— Шест месеца — отговори Али, който беше разбрал. — Казаха ми да не се връщам в Барка най-малко шест месеца.
Графът тихо изруга. Толкова дълго? А само след няколко седмици трябваше да се състои сватбата му с Каролайн. Тя надали би се съгласила на подобно отлагане. Дядо му също. Щом трябваше да скрие куриера за шест месеца, пребиваването му там щеше да отнеме също толкова време.
— Стани и ми разкажи всичко, което знаеш за това писмо.
— Не съм го чел. — Али бавно се надигна и недоверчиво изгледа домакина си.
— Не е важно дали си го чел. Разкажи ми как те изпратиха при мен.
Али спомена за многото куриери, изпратени с едно и също писмо, които бяха загубили живота си, както и за това, че той доброволно се беше нагърбил с опасната мисия. После англичанинът започна да разпитва за владетеля.
— Знам само, че многократно се опитваха да го убият и вече почти не излиза от палата си.
— Неговите хора знаят ли кой посяга на живота му?
Али вдигна рамене.
— Аз не съм от двореца. Мисля, че само по тази причина убягнах от лапите на преследвачите. Нямам представа какво става зад стените му.
— Добра работа си свършил, приятелю — усмихна се Дерек. — Само че какво ще те правя през следващите шест месеца?
— Затворете ме.
— Съмнявам се, че е необходимо. Ще те оставя тук, в имението. Надявам се да ти намерят някакво занимание. Какво работиш в Барка?
— Продавам лимонада.
Дерек тихо се изсмя.
— Продавач на лимонада успява там, където закалени в бой войници загиват. Моите уважения! Ако знаеше и малко английски…
— Научих няколко думи — усмихна се в отговор Али. Облекчението му беше огромно. Аллах не го забравяше!
— Отлично — заключи графът и се надигна. В този момент на вратата се почука и в салона влезе младо момиче с табла в ръка. Беше красиво и Али си помисли, че цели шест месеца ще гледа незабулени жени. Очевидно мъжете в тази страна не се засягаха, когато други зяпаха жените им. Това момиче явно принадлежеше на Дерек Синклер, защото му подари дълъг и чувствен поглед.
— Искаш ли кафе? — попита графът.
Али кимна и когато момичето излезе, попита колебливо:
— Тя от вашия харем ли е?
Дерек се усмихна и отпи глътка от горещата напитка, към която беше привикнал в младостта си.
— За съжаление тук нямаме хареми, макар че ако имахме, тази млада жена би принадлежала към един от тях. Но тя е не само на мое разположение, ако разбираш какво искам да кажа.
— Странни обичаи имате тук.
— Вярно е, тук всичко ти се струва странно, но ще свикнеш. Човек бързо свиква с всичко ново.
Когато мистър Уолмсли отведе Али, графът остана в малкия салон и отново седна зад писалището си. Потънал в мислите си, той се взря в писмото, разтворено пред него: три кратки изречения на турски, лесни за прочитане, защото освен френски и арабски графът владееше и турски език. Всъщност беше научил английски доста по-късно, но именно той беше станал негов роден език.
Първата му реакция беше облекчение. Никой не беше умрял. Но след разказа на Али трябваше да добави: засега!
Три кратки изречения:
Имаш много поздрави. Нужно ли е да продължавам? От теб ми остана незабравим спомен.
Шифърът от детските години, с който толкова често объркваха учителите и прислугата. Графът с меланхолична усмивка си припомни времето, когато прочете в час едно съчинение и никой не разбра защо Джамил се превиваше от смях. Но единствен той беше разчел скрития код:
Това писмо беше много по-кратко: три изречения — три думи. Взема се първата дума от всяко изречение и се получава: „Имам нужда от теб.“ Естествено Дерек не можеше да остави без внимание подобно послание. Беше получил доста писма през изминалите години, но винаги по нормален път. Заради това писмо обаче бяха загинали хора. То беше нещо особено.
Трябваше да замине още преди два месеца, когато Маршъл го помоли, но тогава причината не му се стори достатъчно важна. Не пожела да отложи сватбата, а и не искаше да наруши дадената пред дядо си дума. Не го привличаше перспективата да търси из Барка пленено и продадено английско момиче. Бяха го отвлекли преди три месеца, то вероятно отдавна не беше девствено и Дерек нямаше защо да се намесва.
Задача на английския консул беше да се занимава с откупуването на заробени англичанки. Вярно, той щеше да употреби повече време за това, а можеше и изобщо да не успее. Често арабите не желаеха да продават робините си, особено ако бяха красиви, а по думите на Маршъл случаят с англичанката беше точно такъв. Всъщност приятелят му се занимаваше с тази история само защото момичето беше роднина на някакъв голям благородник. Тогава случаят не заинтересува Дерек. Сега обаче, когато и без това отиваше в Барка, щеше да се погрижи да освободи момичето. По този начин щеше да разпита приятеля си по- подробно за положението в Барка, без да му разкрива истинските причини за любопитството си.
Съдба. Така трябвало да стане, в определеното време, по определения начин. Беше възпитан с принципите на мюсюлманската философия. Ето че след почти деветнадесет години, прекарани в Англия, съдбата му беше предопределила да се върне в къщи. Но защо — това щеше да узнае едва след като приключението завършеше.
ГЛАВА ПЕТА
Шантел придърпа вълненото одеяло под брадичката си. Не можеше да потисне треперенето на тялото си, макар че косата й беше изсъхнала и в каютата беше топло. Но младата жена беше разтърсвана от страх и стомахът й се бунтуваше.
Почти беше успяла да се изплъзне от ръцете на пиратите. Краката й вече докосваха дъното, когато лодката я настигна и я потопи във водата. Когато изплува, за да си поеме въздух, няколко чифта ръце я сграбчиха и я издърпаха в лодката. В този момент Шантел разбра, че никога вече няма да й позволят да избяга.
Отведоха я обратно на кораба и я отнесоха в тъмната каюта. Двама мъже я съблякоха до голо, но тя беше твърде слаба да се отбранява, пък и никой не посегна да я опипва. Мъжете взеха със себе си мокрите й дрехи и я оставиха сама. Въпреки че беше тъмно като в рог, Шантел намери възглавниците, сви се на кожената постеля и се уви с вълненото одеяло. Но когато помисли за това, което я очакваше, цялото й тяло се разтрепери.
Постара се да остане будна, защото не искаше да я изненадат в съня й. Скоро дойде утрото и с него през мъничкия прозорец на каютата започна да се процежда светлина. Шантел беше сама. Хиляди пъти предпочиташе да изтърпи ужасите, които й предстояха, вместо да лежи тук и да чака това, което непременно щеше да се случи. Беше убедена, че екипажът ще я изнасили и ако оживее след това мъчение, ще я продадат като робиня. Изгледите за бъдещето бяха толкова ужасяващи, че тя не можеше да понесе дори мисълта за тях. Беше в състояние да изпитва само някаква мъчителна смесица от страх и унижение.
От време на време се питаше какво ли е станало с дребния мъж, с когото беше разговаряла в началото. Защо не се връщаше? Всеки разговор би я облекчил. Но може би обичайната тактика беше пленниците да се оставят в неизвестност, за да се отслаби съпротивата им. Страхът разрушаваше силите й. Все пак мъжът я
