Рискът си заслужаваше. Тя беше избягала от затвора си и сега с леко сърце тичаше по пътеката, която водеше надолу към морето. Вече усещаше мириса на сол във въздуха и чуваше шума на вълните, които се разбиваха о брега. Добре познаваше местността. Дори да беше тъмно като в рог, щеше да намери стръмната пътека между крайбрежните скали, която водеше право в пещерите. Там играеше като дете, там никой нямаше да я потърси. Обхвана я чувството, че се е върнала у дома — тъй като къщата, от която беше избягала, беше чужда и негостоприемна.
Когато стигна до тесния пясъчен плаж, загрижено установи, че и това „родно място“ е заето от натрапници. На двадесетина метра от нея трима мъже изтегляха малка лодка на брега Дали не бяха контрабандисти? Сигурно. Лодката нямаше фенер и Шантел веднага разбра, че не бяха обикновени рибари. Но каквито и да бяха, тя не искаше никой да я вижда и се прикри зад крайбрежните скали, където имаше достатъчно храсталаци и треви. Там щеше да изчака мъжете да се махнат.
Нямаше да има проблеми, ако бяха само трима — но непознатите бяха пет. Другите двама бяха изпратени на плажа да разузнаят дали не дебне опасност. Шантел изтича право в ръцете на единия.
По някакво зловещо съвпадение луната изчезна зад облаците точно когато похитителят на Шантел я отнесе при тримата си другари. В настъпилия черен мрак тя не можа да разбере дали поне един от тях не е от близкото село. Освен това ръката, която притискаше устата й, не отслаби хватката си нито за миг. Шантел не можеше да произнесе нито дума и увереността й скоро отстъпи място на страх пред неизвестността, който се усили още повече, когато мъжете заговориха помежду си на някакъв странен език. Но дивият смях, който избухна накрая, беше повече от ясен и Шантел усети как по гърба й пробягаха студени тръпки.
Тя се опита да се изплъзне от ръцете на похитителя си, но вече беше твърде късно. Петимата мъже без усилия завлякоха пленницата в лодката си. Напъхаха в устата й пропита с пот кърпа и омотаха около тялото й въже, за да не може да движи ръцете си. Един от мъжете затисна с крак корема й, за да не може да се повдигне от дъното на лодката. Похитителите отново заговориха помежду си, но Шантел не разбираше нито дума. Опита се да преодолее страха си и да разсъждава разумно. Сигурно мъжете имаха сериозна причина да я отведат със себе си и да не й позволяват да обясни какво е търсила посред нощ на брега. Трябваше да поговори с тях — но как, ако никой не разбираше английски или френски, който Шантел също говореше отлично? О, божичко, как да си изясни какво смятат да правят с нея, щом не може да се разбере с тях!
Но не мина много време и тя разбра къде я водят. Метнаха я като вързоп на борда на някакво корабче, хвърлило котва в крайбрежните води, и веднага я отнесоха в една кабина, където беше тъмно като в рог.
За щастие въжето, с което я бяха овързали, не беше много стегнато. След известни усилия й се удаде да освободи ръцете си. Но точно тогава вратата се отвори и светлината на свещта я заслепи. Когато очите й привикнаха, тя смаяно се вгледа в странния чуждоземец, който стоеше насреща й.
Имаше тъмна кожа, остър орлов нос и черни дръпнати очи, които при вида на Шантел се разшириха от изненада. Беше дребен, по-нисък дори от нея. Главата му беше омотана с бяла кърпа Освен широките панталони не носеше нищо друго, нямаше дори обувки.
Голите му гърди обиждаха Шантел, също както и втренченият поглед, но най-голямата обида се състоеше в това, че я бяха довели тук. Докато наблюдаваше странния чужденец, в гърдите й се надигна вълна от отвращение и тя забрави страха си. Усети, че устата й все още е затъкната с парцал, и побърза да го издърпа. Машинално забеляза, че кърпата е подобна на тази, която момъкът беше увил около главата си.
— Говорите ли английски? — попита надменно Шантел. — Ако не, настоявам веднага да намерите преводач. Изисквам…
— Говоря английски.
