съвсем не беше глупава.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Дните отлитаха с плашеща сърцето на Шантел бързина. Хаким постоянно беше до нея и тя по цял ден учеше: традициите на исляма, историята на Барка, ролята на жените в Близкия изток и преди всичко арабски, езика, на който се говореше в Барка и с който беше израсъл Хаким. Той научи Шантел и на малкото турски, който владееше, защото висшите държавни служби използваха само него. Младата жена буквално поглъщаше всичко. След като беше стигнала до убеждението, че трябва да влезе в новия си живот добре подготвена, тя се зае сериозно да учи и изстиска докрай учителя си.
Беше й много трудно да запамети добре всичко чуто. Бавно овладяваше новия език, защото мозъкът й беше блокиран от страха Бореше се да прогони този страх от съзнанието си, но не успяваше.
Стараеше се много. Потърси и откри положителното в голямото си нещастие. И без това трябваше да изчезне за известно време, а сега можеха да я търсят из цяла Англия и нямаше да я открият. Все още хранеше в сърцето си надежда, че не всичко е изгубено. Ако я продадат в някой голям харем, господарят сигурно няма да я забележи скоро. Кой знае кога ще й дойде редът да прекара една нощ с него.
Хаким й беше казал, че когато в харема са събрани повече от двадесет жени, не всички се радват на благоволението на повелителя си. Естествено той непрекъснато твърдеше, че тя не е заплашена от подобна съдба. Ала Шантел ни най-малко не държеше да попадне в полезрението на бъдещия си господар. Надяваше се, че все някак ще успее да се изплъзне от къщата му, да изтича при английския консул и с негова помощ да избяга нелегално от Барка.
Все по-упорито се вкопчваше в мисълта, че един ден ще се върне в Англия. Единствено тази надежда й носеше някаква утеха. Ала страхът не можеше да бъде преодолян. Предстоеше й церемонията на продажбата, а Хаким не беше добре осведомен как става тя. Често я измъчваха съмнения, че в края на краищата ще я продадат на мъж, който няма други жени, че няма да успее да се скрие сред робините в харема. А този мъж непременно ще я изнасили, нищо, че може би ще се ожени за нея и тя ще трябва да му ражда деца. Дано Бог я спаси от подобна съдба! Тогава ще бъде загубена завинаги. Ала най-страшното беше, че трябваше да се примири.
А Хаким, този нещастен идиот, си въобразяваше, че я развеселява, като твърдеше, че бъдещият й господар непременно ще пожелае да се ожени за нея.
— Сигурно ще бъде страшно богат, иначе няма да може да ви купи. И скоро ще станете икбал, любима жена. Ще му родите прекрасни синове и ще ви окаже високата чест да ви направи своя първа съпруга.
Първа съпруга. Тези думи сякаш я шибаха с камшик през лицето. И без това потреперваше при мисълта, че в страната, към която плаваха, мъжът можеше да има колкото си ще жени и двойно и тройно повече наложници, стига да можеше да си ги позволи. Някои мъже притежаваха по сто и повече робини. За нейния европейски дух това беше съвършено непонятно. Тя не проумяваше как жените понасят подобно отношение. Но скоро си каза, че те всъщност нямат избор. Наложниците бяха робини, взети в плен по време на война или при пиратски нападения и набези. Нямаха друг изход, освен да се примирят с робската си участ.
— Нима животът ви в Англия беше много по-добър? — попита я един ден Хаким, когато Шантел се възпротиви особено яростно на картините, които рисуваше пред нея. — Брац твърди, че ви е заловил с вързопче в ръка по време на бягство.
Но тя не се остави да бъде подмамена.
— Поне имах избор, Хаким. Не можеха да ме принудят да търпя и да се омъжа за човек, когото не одобрявам. А сега, какъв избор имам сега!
— Имате избора да приемете новия си живот или не. Вие ще стигнете далеч, лала. Ще бъдете богата и уважавана. Ще имате дори известна свобода. Постарайте се да си извоювате мястото на любима жена.
— Няма да се унижа да проституирам. По-добре да бъда слугиня в кухнята.
Хаким отчаяно закърши ръце и избяга от каютата. Шантел дълго гледа след него и очите й се напълниха със сълзи. Наистина предпочиташе да върши слугинска работа, вместо да топли леглото на един чужденец. Всъщност не искаше нито едното от двете. О, Господи, с каква вина се беше натоварил Чарлз Бърк! Само заради него беше попаднала в това безизходно положение. Той я беше тласнал към бягство от дома, той беше виновен, че я очакваше такъв отвратителен живот.
