ГЛАВА ДЕСЕТА
Рахмет Заде чу гласа на англичанката. Бяха го изпратили на пристанището да разпита за пътниците на английския търговски кораб, който тази сутрин беше хвърлил котва. Не за първи път изпълняваше тази задача. Паднеше ли мрак, тръгваше да събира сведения. От три седмици насам задаваше все едни и съши въпроси на капитаните на чуждоземните кораби, и винаги нощем, когато повечето пътници бяха слезли на брега. Пращаха Рахмет на пристанището едва когато човекът, очакван нетърпеливо от Омар Хасан, не пристигаше.
Такава задача беше под достойнството му, мърмореше Рахмет. Неговата длъжност беше да надзирава дворцовата стража. Всеки от любимците на Омар можеше да зададе тези безсмислени въпроси, но везирът избра именно него. Подобно поръчение не му нравеше чест. Може би щеше да се почувства поласкан, ако му бяха казали защо е необходимо да разпитва капитаните, но везирът не считаше за нужно да дава обяснения на подчинените си.
Рахмет имаше усещането, че с подобна задача Омар Хасан иска да го накаже, макар че нямаха в какво да го укорят, и това го гневеше. Не беше в най-добро настроение, когато звукът на сърдит женски глас го накара да спре насред път и да се ослуша.
Тъй като понякога чуваше английска реч, веднага разбра на какъв език говори жената. За съжаление преводачът, когото беше взел със себе си при разговора с английския капитан, беше изчезнал набързо през градските порти, подплашен от лошото настроение на господаря си.
Рахмет смаяно установи, че английският глас идва откъм друг кораб, една от пиратските черупки на Хамид Шариф, която тази сутрин беше влязла в пристанището с товар роби. Нямаше разумна причина, която да накара една англичанка да пътува с пиратски кораб и да остане на борда чак до среднощ, когато стоките бяха разтоварени в родното пристанище и всички бяха отишли да почиват. Освен това на палубата беше запалена светлина, няколко от кабините също бяха осветени и мигащите пламъчета хвърляха златни отблясъци върху тъмната вода.
Любопитството на Рахмет веднага се събуди. Рядко се случваше англичанки да бъдат довеждани в града като пленнички, а тук очевидно ставаше въпрос за заловено от пиратите момиче. Но защо ли не го свалиха на сушата заедно с останалите роби?
Една от задачите на Рахмет беше да съобщава на Омар Хасан за всичко необичайно, колкото и незначително да беше на пръв поглед. Особено през тези напрегнати седмици когато извършителите на покушенията все още не бяха разкрити. А това събитие беше наистина необикновено.
Внезапно Рахмет се плесна с длан по челото. Как можеше да бъде такъв сляп глупак! Може би именно тази жена беше причината, поради която великият везир го пращаше да разузнава на пристанището. Може би Омар Хасан очакваше вест от англичанката, но не искаше Рахмет да знае за какво се отнася. А и не беше нужно да му обяснява кого да търси, защото много добре знаеше, че съгледвачът ще съобщи за пристигането на всяка чужденка.
След като си направи тези заключения, много по-приятни от мисълта за наказание, Рахмет се промъкна към градските порти. Спря край стражите, обърна се с лице към пиратския кораб и се опита да узнае нещо от двамата пазачи. Но те не му казаха кой знае колко, защото бяха застъпили на пост едва след вечерната молитва.
Не след дълго Рахмет установи, че хората на кораба се раздвижиха. Жената се изкачи на палубата и слезе на сушата, придружена от двама мъже. Но съгледвачът не чу звън на вериги. Непознатата се движеше спокойно и леко. Беше облечена като мюсюлманка за излизане. Рахмет приближи до нея, докато пазачите се обясняваха с придружителите й, но не откри нищо чуждоземно, не можа да види дори цвета на очите й, защото погледът й беше сведен като на истинска мюсюлманка.
Мъжът усети, че в сърцето му се надига разочарование. Но нима можеше да се очаква нещо друго? Беше ужасно проклятие за мъжете, че жените но улиците си приличаха като две капки вода. Дори принцесите можеха да посещават незабелязани пазара. Една жена можеше да излезе на разходка с любовника си и съпругът й щеше да мине покрай нея, без да я познае. А робинята можеше да бъде преведена през целия град, защото еднаквите връхни дрехи напълно скриваха положението й.
