живееше в Лондон и харчеше парите на Шантел за собственото си семейство, докато Елън цепеше стотинката на две и продаваше всичко по-ценно, което притежаваше, тъй като не желаеше Шантел да забележи ужасното наследство, завещано от баща й.
Не, каза си Елън, защото искаше да бъде честна докрай: брат й не беше виновен. Когато почина наследникът му, Оливър положи всички усилия да намери по-младия си братовчед, който трябваше да наследи титлата. Никой не предполагаше, че още преди да бъде открит Чарлз, ще умре и Оливър. Освен това Оливър не можеше да знае що за човек е Чарлз, иначе със сигурност би оставил разпореждания относно Шантел. Именно липсата на изрично изразена последна воля направи Чарлз, единствения роднина от мъжки пол, законен настойник на Шантел.
Слава Богу, момичето имаше леля си Елън. При разлика във възрастта около двадесет години между двете съществуваше дълбока привързаност. Елън се отнасяше с племенницата си като със своя дъщеря. Досега не беше я виждала често, защото много пътуваше и изобщо водеше независим живот. Преди десет години беше купила къщата в Норфолк и оттогава живееше там — сама, както й харесваше. Въпреки това с удоволствие прие в дома си Шантел след смъртта на баща й. Обичаше младото момиче с цялото си сърце.
Елън нямаше деца и може би затова беше толкова привързана към единствената дъщеря на брат си. Беше останала неомъжена по свое собствено желание. Безлична тридесет и девет годишна жена със светлокестенява коса и сини очи, които бяха най-забележителното й качество, тя не можеше да се оплаче от липса на кандидати и беше преживяла дори няколко любовни романа, за които много обичаше да си спомня. Следователно не мразеше мъжете, просто не искаше да се обвързва завинаги. Предпочиташе да си остане независима.
Може би не постъпи добре, като задържа Шантел при себе си през последната година и половина. През това време младата жена също стана независима. Това беше добре за момиче, което нямаше намерение да се омъжва, но Шантел сигурно щеше да го стори.
За разлика от Елън, която приличаше на невзрачните Бърк, Шантел беше израсла като самотно цвете сред плевели. Беше наследила всичко най-добро от френския род на майка си. Оливър винаги твърдеше, че изцяло прилича на баба си, която била ухажвана от няколко крале и се славела като първа красавица на френския двор. Шантел беше кръстена на баба си и нямаше нищо общо със семейство Бърк с буйните си руси коси и изумителните виолетово сини очи. Не беше дребна и крехка, но не беше и особено висока със своите метър и шестдесет и осем. Необикновената й красота не можеше да остане незабелязана. Сигурно щеше да има тълпи от обожатели и можеше да си избере някой богаташ — разбира се, ако настойникът й Чарлз Бърк дадеше своето позволение.
Елън въздъхна. Ако този човек не отговори скоро на писмата й, тя трябваше сама да се погрижи да отведе Шантел в Лондон. Младата жена заслужаваше да бъде представена в обществото в съответствие с титлата и положението си. Ако Чарлз се опита да я спре — а точно това можеше да се очаква след толкова дълго мълчание, — Елън нямаше да се предаде без борба. Все още имаше достатъчно приятели, разполагаше и с известно влияние в Лондон и можеше да създаде доста неприятности на братовчед си, ако той не изпълнеше съвестно задълженията си.
— Лельо Елън, върнах се! — извика откъм кухнята Шантел и след минута се появи в дневната. — Купих чудесно парче говеждо за вечеря и няколко бъбречета за закуска. А пък госпожа Смит ми поръча да ти предам… — тя комично извъртя очи — …че скоро ще фалира, ако продължаваш да ме пращаш на пазара.
— Затова ли си толкова весела?
Шантел се усмихна като хлапе.
— Миналата седмина я заболя глава, днес пък твърди, че съм я разорила. Какво ли ще измисли следващия път?
— Ще ти каже, че не може да спи от теб. Вече съм чувала подобни обвинения.
— Чудесна е — засмя се Шантел. — Никога не съм срещала човек, който да се пазари с такова удоволствие.
