нещата такива, каквито са — заяви Джейсън.
Ейми се намръщи.
— Наистина ли не искаш да узнаеш истината, чичо Джейсън?
— Не съм казал това, скъпа моя. Просто не искам да изгубиш за пръв път в живота си. Този път едва ли има вероятност да спечелиш. А ти ще бъдеш истински съкрушена, ако това стане, нали?
В отговор младата жена само въздъхна. Но Джейсън не бе сигурен, че се е отказала. В крайна сметка досега ужасните последствия никога не я биха спирали да следва инстинктите си.
4.
След вечеря семейството се разпръсна из огромната семейна къща. Моли внимателно бе разопаковала коледната украса, която в началото на седмицата бе донесла от тавана. Тъкмо бе стигнала до подножието на стълбата, когато чу конски тропот и тръгна да види кой бе късният посетител. Протегна ръка към дръжката на вратата, когато последната се отвори и Джеймс, братът на Джейсън, едва не я събори, връхлитайки в предверието.
Въпреки късния час икономката се зарадва да го види и с усмивка го поздрави:
— Весела Коледа, Дже…
— Весела, как ли не! — грубо я прекъсна той. Обаче се спря, усмихна се и додаде. — Къде е онзи негодник, брат ми?
— И кой брат по-точно имате предвид? — изненадано попита жената макар да знаеше, че той никога не би се изказал по този начин за Едуард или Джейсън. Джейсън й споделяше всичко, което се отнасяше до семейството му, и тя го познаваше не по-зле от него. Затова презрителният му отговор всъщност не я изненада.
— Хлапакът.
Обаче заплашителният блясък в очите му я сепна. Огромен, рус и красив, Джеймс Малори приличаше на по-големите си братя и рядко някой можеше да каже, че го е виждал сърдит. Когато бе разгневен на някого, той спокойно го разкъсваше на малки парчета с остроумието си, а неразгадаемото изражение на лицето му с нищо не подсказваше на нещастната жертва какво я очаква.
Чул гласа на Джеймс, хлапакът или, по-точно, Антъни провря глава през вратата на салона, за да разбере какво е настроението на брат му. Не бе трудно да се досети по кръвнишкия поглед, който получи. Това обясни светкавичното затръшване на вратата.
— О, Боже! — възкликна Моли, когато Джейсън се запъти с яростна крачка към салона. Макар че през годините бе свикнала с избухванията на членовете на семейство Малори, понякога все още се тревожеше за последствията.
