завинаги, ала това не я тревожеше особено. Имаше нещо друго, което непрекъснато я караше да се съмнява.
Не, не! Тя просто беше нервна като всяка годеница преди сватбата. При двата си предишни годежа също беше треперила от нерви, колкото повече се приближаваше денят на венчавката.
Естествено за това също си имаше причини. Беше й много трудно да вземе каквото и да било решение. Нямаше достатъчно увереност в себе си, за да бъде сигурна в правотата на избора си. Открай време си беше такава.
Именно затова я привличаше най-вече умението на Дерек да дава нещо от себе си, от своята сила и сигурност и на нея. Щом беше приятел на някого, това беше за цял живот. Приятелят му ставаше негова собственост. А може би грешката беше именно там. Каролайн усещаше, че винаги му е принадлежала. Не можеше да си представи как би живяла без него. Затова ли беше казала „да“ — защото не можеше да се лиши от дружбата му?
Не, не! Тя го обичаше, винаги го беше обичала. Е… не винаги. Когато се появи в Англия, тя първо трябваше да свикне с него. Беше шестгодишна, когато го видя за пръв път, а той почти на единадесет. Момчето говореше френски и се държеше странно. Каролайн още не беше започнала да взема уроци по френски и двамата едва се разбираха. Но не след дълго Дерек овладя английския и постепенно тя узна всичко за него. Беше отрасъл някъде в Близкия изток, където баща му бил посланик. Дъщерята на стария маркиз, Мелани, се омъжила за дипломата в чужбина и никога вече не се върнала в Англия. Когато Дерек бил деветгодишен, родителите му починали и той се върнал при дядо си. Тъй като бил единственият мъжки наследник, веднага получил името Синклер.
Каролайн отлично помнеше надменното, снизходително държание на Дерек през онези години. Движеше се и говореше като някакъв малък цар и изискваше подчинение от всички наоколо. О, как го мразеше тогава! Но не след дълго очарованието му завладя сърцето й. Дерек умееше да общува с жените по начин, който го правеше неустоим. Скоро той стана обожаваният голям приятел на Каролайн. За нея нямаше никакво значение, че се е сприятелила с момче, а не с момиче. Дори сега, след деветнадесет години, в отношенията им нямаше промяна, макар че през това време Дерек се беше сдобил с много нови приятели, мъже и жени.
Един от тях беше лорд Филдинг, този негодник, който беше въвлякъл Дерек в разузнавателните служби, обещавайки му приятно прекарване на времето. За Дерек всичко беше шега, леко и безобидно приключение. Никога не мислеше за опасността, но всеки път, когато заминаваше за Франция, Каролайн и маркизът трепереха от страх, че ще го заловят и обесят. Най-после маркизът успя да убеди внука си да не рискува ненужно живота си. Бедният стар господин с основание се боеше, че Дерек няма да живее достатъчно дълго, за да остави наследник на името си. Затова настоя внукът му да се ожени и изборът на Дерек някак естествено падна върху Каролайн. Тогава тя се почувства безкрайно поласкана. Приятелят й познаваше десетки жени, но избра именно нея за своя съпруга.
— Мечтаеш ли, Каро?
Дерек скочи от коня си и протегна ръце към нея. Каролайн го изгледа усмихнато, сложи ръце на раменете му и потръпна при допира на силните и топли мъжки пръсти до тънката й талия. Дерек я свали на земята, но когато краката й докоснаха тревата, не я пусна веднага. С рядката за един мъж способност да изразява чувствено привързаността си той омагьосваше жените. Още повече че самият той, изглежда, не го съзнаваше. Докосванията по раменете и ръцете й, нежното плъзгане на мъжките пръсти по кожата й, тези съвсем невинни наглед милувки предизвикваха буря от чувства в сърцето на Каролайн. А може би той го знаеше. Може би това беше част от умението му да подчини на волята си всяка жена.
Вместо отговор тя се засмя, защото не искаше той да забележи, че изцяло е завладял мислите й. После небрежно каза:
— Мислех си за градината. Време е да разсадят розите.
— Ти, малка лъжкиньо — прошепна той и я притисна до себе си.
Каролайн вдигна усмихнато очи, ала усмивката й трябваше да измине дълъг път, тъй като тя беше дребна и крехка, а той беше с цяла глава по-висок от нея.
— Е, добре. Мислех си колко са женствени миглите ти.
— О, Боже, скъпа, ако искаш да ми направиш комплимент, мисля, че си сбъркала.
— Но така си още по-красив, Дерек — заяви тя с дяволити искрици в сивите си очи.
— Ако продължаваш с тези глупости, ще се заема с нещо по-сериозно…
— О, не, недей! — Тя се изплъзна от прегръдките му, защото отлично знаеше, че щом я целуне, вече няма да е в състояние да мисли разумно. — Знам, че имаше причина да ме поканиш днес на езда. Затова нека чуя какво не можеше да ми кажеш пред баща ми.
— Решен съм да те прелъстя, мъничката ми.
— Надали! — прошепна тя. — Ако искаше да го сториш преди сватбата, щеше да ме вземеш още преди месец. Затова говори!
Той улови ръката й и бавно я поведе през осеяната с диви цветя ливада.
— Как мислиш, ще има ли голямо вълнение, ако отложим сватбата?
Тя спря плътно пред него и той трябваше да я погледне в очите.
— Какво се е случило?
— Трябва за известно време да напусна Англия.
— Този негодник, този подлец! — изкрещя Каролайн. — Той е виновен, нали?
— Кой? — попита с невинна физиономия Дерек.
— Много добре знаеш кой! Лорд Филдинг! Нали обеща на дядо си да не се замесваш повече в отвратителните му дела?
— Марш няма нищо общо. О! — Той спря и се усмихна. — Негодник? Подлец? Какви са тия думи, Каро? Мислех си, че Маршъл ти харесва…
— Харесваше ми — отговори мрачно тя. — Преди да направи от теб шпионин.
Дерек меко я привлече към себе си и обгърна с ръка талията й.
— Маршъл никога не ме е убеждавал. Вършех това за собствено удоволствие. А този път няма нищо общо. Касае се за нещо, което мога да свърша само аз. Не ме заплашва опасност. Случаят е по-скоро от областта на дипломацията.
— Вероятно си длъжен да го запазиш в тайна?
— Разбира се.
Каролайн усети, че се разкъсва между облекчението от отлагането на венчавката, което щеше да й помогне да преодолее съмненията си, и тревогата за живота на годеника си.
— Колко време ще отсъстваш?
— Не мога да ти кажа точно. Около шест месеца.
— Толкова дълго?
Дерек сви рамене.
— Дипломацията отнема повече време от шпионажа.
— На какво мнение е дядо ти?
— Още не съм му казал. Ще поговоря с него непосредствено преди отпътуването си.
— А то кога ще бъде?
— Вероятно още утре — призна той. — Ще взема кораб от Дувър.
— О, Дерек! — Младата жена спря и буйно обгърна с ръце врата му.
— Какви са тия работи, Каро? Нима ще ти липсвам?
— В никакъв случай — прошепна до гърдите му тя.
— И няма да мислиш за мен?
— Нито секунда!
Той се засмя и нежно я притисна до себе си.
— Това е моето любимо момиче.
ГЛАВА СЕДМА
Дерек обаче не отложи разговора с дядо си за следващия ден. Веднага след завръщането си той