Двамата мъже нарекоха жената с едно от обичайните арабски имена и обясниха, че е позната на капитана, която живее в Алжир. Той се съгласил да я вземе на кораба си, защото искала да посети братовчедка си в Барка.
Стражите се задоволиха с тези сведения и не зададоха никакви въпроси. Рахмет не повярва нито дума от историята, но не се намеси. Щеше да проследи незабелязано малката групичка и да научи повече. Гореше от нетърпение да узнае защо се полагат толкова усилия за тази чужденка. Причината можеше да бъде само една: плячката беше толкова ценна, че не можеха да си позволят да я преведат през зяпащото множество заедно с останалите роби. Ако беше преценил правилно, сега щяха да и отведат при Хамид Шариф. Ако не, щеше да се постарае да не ги изпуска от очи и да разбере нещо повече.
Ако Хамид Шариф не беше един от най-верните хора на владетеля и освен това влиятелен търговец на роби, Рахмет вероятно би си извадил други заключения от цялата тази тайнственост. Най-малкото щеше да го заподозре в съпричастност към покушенията срещу живота на владетеля. Дори жените не бяха освободени от подозрения. Но надали щеше да се стигне дотам, че да замесят в заговора и англичанка. Пък и не за пръв път вкарваха нелегално в града някоя красива робиня, за да я представят само пред най- богатите купувачи, които можеха да наддават за нея. Нерядко търговците на роби криеха от очите на света най-красивите си пленнички. Според обичая такива жени се предлагаха първо на владетеля и в палата сигурно още утре щяха да узнаят всичко за новата робиня. Така тазвечерните сведения на Рахмет щяха да се потвърдят.
Докато размишляваше, мъжът незабелязано следваше групата. Жената беше отведена наистина при Хамид Шариф. Рахмет се върна в палата, разказа всичко на великия везир и го напусна с надеждата, че най-после му с предал дългоочакваните сведения и няма вече да обикаля пристанището. Макар че по лицето на могъщия господар не можеше да се прочете нищо. През следващите пет дни в пристанището не влезе нито един чужд кораб, а когато на шестия ден пристигна един английски броненосец, предположенията на Рахмет се потвърдиха: никой не го изпрати на пристанището.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
На следващия ден Омар Хасан се срещна с владетеля в салончето пред залата за аудиенции, където се беше събрала голяма тълпа. Трябваше да обсъдят всекидневните делови въпроси. Помещението, в което се влизаше направо от частните покои на владетеля, беше празно с изключение на двамата нубийци от личната гвардия, които никога не се отделяха от него.
— Един момент, Джамил. — Омар се ползваше от привилегията да нарича владетеля с малкото му име, но правеше това само в частен разговор. Познаваше Джамил от рождението му, от първите му години се занимаваше с възпитанието му и беше напълно съгласен с държавния Диван — съветниците на Джамил, — че Барка никога дотогава не беше преживявала подобен разцвет. Баща му Мустафа беше добър управник, но му липсваше дипломатичността на Джамил, умението му да общува с чужденците, с консулите на европейските правителства. Под владичеството на Джамил градът живееше в мир, докато при баща му и брат му съвсем не беше така.
От многото деца на Мустафа Джамил и брат му Касим бяха любимците на Омар. Още от най-ранни години те се отличаваха с ярко изразена интелигентност, но още по-важно беше, че проявяваха чувство за чест и справедливост. Баща им също ги обичаше — може би защото първенецът му Махмуд, законният наследник, въпреки положените грижи беше израсъл като алчен и отмъстителен тиран. Управлението му не продължи дълго, но хората не го запомниха с добро. По волята на Аллаха Махмуд умря без наследници и за щастие на Барка на престола се възкачи Джамил, по-младият му брат.
Джамил стана прекрасен владетел не само по характер, а и по външност и дори последната наложница го обожаваше. Беше наследил от баща си високия ръст и катраненочерните коси, скрити обикновено под снежнобял тюрбан. Брадата му растеше буйна и гъста — гордост за повечето мюсюлмани. От майка си беше наследил високите скули и изписаните вежди, докато силната брадичка и орловият нос бяха на баща му. Но очите бяха същите като на лала Рахин. Това не бяха очи на турчин или на арабин, това бяха истински