— Освен самата себе си може би.
— Е, много е интересно да се пазариш — отбеляза усмихнато младото момиче, но премълча, че гърлото й е пресъхнало, след като цял час се бе опитвала да смъкне цената на едно парче месо. За нея беше истинско предизвикателство да купува при най-изгодни цени, по-изгодни дори от тези за редовните клиенти, за които пазарлъкът беше цяло изкуство. — Впрочем, я погледни колко спестих днес.
Елен затвори за миг очи. Явно племенницата й беше разбрала, че средствата им са оскъдни. Ах, този проклетник Чарлз Бърк!
— Толкова съжалявам, мила…
— Не бъди глупава, лельо Елън. Щом Чарлз изпрати парите, които му поисках, ще ти възстановя всички разходи.
— Поискала си пари от него?
— Разбира се! Щях да го направя много по-рано, ако знаех… Във всеки случай крайно време е да сложим ред. Днес няма ли писмо?
— Не — отговори тихо Елън и се почувства разтревожена от бойната решителност на племенницата си. Как ли ще реагира Чарлз срещу подобна категоричност?
— Но сигурно скоро ще дойде — усмихна се уверено Шантел. — Милият Чарлз не може просто да се преструва, че не съществуваме, нали?
Дали наистина не можеше? Поне досега тази роля му се удаваше превъзходно. А двете жени скоро щяха да съжаляват, че не е продължил да не ги забелязва.
ГЛАВА ТРЕТА
Бяха заключили Шантел в стаята й, но това не я тревожеше — поне засега. Не за пръв път щеше да избяга през прозореца, макар че бяха минали няколко години, откакто го беше правила за последен път. Оставаше й само да изчака къщата да утихне, да събере нещата си и да си състави план за действие. Но преди всичко трябваше да се успокои, защото в момента беше толкова разгневена, че би убила Чарлз Бърк със собствените си ръце.
Едва днес следобед беше пристигнала в бащиния си дом, но гневът й траеше вече цяла седмица, откакто пристигна писмото на Чарлз. Вместо парите, които очакваше, Шантел получи строга заповед веднага да се върне в Дувър. На всичкото отгоре този проклетник дори не й изпрати пари за път. Елън отново трябваше да продаде една от скъпоценностите си. Този път чашата на търпението преля.
Шантел беше толкова ядосана, че не остави време на леля си да заключи къщата и да придружи племенницата си. Въпреки протестите на Елън младата жена замина още на следващия ден. Смяташе да заяви на Чарлз, че не е някоя овчица, с която може да се отнася както си иска. Той трябваше да отговори на няколко въпроса и най-вече как така си е позволил да остави Шантел да бъде финансово зависима от леля си Елън, която не може да си позволи допълнителни разходи. Младата жена възнамеряваше да се изясни докрай с Чарлз, но остана излъгана в очакванията си.
Поканиха Шантел в салона, сякаш беше гост в собствения си дом. Портиерът беше друг, килимите и мебелите също бяха заменени с нови. Младата жена наистина се почувства като гостенка сред собствените си роднини.
Шантел помнеше всички членове на семейството, макар че ги беше виждала само веднъж, по време на първото им и единствено посещение в Норфолк веднага след пристигането им в Англия. Но не можа веднага да не забележи разликата между тогава и сега. В Норфолк те все още бяха бедните роднини от Америка, които бяха дошли да поднесат съболезнованията си, и напълно осъзнаваха, че имат насреща си дама от благороден произход, нещо, което дори Чарлз не можеше да твърди за себе си — поне дотогава.
Чарлз беше втори син на вуйчото на бащата на Шантел и баща му беше най-обикновен занаятчия. Дядото на Шантел беше получил благородническата си титла от един признателен монарх, но той имаше достатъчно имоти, които наследи синът му, а после и Шантел. Преди около тридесет години Чарлз беше избягал от Англия, защото го заплашваше затвор за дългове.
Но който го видеше днес, никога не би повярвал в това. Той беше висок, блед и изглеждаше по-стар от
