му и дори започна да обмисля дали да не подаде оплакване и да възбуди официално преследване срещу тях. Те се бяха заклели, че ще оставят мястото така, както го бяха намерили, но въпреки това на поляната имаше гроб, както и голяма купчина обгорели дървета и метални отпадъци, свидетелство за това, че един от фургоните е бил изгорен.
Ала когато влезе в Харвес Таун и се запъти да търси началника на полицията, осъзна, че гневът му се е изпарил. Предположи на кого е онзи гроб и почувства известна вина за смъртта на старицата. Бабата на Анастасия. А ако това бе истина, младата жена сигурно бе потънала в скръб. Странно, но изпита желание да я успокои. Ала първо трябваше да я намери.
Тъкмо това се опита да направи, изпращайки куриери до най-близките градове. Не можа да повярва, когато те му докладваха, че не са успели да открият никаква следа от циганите. Сякаш бяха изчезнали от лицето на земята. И тогава започна да вярва, че никога повече нямаше да я види.
Когато за пръв път го осъзна, се взираше в пламъците на камината в салона в Хавърстон. Удари яростно с юмрук в стената над полицата. Уолтър и Дейвид бяха свидетели на гнева му, но мъдро предпочетоха да не кажат нищо, а само си размениха въпросителни погледи.
На следващия ден се върнаха в Лондон, където двамата му приятели на бърза ръка го изоставиха, за да се потопи докрай в отвратителното си настроение. Той почти не забеляза отсъствието им, защото изобщо не обръщаше внимание на отчаяните им опити да го развеселят.
Уолтър и Дейвид имаха навик да обикалят безцелно из многобройните лондонски увеселителни градини или да посещават някое приятелско имение в края на седмицата. В края на първата седмица двамата отново се появиха в градската къща на Кристофър с намерението да се опитат да си възвърнат „стария“ Кит.
До някои от градините можеше да се стигне единствено с лодка по реката. Тези увеселителни места бяха толкова популярни, че много лондончани имаха собствени лодки, с които да ги посещават. Предпочитаха винаги да имат под ръка удобен превоз, вместо да се бавят с наемането на лодка. В тяхната група Дейвид имаше честта да им осигурява транспорта, защото притежаваше собственост край реката, където да държи лодката си.
Имаше чудесни места за забавление и то не само за аристокрацията, а за всички лондончани. В някои като Ню Уелс, близо до Лондон Спа, живееха редки и екзотични животни, гърмящи змии, летящи катерички и бяха станали известни като Зоологическата градина. В някои имаше театри. Повечето разполагаха с ресторанти, кафенета, сладкарници, кокетни градински беседки, навеси с различни сергии, палатки с игрални маси за закоравелите картоиграчи, дансинги на открито.
Най-старите градини като Къпър, Мерибон Гардънс, Ранело и Воксхол Гардънс, бяха известни с вечерните си концерти, маскени балове и безбройните илюминации, които ги правеха толкова красиви през нощта. Повечето от новите градини бяха просто бледи копия на тези четирите.
За тази вечер Уолтър предложи да посетят Къщата на забавленията в Покрас Уелс в северната част на Лондон. Кристофър се съгласи, макар да не знаеше защо — просто му бе все едно. Обаче след като пристигнаха, не отидоха да видят забавленията, а се запътиха направо към минералната баня. Приятелите му настояха да пробват „водите“, които се рекламираха като лек срещу нервно разстройство, камъни в бъбреците и най-различни други болести, тъй като действали очистително и обновявали кръвта.
Кристофър едва не се изсмя. Очевидно приятелите му се опитваха с всякакви средства да го измъкнат от меланхолията, в която бе изпаднал. Не защото вярваше в лечебните свойства на изворната вода, а по- скоро от желание да ободри приятелите си, лорд Малори изпи една бутилка минерална вода и си взе още няколко, за да ги отнесе у дома.
Когато излязоха от минералните бани, се натъкнаха на петима познати, които за разлика от тях бяха дошли да се забавляват. Двама от младите мъже бяха известни шегаджии и навярно това бе причината Дейвид да предложи да се присъединят към оживената компания. Може би тези безгрижни веселяци щяха да предизвикат някоя и друга усмивка у Кристофър, което двамата с Уолтър така и не успяха да постигнат.