Войнствеността на младото момиче бързо отстъпи мястото си на огромно облекчение.
— Слава Богу! Толкова се боях, че никой няма да ме разбере. Чуйте ме, сигурно сте се заблудили. Веднага трябва да поговоря с човека, който командва този кораб.
— Всичко с времето си, лала. — Той се ухили и разкри два реда изненадващо бели зъби. — Бъдете сигурна, че той също иска да говори с вас. Кълна се в Аллаха, той ще бъде възхитен, че сме уловили такава плячка.
Шантел усети, че се вцепенява.
— Какво искате да кажете? Ако говорите за мен…
— Естествено, че говоря за вас. — Усмивката му стана още по-широка — Ще ни донесете цяло състояние.
— Не желая да слушам глупости — прекъсна го остро Шантел. — Не знаете коя съм аз. Не ви е известно дали финансовото ми състояние позволява да искате откуп.
— Откуп? — Смехът му прозвуча искрено. — Не, лала, ние не отвличаме жени за откуп. Поне не красавици като вас.
Шантел отстъпи назад като поразена от удар. Не разбираше думите на момъка, по-точно, страхуваше се, че го е разбрала много добре.
— Този кораб защо е дошъл чак тук? Защо ме отвлякохте?
— Не се страхувайте — отговори той. — Няма да ви причиним зло.
Но Шантел не можеше да се успокои. Ръцете й трепереха.
— Кой сте вие?
Момъкът направи крачка към нея и тя панически се отдръпна Чужденецът веднага спря, объркан от искрения й ужас. Хаким Бекташ никога не беше получавал заповед да се грижи за пленена жена, а тази тук не беше обикновена пленница. Той разбра това още когато видя за пръв път аристократичните й черти, а господарският й тон затвърди впечатлението му. Тя беше истинска дама. Но тук нямаше значение коя е, нито дори как се казва, защото новият й господар щеше да й даде друго име. Хаким нямаше опит в общуването с дами, но това не му попречи веднага да я нарече „лала“ — името, с което се обръщаха към жените от благороден произход. Макар че тя щеше да бъде робиня…
Той просто не знаеше как да се отнася с нея. Раиз Мехмед, капитанът на кораба, настояваше пленницата веднага да научи истината. Той твърдеше, че заловените се нуждаят от време, за да свикнат с новото си положение. Дано Аллах го научи как да й го каже, защото той, Хаким, беше единственият на борда, който говореше английски.
Но преди да успее да каже нещо, котвата бе вдигната и корабът се раздвижи.
— Какво беше това? — извика Шантел и се облегна на стената, търсейки опора.
— Излизаме в открито море.
— Не! — изплака тя, но веднага се овладя. — Къде отиваме? Говорете, по дяволите! Къде съм попаднала?
— Ние сме пирати, лала.
Шантел отлично познаваше тази дума. Нямаше нужда от по-нататъшни обяснения, макар че в първия момент съзнанието й блокира и отказа да възприеме чутото. Но след секунди лицето й побледня като на мъртвец.
— Пирати? Турски пирати?
Той сви рамене.
— Пирати, търговци, това няма значение във Варвария.
— По дяволите с вашите приказки! Пиратите търгуват с бели роби.
— Понякога.
— Значи вие сте… О, Господи, само това не!
Момъкът беше толкова възхитен от пламтящата светлина, заляла страните й, че не обърна внимание на последната й забележка. Още по-малко очакваше, че тя ще се нахвърли срещу него. Силен удар го отхвърли встрани, той загуби равновесие и падна на пода. Свещта отлетя от ръката му и угасна. Успя само да види как Шантел се втурна навън и уплашено скочи на крака. Ако успееше да скочи в морето, капитанът непременно щеше да го хвърли през борда.
Но Хаким закъсня. Когато изхвръкна на палубата, видя как един от пиратите се опита да препречи пътя на младата жена, но тя го отблъсна и със силен удар го запрати върху дъските. После Шантел скочи през борда, без да си дава труд да се изкачва по перилата. Хаким се хвърли напред и видя сребърнорусата глава,