Роднините й щяха да предположат, че е избягала. Леля Елън сигурно е разбрала какво са готвели на Шантел и е повярвала в бягството й. Обаче след като е минало известно време и племенницата не се е обадила, тя се е разтревожила и е започнала да я търси. Но никой никога нямаше да узнае каква съдба е сполетяла Шантел. Тя беше изчезнала от Англия, без да остави никакви следи.
Имаше само една силна буря, която забави пътуването им с няколко дни. Шантел се надяваше на повече бури, но времето бързо се подобри. В малката каюта стана много горещо, особено след като корабът мина през Гибралтарския проток и навлезе в Средиземно море.
След тринадесет дни вече бяха близо до целта на пътуването си. Една сутрин Шантел погледна през малкия люк на каютата и видя пред себе си блестящия град Барка, една от перлите на африканското крайбрежие — или Варвария, както наричаха дългия бряг от Мароко до Египет. Градът приличаше на огромен диамант, който блестеше на горещото утринно слънце и я заслепяваше. Боядисани в бяло къщички с плоски покриви се гушеха една до друга по стръмните хълмове, заобиколени от буйна зеленина, сочни ливади и обработени поля. Под тях беше ясносинята вода на пристанището, а над тях — безкрайното небе без нито едно облаче. Дори отдалеч ориенталският характер на града веднага проличаваше по боядисаните в зелено куполи и минарета на безброй джамии, издигащи се високо над останалите сгради. Имаше и няколко наблюдателни кули с кръгли покриви, които забиваха чела в небето. На върха на най-високия хълм беше построено грамадно здание, заобиколено от дебели стени. Без съмнение това беше палатът на владетеля.
В близост до пристанището, от вътрешната страна на високите диги, които заобикаляха града отвсякъде, имаше и други големи постройки: складове, в които търговските кораби разтоварваха стоките си, бараки за войниците, които охраняваха дигите, и затвори, които приютяваха безбройната армия на робите работници. Пристанището беше защитено от двадесет батареи с повече от хиляда оръдия.
Над морето от къщи се издигаше и куполът на една християнска черква, но за нещастие Шантел не го забеляза. Това щеше поне малко да я освободи от страха, засенчил в този миг прекрасните й виолетово- сини очи. Защото Хаким не беше сметнал за необходимо да я уведоми, че в Барка живееха много християни, че владетелят ги толерираше, че много от тях не бяха роби и дори бяха създали своя европейска община. Християнската черква беше свято място, примамливо убежище за всеки, който беше решил, да бяга, докато английското консулство беше много по-трудно за откриване в този непознат град. Но Шантел не видя черквата, не успя да разгледа и града, защото скоро започнаха маневрите за влизане в пристанището.
Скоро след това на палубата бяха изведени няколко пленници. При звука на човешките стонове и дрънчащите вериги Шантел уплашено се сви на леглото, закри с ръце ушите си и захълца сподавено във възглавниците.
Кога ли щяха да изведат и нея от това макар и временно убежище? През изминалите дни беше свикнала с кораба и сега се страхуваше да го напусне, измъчвана от неизвестността за бъдещата си съдба.
Времето минаваше, ала никой не идваше да я изведе. Сълзите пресъхнаха, страхът отстъпи място на изтощението. Вече беше готова да приеме всичко, само и само да се освободи от постоянния страх.
Когато Хаким най-после се появи, навън вече се стъмваше. Дребният турчин носеше табла с ядене. На ръката му бяха преметнати дрехи.
Шантел погледна към вечерята и стомахът й се преобърна. Прилоша й и тя побърза да отмести очи.
— Махнете това.
— Ще напуснете кораба късно през нощта, лала, когато градът вече спи. Затова хапнете нещо.
— Неудобно ми е да ви кажа какво да правите с яденето, Хаким.
Той се усмихна на дързостта й, но усмивката му издаваше тъга. Тъмните сенки около очите на пленницата бяха белег за бездънно отчаяние. Хаким не можеше да си позволи да я съжалява. Тя беше като всички, нищо повече, макар и много по-ценна, от повечето пленници. Но сърцето му преливаше от съчувствие. Не можеше да се нагледа на очите, които святкаха враждебно насреща му, и на устните, които безпомощно трепереха.
