която изплува над вълните. Онемял от смайване, установи, че тази странна личност умее дори да плува. Много малко от другарите му можеха да кажат същото за себе си, включително и самият той. Иначе без колебание щеше да скочи подире й.
Пиратите се развикаха един през друг, слисани от факта, че девойката не се удави, а смело заплува към брега. Вбесеният Раиз Мехмед се нахвърли върху Хаким.
— Идиот такъв! Заръчах ти да свършиш най-простото нещо на света, а ти обърка всичко. — Думите му бяха придружени с тежък юмрук и Хаким се озова на дъските.
Раиз Мехмед се приведе над него и тъмните му очи необуздано засвяткаха. — Би трябвало да те…
— Трябва да я настигнем — прекъсна го смело младежът.
— Да не си полудял? — изкрещя Мехмед. — Да гоним някаква си жена? Акулите ще я изядат — заключи отвратено той.
Хаким се изтърколи настрани, за да избегне ритника на Мехмед, и вдигна ръка.
— Тя имаше сребърни коси и очи като аметисти. Дори богиня би завидяла на красотата й.
Мехмед веднага спря и гневът му отново се изля върху нещастния младеж.
— Идиот! Защо не каза веднага?
Когато корабчето се обърна и малката лодка беше спусната на вода, Хаким дълбоко въздъхна. Той беше успял да се спаси от гнева на капитана, но какво щеше да стане с момичето? Почти му се искаше да не го намерят. И той самият не знаеше защо.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
— В къщи ви чака някакъв момък, милорд. Пристигна пеша пет минути след като излязохте. За малко ви изпусна.
Граф Милбъри слезе от коня си и връчи на ратая юздите на чистокръвния жребец, удостоен с множество награди. Черните вежди замислено се сключиха над смарагдовозелените очи и той тръгна по тясната пътека към къщата. Не очакваше посетител, пък и Хари добре познаваше всичките му приятели. Затова съобщението веднага възбуди интереса му.
— Сигурен ли си, че иска да говори с мен, а не с маркиза?
— Спомена вашето име и изобщо не попита за дядо ви. Всъщност не каза нито дума повече. Струва ми се, че не говори английски, пък и видът му е един… Нали разбирате какво искам да кажа.
Графът кимна и се постара да прикрие усмивката си. Хари нямаше доверие в чужденците, откакто преди много години дъщеря му беше избягала с един французин. Оттогава Хари подозираше всеки, който говореше дори с най-лек акцент. Приятелят на графа, Маршъл Филдинг, често се оплакваше, че конярят се отнася зле с куриерите, които предаваха депешите си в имението. Но момъкът, който го очакваше в къщата, вероятно не беше от агентите на Маршъл, защото по желание на дядо си графът беше прекратил връзките си с британските разузнавателни служби. Всъщност той никога не се беше обвързвал сериозно с тях.
Ала каква полза от подобни размишления? Графът вървеше бързо по пътеката към дясното крило на господарската къща, фамилно притежание на дядо му, маркиз Хънстейбъл. Графът имаше собствени имоти в Йорк, но ги посещаваше само веднъж, годишно, за да провери дали старата сграда не е рухнала и дали арендаторите се чувстват добре под крилото на назначения от него управител. През останалото време живееше в Кент, в имението на дядо си. Това ставаше по взаимно съгласие и желание. Независимо от факта, че графът беше единствен наследник на стария маркиз и старецът държеше внукът му да бъде постоянно пред очите му, за да не се излага на никакви рискове, двамата мъже бяха силно привързани един към друг и много се обичаха.
— Милорд, очаква ви…
— Да, зная, мистър Уолмсли — прекъсна го графът и му връчи ръкавиците и жокейската си шапка. — Къде го отведохте?
— Щях да го оставя в преддверието, милорд, но той така зяпаше момичетата, че те се изнервиха, и реших да го поканя в малкия салон.
— Безсрамно ли се държа?
— По-скоро бих казал, че никога не е виждал жени — отговори мистър Уолмсли.
Графът леко изкриви устни.
— Даде ли ви визитна картичка?
— Не пожела да каже дори името си — отговори с явно презрение лакеят. — Ако питате мен…
— Няма нищо. Веднага ще отида при него. Донесете ми таблата както обикновено, но сложете прибори за двама.
Малкият салон се намираше вдясно от огромната зала. До него се стигаше по къс коридор. Грамадните прозорци гледаха към моравата зад къщата, огряна от утринното слънце. През светлите, безоблачни дни на това годишно време в помещението проникваше достатъчно светлина и фигурата на самотния посетител, застанал с лице към лявата стена, ясно се очертаваше. Младежът с възхищение разглеждаше старинните часовници, подредени на една лавица.
Слабичкият мъж не чу влизането на графа — за щастие на последния, защото той никак не държеше да се забележи изненадата му. А в този момент наистина беше изненадан. Още с влизането си разбра от каква националност е посетителят и дузина въпроси преминаха като светкавици през главата му. Изненадата се примеси със страх, защото неочакваната поява на арабин в дома му със сигурност предвещаваше нещо неприятно.
С известни усилия графът успя да изпише на лицето си учтива, снизходителна усмивка и попита на отличен арабски език:
— Искали сте да ме видите, така ли?
При звука на родната си реч в тази чужда страна Али бен Халил рязко се извърна. Никога не беше очаквал да чуе тук майчиния си език, макар постепенно да беше започнал да вярва, че в това пътуване го е придружавал лично Аллах. Всемогъщият беше изсипал върху му кош с благословии. Първо го измъкна невредим от Барка. После му изпрати попътен вятър и малкият тримачтов кораб прекоси морето за по-малко от месец. Даже екипажът имаше късмет, защото на брега най-неочаквано заловиха пленник, който щеше да увеличи печалбите от пътуването. Един от моряците говореше английски и Али научи от него всички необходими думи, с помощта на които дойде дотук. А в някакъв заден двор висяха дрехи, които момъкът лесно открадна и нагоди външността си към чуждата страна. Всичко мина толкова добре, та Али се уплаши, че в скоро време съдбата може да се обърне срещу него — просто защото Аллах раздаваше не само благословии, а и наказания. Но нали беше пристигнал в Англия! Едрият мъж, който говореше арабски, със сигурност беше търсеното от него лице. Това означаваше, че мисията му е завършила успешно. Али ликуващо изпъчи гърди.
— Дерек Синклер?
В отговор на кимването арабинът бързо връчи повереното му писмо, отстъпи назад и зачака. Може би щяха да му задават още въпроси, може би англичанинът щеше да му каже къде да живее през следващите шест месеца. Той все още не разбираше защо му забраниха да се връща в Барка толкова дълго време, но не мислеше да се оплаква. Вече беше богат човек.
Освен собствената му пълна кесия беше останала и значителна част от сумата, определена за наемане на кораб.
Той скришом наблюдаваше англичанина, който отиде до писалището, взе нож за отваряне на писма и седна на стола. Писмото очевидно беше кратко, защото само след секунди мъжът го остави и впи поглед в Али. Младежът познаваше тези проницателни зелени очи, които внезапно го изтръгнаха от щастливата му омая. По гърба му пробягнаха студени тръпки. Очите, ръстът, орловите черти на лицето! Вярно, нямаше брада, но…
Али простена и се хвърли по лице на пода.
— Не ме убивайте, милостиви господарю! Скрийте ме, моля ви. Кълна ви се, че ще направя всичко, което искате от мен.
— Защо? — Въпросът прозвуча изненадващо меко и Али се осмели да вдигне глава.
— Защото… защото ви видях.
— Точно така. Е, добре, колко време трябва да останеш тук?