Не би могъл да знае, че само още повече ще влоши нещата, но тъкмо това се случи. И всичко стана заради един от младите мъже. Адам Шефилд, който също беше в лошо настроение, но за разлика от Кристофър не се стесняваше да се оплаква на висок глас за нещастието си. Причината се изясни много бързо.
— И как да се запозная с нея, ако изобщо не мога да я доближа? Казвам ви, че старата птица е изключително взискателна при подбора на гостите си.
— Не се отнася само за приемите й, старче. Ако не ти с известно, тя е много придирчива към всеки, когото пуска в къщата си по всяко време. Прием или не, не можеш просто така да наминеш в дома на лейди Сидънс. Трябва да си й познат или да те придружава някой неин близък.
— Сякаш тя не е позната с всички, като се има предвид възрастта й.
— Трябваше просто да се появим с гръм и трясък на глупавия й прием — заяви друг младеж. — Чух, че е бил костюмиран бал. Кой щеше да разбере, ако сред гостите има повече Пановци или Купидоновци?
— Да не смяташ, че не опитах? — изпухтя Адам. — Защо си мислиш, че закъснях за срещата ни? Но лакеите на входа брояха гостите и изискваха поименни покани.
— Чух, че баща й бил много известен матадор — обади се друг от групата, допринасяйки за оживяването на дискусията.
— Какъв?
— Нали се сещаш, от онези испанци, които…
— Глупости! — засмя се от все сърце трети. — Той е крал на България.
— Никога не съм чувал за подобна страна.
— И двамата грешите. Той не е крал, а княз и то от някаква страна, в която фамилните имена завършват на „ов“ или „ова“. Означава син на еди-кого си или дъщеря на еди-кого си в случая с момичето Степанова.
— Няма никакво значение кой е баща й — изтъкна друг. — След като майка й е от почтено английско семейство, както узнах от много сигурен източник. Чух, че била сестра на сър Уилям Томпсън.
— Значи девойката е племенница на Томпсън?
— Да.
— Е, това обяснява защо лейди Сидънс я е взела под крилото си. Сър Уилям й е съсед от няколко века.
— Те не са чак толкова стари, тъпако. Освен това, откъде знаеш? Та ти не се движиш в онези кръгове.
— Но, но майка ми със сигурност го прави. Кой, мислиш, ми каза, че Анастасия Степанова ще стане най-желаната партия на сезона? Майка ми направо ми заповяда незабавно да се включа в надпреварата за ръката й.
— Когато никой още дори не я познава? И защо е всичко това? Защо са я обвили в такава тайнственост?
— Тя може и да е гостенка на лейди Сидънс, но това не означава, че са я крили до тазвечерната й поява. Просто ние не познаваме някой, който да я познава.
— Е, половината висше общество бе поканено тази вечер на онзи бал — оплака се друг. — Защо, мислите, Адам е толкова потиснат, че не са го поканили?
— Едва ли е било половината висше общество. — Последното бе казано сухо и с известна нотка на презрение. — Вероятно са били поканени само онези, с дълбоките джобове, което мигновено ни изключва от списъка на желаните гости.
— Говори само за себе си, старче — самодоволно заяви най-възрастният в групата. — Моите джобове са достатъчно дълбоки, за да задоволят всяка търсачка на съпрузи, но аз също не бях поканен. Но ще ти кажа, Адам, че ако тя е толкова красива, както разправят, може би самият аз ще се кандидатирам. Напоследък си мислех, че е време да се задомя. Всъщност баща ми си мисли.
— Откъде знаеш, че е красива?
— А щеше ли да бъде в устата на всички, ако не е? — засмя се един от групата.
— Това едва ли има значение. Не е нужно да си красавица, за да говорят само за теб.
— Всъщност моята най-голяма сестра чула от лейди Дженингс, която е много близка приятелка на лейди Сидънс, че тази Степанова била необикновена красавица, нещо средно между испанска мадона и дръзка
